Спонсори:

ИСПАНОСВЯТ
Испания

Испанският език и култура в света

Общи проблеми на Латинска Америка

Аржентина
Боливия
Венесуела
Гватемала
Доминиканска република
Еквадор
Колумбия
Коста Рика
Куба
Мексико
Никарагуа
Панама
Парагвай
Перу
Пуерто Рико
Салвадор
Уругвай
Хондурас
Чили
Португалският език и култура в света
Португалия
Бразилия
Възпоменателна вечер, СУ "Св.Кл.Охридски", 18 &

Българо-чилийски мотиви за Виолета и Виктор

По повод 90-годишнината на Виолета Пара и 75-годишнината на Виктор Хара

Къдринка Къдринова


Всички, които сме се събрали тук тази вечер, имаме своята лична емоция към онази трагедия, която сполетя Чили преди вече над 34 години – фашисткият преврат, избиването на около 30 000 привърженици на президента Салвадор Алиенде, загинал в пламъците на бомбардирания президентски дворец “Ла Монеда”, гибелта на една от най-емблематичните жертви на хунтата, певеца, поета, режисьора Виктор Хара. Той бе един от многото, но бруталното му убийство особено силно разтърси хората на духа по цял свят, защото стана символ на сблъсъка между насилието и порива за творчество и свобода, бе удар по всички, които със слово, с музика, с четка, с камера се опитват да направят света по-човечен.
Всеки от нас има своя път към песните на Виктор, които още тогава, насред живата рана от преврата и убийствата, носеха слънце, сила, обич, надвиваха смъртта, караха отворените за тях души да летят. При мен се случи така, че най-добрите приятели на моето юношество бяха чилийци – от емигрантите, прокудени от диктатурата и стигнали до България. Потапянето в тяхната мъка и надежда ми отвори прозорец към света на съпричастието, в който никой никога не е сам. Съдбата ми подари и кратка среща с Джоан Хара, вдовицата на Виктор, която само две години след убийството му бе в България, като почетен гост на Първия фестивал на политическата песен “Ален мак” в Благоевград през 1975 г. Малко думи разменихме с нея, но в мен завинаги попи ясно-синият й поглед, пълен с огромна болка и с трепетен устрем да се пази живо всичко онова, което е вдъхновявало Виктор. Заклех се тогава безмълвно - пред нея, пред паметта на Виктор и на всичките му погубени от насилието събратя, пред себе си, че този устрем става и мой. И не спрях да го следвам. Точно 30 години след първата ни среща се видяхме отново с Джоан – този път в Сантяго, в създадената от нея Фондация “Виктор Хара”, която се грижи да съхранява паметта за Певеца на Чили. Говорихме дълго, а на сбогуване Джоан ми каза: “Светът днес е още по-безмилостен, отколкото докато Виктор беше жив. За да има надежда да го очовечим, ние, хората, които продължаваме да вярваме в хуманизма, трябва да държим топла връзката помежду си, независимо в коя част на света сме.”
Много вярвам, че днес ще усетим тази топла връзка и тук. Не случайно сме събрали все творци и ярки личности, в чиито творби и дела чилийската трагедия от септември 1973-та е оставила дълбок белег. Нека се опитаме да прехвърлим и мост от онова време на идеализъм и покруса към днешния ден на България и на света. Да потърсим проекция от “къщичките от Горния квартал”, за които пееше Виктор, върху палатите из Бояна и Симеоново. Да разпознаем в участта на неговата погубена от рекламите и марихуаната Карменсита юношеските лица от българските черни хроники. Да се огледаме за онзи човек-създател, който беше най-голямото вдъхновение за чилийския трубадур.
Иска ми се да спомена още една фраза на Джоан Хара, с която тя обясни какво я е подтикнало да напише посветената на мъжа й книга “Прекършената песен”, която, впрочем, май само на български още не е издадена: “Страшната смърт на Виктор засенчваше живота и творчеството му. А аз исках да се запомни как е живял, в какво е вярвал, кое го е вдъхновявало, колко е обичал хората”.
Нека и ние днес да си припомним това. Но преди да потърсим корените, захранили феномена на Виктор Хара, трябва да се вгледаме в друг един феномен, доста по-слабо познат в България, с чието влияние обаче неразривно е свързан не само творческият път на самия Виктор, но и цяло едно, тясно преплетено с фолклорната традиция течение в чилийската култура – става дума за неподражаемата Виолета Пара, чиято 90-годишнина бе отбелязана на 4 октомври 2007-ма.
“Тя е от друга планета. Затова и до днес още не всички я разбират”. Така, с типичния си мек хумор, чилийците често говорят за “своята Виолета”. Авторката на една от най-обичаните чилийски и въобще латиноамерикански песни – “Благодаря на живота”, неуморната събирачка на автентичен фолклор, художничката, създателката на приказните, бродирани с фантазиите й килими, които през 1964 г. са изложени дори в Лувъра, е родена в бедното семейство на шивачка и учител и е едно от 9-те деца на фамилията. Още като малка изкарва едра шарка и оттогава лицето й остава набраздено от белези. В дома им в градчето Сан Карлос в провинция Нюбле всички пеят и свирят на различни инструменти. Това е и начин да се оцелее в беднотията. Четирите най-малки деца – Виолета и Илда, Едуардо и Роберто, отрано започват да обикалят с песните си по влакове и циркове, за да подпомагат семейния бюджет. Най-големият им брат – Никанор Пара, още тогава е всеобщата гордост, защото следва физика в столицата. Години по-късно той ще стане не само прочут физик, но и още по-прочут поет, за когото повечето чилийци са убедени, че е трябвало да бъде третият им нобелист за поезия – след Габриела Мистрал и Пабло Неруда. Именно при него бяга още невръстната Виолета, когато решава, че трябва да се махне от провинциалната немотия. Баткото обаче няма как да я издържа, защото сам едва свързва двата края. “Аз сама ще се погрижа за себе си. Щом съм с китарата, страшно няма”, храбро обявява Виолета, която е очарована от интелектуалния кипеж в студентските компании на брат си. Скоро и другите от семейството идват в Сантяго, където квартетът “Пара” (Виолета, Илда, Едуардо и Роберто) и дуетът “Пара” (Виолета и Илда) започват да се прославят из евтините заведения на народните квартали.
През 1938 г. Виолета се омъжва за железничаря-комунист Луис Сереседа и в същата година ражда дъщерята Исабел. Пет години по-късно на бял свят идва и синът Анхел. Исабел и Анхел наследяват семейната любов към музиката и пеенето, придружават майка си в пътуванията й из фолклорните дебри на Чили и след години се подреждат сред най-популярните и обичани чилийски изпълнители. Майчинството и семейният живот не похабяват творческия заряд на Виолета, а сякаш напротив, засивлат го. Освен че продължава да пее в дует със сестра си Илда и в квартет с двамата им братя, тя започва и да пише свои стихове. Никанор, който си идва от следване в Англия, вижда поезията й и насърчава сестра си не само да продължи, но и да търси свой собствен стил в изкуството.
Междувременно се разпада бракът й с Луис Сереседа и Виолета се омъжва за втори път - за доста по-младия от нея Луис Арсе, син на съседка и страстен поклонник на артистичните й дарби. От него ражда още две дъщери, едната от които по-късно умира.
Окуражена от брат си Никанор, Виолета решава да следва пътя, към който я тегли душата. Така тръгва на първото си дълго пътуване из цяло Чили – в търсене на автентичен фолклор. Записва стотици народни песни, ритуали, традиции. Учените фолклористи гледат на нея като на “чудачка” и “самозванка”, не признават методите и класификациите й. Част от първата й фолклорна колекция от над 3000 песни, която Виолета предава в университета на град Консепсион, дори е изгубена от немарливост (или от завист?). Въпреки това Виолета е изпълнена с енергия и с още нови планове, дори обявява, че “истинският живот започва на 35”.
За “пробива” й с изпълнението на автентичен фолклор през 1955 г. й помагат един аржентинец и един уругваец. Аржентинецът й издава плоча, а уругваецът й дава шанс да води радиопредаване. Следва наградата “Най-добра фолклористка на годината”, а после – и покани за гастроли в Европа, което окончателно я утвърждава вече и в родината й. Най-после официално й възлагат да продължи да събира фолклор, университетът в Консепсион дори й отделя помещение за Музей на фолклора.
Паралелно напредва и собственото й творчество, тя усилено пише авторски песни – след смъртта й остават 231 нейни песни. В тях не само е много силен фолклорният елемент, но и текстът е задължително социално ангажиран. А това са двата белега, които отличават и зародилото се през 60-те години в Чили Движение “Нова чилийска песен”. За тона на песните й говорят красноречиво дори само заглавията им: “Бедняците нямат накъде да гледат”, “Харесвам студентите”, “Изправи се, индианецо!”, “Какво ще каже Светият отец?”, посветена между другото на осъждането на смърт във франкистка Испания на бореца от съпротивата Хулиан Гримау.
През 1959 г. тежък хепатит поваля Виолета на легло. Но неуморната й творческа натура не е в състояние да бездейства – и, на шега-на майтап, тя започва да бродира килими с ярки сюжети от своята фантазия. След като се вдига на крака, започва и да рисува като разкрива невероятен композиционен и цветови усет, който превръща творбите й в образци на наивистичното изкуство.
Творческият й кипеж съвпада и с възход в личните емоции. След раздяла с Луис Арсе Виолета вече е с 18 г. по-младия от нея швейцарец Жилбер Фавре. Младежът пристига в Чили с археологическа експедиция, но същевременно свири на многобройни музикални инструменти, включително някои индиански.
През 1962-1964 г. Виолета Пара много пътува и гастролира из различни европейски страни, включително в Женева и в Париж. В Музея за декоративно изкуство на Лувъра през 1964 г. е открита и нейната самостоятелна изложба от 22 избродирани килима, 26 картини, 14 скулптури. Преди Виолета нито един латиноамериканец никога не е успявал да представи свои творби в Лувъра. Успехът й е огромен, критиците не спират да я хвалят.
Създаденият от нея обаче Център за народно изкуство в Сантяго не успява да спечели достатъчно публика. Много повече млади хора се събират в “Пеня де лос Пара” – клуба, отворен от децата й Исабел и Анхел, където на чаша вино и на “емпанадас” (типични чилийски питки) звучат социално ангажирани песни с фолклорни мотиви.
Тежък удар понася Виолета от любимия Жилбер – той я изоставя и заминава при млада и хубава боливийка. Това е причината за първия й опит за самоубийство – с прерязване на вените. Спасяват я и тя тръгва за Боливия, опитвайки се да си върне любовта. Не успява, но пише най-нежните си и известни песни: “Да се върнеш на 17”, “Рун-Рун замина на север”, “Благодаря на живота”. Близките й подготвят пътуване до Европа, къдато да се разсее от мрачните мисли. Точно 3 дни преди да излети самолетът й обаче – на 5 февруари 1967 г., Виолета стреля в слепоочието си. Този път успешно...
Днес паметта й се пази от Фондацията “Виолета Пара”, ръководена от дъщеря й Исабел – също много известна изпълнителка, която превратът сварва на турне във Франция. Години наред Исабел обикаля света с концерти за солидарност с народа на Чили, докато накрая се връща в родината още преди да падне диктатурата и се посвещава на съхранението на творческото наследство на майка си. Братът на Исабел – Анхел, с когото в годините на правителството на Народното единство пеят в дует, след преврата е арестуван и минава през ада на мъченията на Националния стадион, а по-късно близо година остава в концлагера Чакабуко в пустинята Атакама. Освобождават го след силен международен натиск и той успява да замине в емиграция. И до днес живее във Франция, но често пътува до Чили с концерти, на които не пропуска да припомни делото на майка си и на своя близък приятел Виктор Хара.
Самият Виктор Хара още на времето винаги е говорил за себе си като за ученик на Виолета. Нейният голям принос е, че тя разбужда у цяло едно поколение млади хора от 60-те и 70-те години стремежа да почерпят вдъхновение от дълбините на народното творчество, да го свържат със социалните вълнения на времето, да го заредят със стремежа за свобода и справедливост.
Това са и основните импулси на Движението “Нова чилийска песен”, сред чиито най-ярки имена са Исабел и Анхел Пара, Виктор Хара, Патрисио Манс, Роландо Аларкон, както и създадените с прякото участие на Виктор Хара състави “Килапаюн” и “Инти Илимани”. Всичките – активни подръжници на коалицията Народно единство, довела на власт през 1970 г. Салвадор Алиенде, първия президент социалист в света, дошъл на власт с избори.
Виктор Хара също като Виолета Пара е типичен самороден талант, дошъл от самите недра на народа. Роден е на 28 септември 1932 г. в Стария Чилян. Бил е четвъртото от общо шест деца в семейството наМануел Хара и Аманда Мартинес. Когато е 6-годишен, семейството се премества на север, в селцето Лонкен, на 80 км от столицата Сантяго, където преминава ранното детство на Виктор – с песните на майка му, която често викат да пее на сватби и погребения, с пиянските скандали на изтормозения от немотията баща, на когото трябва да помага в орането на чужди земи, с игрите на свобода сред природата, с китарата, на която го научава да свири техен квартирант студент. Бащата скоро напуска семейството и майката поема цялата тежест по прехраната на децата. Преселват се в едно от бедняшките предградия на Сантяго – Ногалес, и там, с денонощен труд в закусвалня на един от пазарите майката успява да свързва двата края и да осигурява възможността на децата да ходят на училище. Преумората обаче я покосява с удар на работното й място и децата остават на произвола на съдбата. Виктор по онова време е 18-годишен. Отчаян, той търси утеха при бога и се записва в семинарията. Изкарва там две години, през които разбира, че това не е неговото поприще. Единственото, което му доставя радост, е грегорианското пеене в хора на семинаристите. Напуска семинарията, след което изкарва и военната си служба. После живее известно време при свои приятели и работи в мебелна фабрика. И понеже пеенето му липсва, наема се в хора на Общинския театър, където се поставя спектакъл по кантатата “Кармина Бурана”. Там, в театъра, попада на представление на пантомимна трупа, оглавявана от Енрике Нойсвандер. Запленен от това изкуство, пожелава да се запише в трупата и наистина го взимат веднага, след като при кастинга блесват неговата пластичност и вроден артистизъм. Още по време на първото турне всички разбират, че той и пее – просто реди песен след песен от радост, че най-после е намерил своята среда. Един от участниците в трупата, син на богато семейство, кандидатства в Театралната школа на Чилийския университет и увлича след себе си и Виктор, който по време на прослушването най-много се притеснява как ще го възприемат с евтините му и износени дрехи на бедняк. Талантът му обаче явно е по-силен от социалните предубеждения и Виктор не само е приет, но и му е отпусната малка стипендия като на социално слаб. Така той изкарва курс по актьорско майсторство, а после и по театрална режисура.
Именно по време на следването си Виктор се запознава и с любовта на живота си – английската балерина Джоан Хара. Тя е негова преподавателка по танци в Театралната школа. Родената в Лондон през 1927 г. Джоан попада в Чили през 1953 г., следвайки своя първи съпруг – чилийския балетист и хореограф Патрисио Бунстер. С него се запознава в международна балетна трупа, в състава на която обикаля следвоенна Европа с пацифистки спектакли. В Чили Джоан танцува в Националния балет и преподава в Театралната школа. Бракът й с Патрисио обаче не върви и през 1959 г., още преди раждането на дъщеря им Мануела, двамата се разделят. След раждането Джоан остава на легло дълго време, защото се обажда нейна стара травма на гръбнака. Това е тежък период за нея и точно тогава в живота й влиза Виктор. Отдавна тайно влюбен в нея, той се престрашава да я посети, докато тя боледува у дома си. Вниманието му я трогва, но е нужно още много време, за да може тя да преодолее собствените си мрачни настроения и притеснението, че срамежливият й ухажор е с 5 години по-млад от нея. С много търпение и такт Виктор успява да я “размрази”, да събуди отново интереса им към красотите на живота, към любимите му народни песни, към срещите с приятели. Преломът за двамата е дългото 6-месечно турне из Европа с фолклорния състав “Кункумен”, в който пее Виктор по онова време. Виктор заминава на това пътуване, което наред с Франция, Холандия, Полша, Чехословакия, СССР, Румъния включва и България. Между другото, тук е моментът да спомена, че Джоан Хара много би искала да обогати експозицията за живота на Виктор във Фондацията на негово име с материали от онова негово гостуване в България. Ако някой е попадал на публикация или има спомен от онова време, нека да й пише. Раздялата с Виктор заради турнето позволява на Джоан с пълна сила да усети колко много вече той значи за нея. Неговите писма пък от пътуването са истинска любовна поема. Той се връща и с първата си собствена песен, посветена именно на Джоан – “Гълъбице, искам да ти разкажа”. От 1961 г. Виктор и Джоан вече са неразделни. Женят се, ражда се дъщеря им Аманда, която расте заедно с Мануела, дъщерята на Джоан от брака й с Патрисио Бунстер. И за двете момиченца Виктор е “папи”, татенцето, с което е най-весело и което знае как най-безболезнено да се измъкне някоя треска от пръстчето. Виктор успява да накара Джоан да установи нормални приятелски отношения и с Патрисио, с когото самият Виктор е стар приятел, така че Мануела да се радва на любовта и на двамата си бащи. Домът на Виктор и Джоан става средище на левите артистични среди в Чили, там винаги е пълно с приятели, които пеят, смеят се, заедно приготвят “асадо” (печено на скара месо), мечтаят за бъдещето.
Междувременно с голям успех се развива и професионалната кариера на Виктор. Той се утвърждава като един от най-успешните млади режисьори. Започва да печели национални и международни награди, като постановките му винаги са по пиеси с изострено социално съдържание. Сред тях са “Прилича на щастие” на съкурсника му Алехандро Сиевекинг, “Кавказкия тебеширен кръг” на Бертолд Брехт, “Виет-рок” на Меган Тери и т.н. През 1968 г. е поканен от Британския съвет за тримесечен “обмен на опит” с британски театрали във Великобритания. Работи и за телевизионни предавания, а също и като художествен ръководител на музикални групи. В песенното си творчество е поощряван от Виолета Пара, която високо цени таланта му. Той става близък приятел и с децата й Исабел и Анхел, пее в тяхната “Пеня де лос Пара”.
Песните му стават с все по-изострено социално съдържание. Една от предизвикалите най-силен отзвук е “Въпроси за Пуерто Монт”. Тя е написана по повод заповядания от тогавашния вътрешен министър Педро Сухович разстрел на бездомници, завзели пустеещ терен в град Пуерто Монт на 9 март 1969 г. За тази песен-обвинение Виктор, който междувременно е станал и член на младежката организация на Комунистическата партия, често е заплашван с разправа от десницата.
Една от най-красивите му лирични песни от този период е “Помня те, Аманда”. Често го питат дали тя е посветена на майка му или на дъщеря му. Но както Джоан пише в своята книга, песента носи “усмивката на майката и погледа на детето”.
През 1969 г. Виктор Хара печели първа награда на фестивала на “Новата чилийска песен” с творбата си “Молитвата на орача”, която изпълнява заедно със състава “Килапаюн”. Първоначално движението не е толкова социално ангажирано, но публиката, буквално е взривена от текста на Виктор, който призовава човека от народа да се вдигне за своите права и показва реалния градус на социалния кипеж в страната. Това е точно навечерието на кампанията за президентските избори през 1970 г., в които побеждава Алиенде. Виктор, както и родените с негово участие състави “Килапаюн” и “Инти Илимани”, както и Исабел и Анхел Пара, са най-пламенните китари и гласове на Народното единство. Тяхното всеотдайно участие в кампанията има огромен принос за победата на Алиенде.
След победата на Народното единство Виктор продължава да пише песни, които пряко откликват на най-горещите теми в чилийското общество. Доста от тях са сатирични – като “Ни риба, ни рак”, която осмива безучастните, лишените от гражданска позиция, не желаещите да вземат страна в момент, в който се решава бъдещето на Чили. Друга цяла серия в творчеството му от този период е посветена на обикновените хора – на сираци, индианци, жители на бедняшки предградия. Виктор има и няколко посни по стихове на Пабло Неруда – включително емблематичната “Тук оставам”, с която великият поет отговаря на истерията на “мумиите”, както по онова време наричат противниците на Народното единство, да се бяга от “хаоса” в страната, съзнателно, впрочем, предизвикван от десницата.
Сутринта на 11 септември 1973 г. вестта за преврата заварва Виктор и Джоан у дома им. Той се готви да тръгва за откриване на изложба в Техническия университет, на която се очаква да говори Алиенде, а самият Виктор трябва да пее. Единната профсъюзна централа на трудещите се (КУТ) призовава по радиото всички да отидат на работните си места и Виктор тръгва тъкмо към Техническия университет, където е на щат по онова време. Там, заедно с още около 600 преподаватели и студенти, е блокиран от военните и остава цялата нощ срещу 12-ти. Обажда се у дома, за да каже на Джоан да не се тревожи и че я обича. На 12-ти военните щурмуват унивеситета и всички намиращи се вътре са задържани и изпратени на закрития баскетболен стадион “Чили” – същия, където през 1969 г. Виктор печели наградата си за “Молитвата на орача”. Там са събрани около 5000 арестанти от целия град. На другия стадион – Националния, който е открит, има още повече затворници. Според свидетелства на други задържани, сред които е и личният лекар на Алиенде Данило Бартулин, Виктор е разпознат от охраната още в началото и е подложен на зверски побои и мъчения. Особено се откроява в издевателствата младият лейтенант Едуин Димтер Бианчи, наричан Принца заради аристократичната си погнуса към “простолюдието”. Той е уличаван от многобройни свидетели и като прекият убиец на Виктор, но тъй като никой не е присъствал на самото убийство, все още Димтер Бианчи не може да бъде осъден.
Ужасяващата смърт на Виктор отдавна се е правърнала в легенда. Палачите се опитват да го пречупят с изтезания, но той запазва твърд духа си до края. Пее пред затворниците, за да дава кураж и на тях. В една от кратките паузи между мъченията в съблекалните, където се провеждат “разпитите”, той успява да запише в тефтерчето на събрат по неволя и недовършените строфи на своята последна песен. Тя е без край, защото го извикват на последния му “разпит”. Димтер Бианчи смазва ръцете му с приклад, пребива го пред очите на всички и заповядва да го замъкнат в една от съблекалните, откъдето после се чуват изстрели. Няма яснота точно в кой ден е убит – дали на 14 или на 15 септември. Знае се само, че на 15 септември намират тялото му, изхвърлено в един от работническите квартали на Сантяго. Обезобразено и надупчено от 44 куршума. Откарват го в Централната морга, където един от служителите го разпознава и с риск за живота си известява Джоан да дойде и да прибере тялото, защото иначе ще бъде заровено в общ безименен гроб, както става със стотици други трупове в онези дни на насилие и ужас. Джоан го погребва в ниша на Централното гробище на Сантяго, която оттогава до днес нито ден не е оставала без цветя. На 5 октомври 1973 г. Джоан заедно с Мануела и Аманда и с три куфара, пълни със снимки, записи, плочи и писма, напускат Сантяго и отлитат за Лондон. Джоан превръща живота си в мисия за съхранение на паметта на Виктор и на разобличение на престъпленията на режима на Пиночет.
Тя ще се върне в Чили след много години, когато диктатурата вече се клати, когато живата памет за Виктор също е оръжие и ще създаде първо школа по танци, а после и Фондация “Виктор Хара”. Ще й помага първият й съпруг Патрисио Бунстер (който почина през 2006 г.), както и дъщеря им Мануела, която днес също е преподавателка по танци в школата, чиято сграда е залепена за централата на Фондацията. Мануела има четири деца. Аманда, дъщерята на Виктор, днес също е в Чили. Тя е художничка и живее със съпруга си на брега на Пасифика.
Анкета, направена в Чили миналата есен по повод 75-годишнината на Виктор Хара, разкри, че той и днес е най-популярният чилийски певец, дори и сред младите поколения. Стадионът, на който бе убит, носи неговото име, въпреки че кметските власти на Сантяго, които са от десницата, направиха опит да го закрият. Убиецът Едуин Димтер Бианчи бе подложен на “фуна” – една специфична чилийска форма на заклеймяване, при която агитка скандира обвинителни лозунги на работното място или край жилището на уличения в убийства по време на диктатурата. “Фуна”-та срещу Димтер Бианчи бе водена от Аманда Хара, дъщерята на Виктор и Джоан.
В Чили паметта му наистина е жива. В честването му през 2006-та участва и президентката Мишел Бачелет. А тук, в България, как го помним? Това, че сега разказваме за него, може би ще събуди интереса на по-младите, но то не стига. Най-доброто възпоменание за личности като Виолета Пара и Виктора Хара е да събудим у всекиго от нас техния усет за истина и фалш, тяхната безкомпромисност за хуманните ценности. Онова, за което те пееха, днес, уви, е актуално и за България. Тук, слава богу, преврат като чилийския нямахме, но имахме друг, по-мек, наречен “преход”. Тук по поетите не стрелят, но ги мачкат с унижение, безпаричие, мълчание. Нека тази вечер се опитаме да поговорим и за това. Да се изправим заедно с Орача на Виктор Хара и да посеем надежда и за нашите души, и за България.

Видяно: 216Мнения: 0

Общи данни
Чили
Видяно: 2696   Мнения:0

Известни личности
Известни личности
Видяно: 2849   Мнения:0

Сто години от рождението на Пабло Неруда
Видяно: 1656   Мнения:0

Луис Корвалан пише книга за демокрацията
Видяно: 555   Мнения:0

Любовта на Виктор Хара
Видяно: 211   Мнения:0

Изправи се, Виктор Хара!
Видяно: 208   Мнения:0

Българо-чилийски мотиви за Виолета и Виктор
Видяно: 303   Мнения:0

Духът на Неруда още зарежда Исла Негра с магии и любов
Видяно: 1068   Мнения:0

Убиецът на Виктор Хара е руснак
Видяно: 1704   Мнения:1

В корабовлака на Неруда
Видяно: 238   Мнения:0

Татко Лучо отиде при сина си
Видяно: 257   Мнения:0

Корвалан си отиде с България в сърцето
Видяно: 252   Мнения:0

Сърцето на Корвалан
Видяно: 211   Мнения:0

Чилийският Берлускони
Видяно: 219   Мнения:0

Неудобният Алиенде
Видяно: 256   Мнения:0

Чилийският казак
Видяно: 249   Мнения:0

Матилде, музата на Неруда
Видяно: 410   Мнения:0

Отровен ли е бил Пабло Неруда
Видяно: 101   Мнения:0

Две жени начело на Чили
Видяно: 0   Мнения:0

Капитанът на чилийските бури
Видяно: 0   Мнения:0

Корабът на Неруда
Видяно: 0   Мнения:0

Дъщери на генерали в битка за Чили
Видяно: 0   Мнения:0

Култура
Антонио Скармета получи литературната награда "Планета"
Видяно: 886   Мнения:0

Исабел Алиенде тръгва на български
Видяно: 741   Мнения:0

Чили ще се състезава за "Оскар" и "Гоя" с филма "Мачука"
Видяно: 742   Мнения:0

Записки от един медиен конгрес в Чили
Видяно: 211   Мнения:0

Чили си спомня за Салвадор Алиенде с филм 41 години по-късно
Видяно: 0   Мнения:0

От Пабло Неруда до Димитър Димов
Видяно: 0   Мнения:0

Контакти с България
Мануел Инохоса: Не ви трябва Пиночет, а развитие на демократичните институции
Видяно: 739   Мнения:0

Спомен за приятелите, които разпиляхме
Видяно: 4405   Мнения:1

Честват един век на Пабло Неруда в СУ
Видяно: 650   Мнения:0

Ще открием ли Елдорадо в Чили и Бразилия?
Видяно: 592   Мнения:1

Първанов предлага на Чили смесени предприятия
Видяно: 632   Мнения:0

Чилийци, живяли в България, плакаха пред Първанов
Видяно: 1039   Мнения:0

България под Южния кръст – от екзотика към партньорство
Видяно: 545   Мнения:0

Българското Чили
Видяно: 2136   Мнения:0

Чилийска фиеста, български прочит
Видяно: 331   Мнения:0

Българо-чилийски мотиви за Виолета и Виктор
Видяно: 215   Мнения:0

Експлозивни струни - от Чили до България
Видяно: 330   Мнения:0

Велислава Дърева просълзи посланика на Чили
Видяно: 358   Мнения:0

Пилот ветеран на 94 г.е доайен на българите в Чили
Видяно: 303   Мнения:0

Чилийски открития
Видяно: 235   Мнения:0

България ще има почетен консул в Чили
Видяно: 714   Мнения:0

Чили чества 24 май с книги от Антарктида
Видяно: 636   Мнения:0

Български режисьор трупа слава в Чили
Видяно: 1263   Мнения:0

БЪЛГАРИТЕ - ПОЧТИ КАТО ЧИЛИЙЦИТЕ
Видяно: 700   Мнения:0

България завинаги е в сърцето на Луис Корвалан
Видяно: 246   Мнения:0

Българо-чилийски връзки и българско посолство в Чили - към декември 2008 г.
Видяно: 417   Мнения:0

Един чилиец разказва за... Макондо (Народна република)
Видяно: 243   Мнения:0

Близкото Чили
Видяно: 277   Мнения:0

НИКОЛА ВАПЦАРОВ И ВИКТОР ХАРА – БРАТЯ НА ВСИЧКИ “ПОЕТИ БЕЗ ГРАНИЦИ”
Видяно: 291   Мнения:0

Безпокойни песни
Видяно: 269   Мнения:0

Чили
Видяно: 257   Мнения:0

Посолството на България в Чили отбелязва националния ни празник с изложба на трима млади български творци
Видяно: 359   Мнения:0

Книгите на Юлия Кръстева - на чилийските барикади
Видяно: 256   Мнения:0

Българско ехо от чилийския 11 септември
Видяно: 0   Мнения:0

Чилийски уроци за българското образование
Видяно: 0   Мнения:0

Всички обичаха имигрантите от Чили
Видяно: 0   Мнения:0

Чили и България – вазимовръзки и дифузии
Видяно: 0   Мнения:0

Забележителности
Янки и холандци копаят за съкровището на Френсис Дрейк край Чили
Видяно: 1163   Мнения:1

Атакама е Елдорадо за астрономите
Видяно: 688   Мнения:0

ПУСТИНЯТА АТАКАМА - изумителни съкровища в най-сухия край на света
Видяно: 2270   Мнения:1

ВЕЛИКДЕНСКИЯТ ОСТРОВ - загадъчен археологически музей на открито
Видяно: 692   Мнения:0

На края на света
Видяно: 249   Мнения:0

Пробождането на Андите
Видяно: 211   Мнения:0

Сървайвър по чилийски
Видяно: 239   Мнения:0

Гневът на вулканите
Видяно: 210   Мнения:0

Супертелескоп се взира от Чили във Вселената
Видяно: 236   Мнения:0

Чили в сметки
Видяно: 238   Мнения:0

Чили - луда география и уникална храна
Видяно: 118   Мнения:0

Авторски анализи
Луис Корвалан още вярва в социализма
Видяно: 1602   Мнения:1

Господството на САЩ бе осигурено от Горбачов
Видяно: 814   Мнения:0

Дванадесетгодишно чилийче тормози политици
Видяно: 652   Мнения:0

Миналото мълчи зад всеки ъгъл в Сантяго
Видяно: 819   Мнения:0

Луис Корвалан пише книга за демокрацията
Видяно: 661   Мнения:0

България под Южния кръст – от екзотика към партньорство
Видяно: 585   Мнения:0

Духът на Неруда още зарежда Исла Негра с магии и любов
Видяно: 580   Мнения:0

Убиецът на Виктор Хара е руснак
Видяно: 920   Мнения:0

Латино в яркочервено и бледорозово
Видяно: 512   Мнения:0

Промяна по чилийски: страдалка, руса, жена
Видяно: 598   Мнения:0

Революцията на пингвините
Видяно: 570   Мнения:0

Трепети под Южния кръст
Видяно: 543   Мнения:0

БАЧЕЛЕТ, ЖЕНАТА ПРЕЗИДЕНТ
Видяно: 660   Мнения:0

ЧИЛИ СЛЕД ПИНОЧЕТ
Видяно: 1260   Мнения:0

Светлини и сенки от Къщата на духовете
Видяно: 504   Мнения:0

България завинаги е в сърцето на Луис Корвалан
Видяно: 8751   Мнения:0

Чили започва отначало
Видяно: 201   Мнения:0

Махалото на Фуко – от Украйна до Чили
Видяно: 180   Мнения:0

Трус и за “чилийския модел”
Видяно: 199   Мнения:0

Татко Лучо отиде при сина си
Видяно: 219   Мнения:0

В краката на Магелан
Видяно: 188   Мнения:0

Пасионариите на Чили
Видяно: 196   Мнения:0

Чилийски трусове
Видяно: 6635   Мнения:0

Следата на Алиенде
Видяно: 0   Мнения:0

Четиридесет години по-късно Чили се връща на пътя на Алиенде
Видяно: 0   Мнения:0

Подаръкът на Чили
Видяно: 0   Мнения:0

Лявото и дясното ехо от Чили 40 години по-късно
Видяно: 0   Мнения:0

ИСПАНОЖУРНАЛИСТИ
Кои сме ние?

ИЗЯВИ НА СДРУЖЕНИЕТО И НЕГОВИ ЧЛЕНОВЕ

ДЕКЛАРАЦИЯ

Йон Хуаристи на гости на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България

Институтът "Сервантес" се засилва към България

Йон Хуаристи, директор на института “Сервантес”: 400 милиона говорят езика на Сервантес

СДРУЖЕНИЕ НА ИСПАНОГОВОРЯЩИТЕ ЖУРНАЛИСТИ В БЪЛГАРИЯ(списък на членовете)

ПРЕДСТАВЯНЕ НА САЙТА www.hispanoperiodistas.com

Среща с главната редакторка на кубинското списание "Мухерес" Исабел Мойа

Исабел МОЙА, главен редактор на хаванското женско сп. "Мухерес", пред "Труд": На Куба й е нужен нов мъж

Държавният секретар на Испания по европейските въпроси гостува на СИЖБ

Алберто Наваро: Няма да се караме заради Ирак

Кръгла маса “Испания и испаноезичният свят в България” – 26.11.2004

Погледът на Мелчор Фернандес: България, видяна от Испания

Среща на СИЖБ с Мелчор Фернандес

Писма до СИЖБ по повод Кръглата маса "Испания и испаноезичният свят в България"

Посланиците на Испания, Куба, Бразилия на коледна латинофиеста с журналисти

Кръгла маса "Медиите в демократичното общество", 03.10.2006 - под патронажа на Посолството на Испания в България

Кръгла маса "Чилийският 11 септември" за 100-годишнината ог рождението на президента Салвадор Алиенде и 35-годишнината от военния преврат в Чили, 11.09.2008 г., Софийски университет "Св. Кл. Охридски"

ХVІІІ конгрес на Световната асоциация на жените журналистки и писателки "Комуникациите и журналистиката в дигиталната ера", Сантяго де Чиле, 25-26 септември 2008 г.

Кръгла маса “Латинска Америка днес и България” - със съдействието на посолствата на Аржентина, Бразилия, Венесуела и Куба

ОТИДЕ СИ СВЕТЛАНА ПЛАШОКОВА, зам.-председател на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България

ОТИДЕ СИ САМУЕЛ ФРАНСЕС, легендарно име в българската журналистика, член и съосновател на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България

Да си спомним за Светлана Плашокова и Самуел Франсес

С ЕЗИКА НА СЪРЦЕТО - колеги и посланици отдадоха почит на Светлана Плашокова и Самуел Франсес

СТАТУТ НА КОНКУРСА ЗА ЖУРНАЛИСТИЧЕСКИ ПУБЛИКАЦИИ НА СДРУЖЕНИЕТО НА ИСПАНОГОВОРЕЩИТЕЖУРНАЛИСТИ В БЪЛГАРИЯ "СВЕТОВЕ И ЦВЕТОВЕ"

Конкурс за журналистически публикации на български или испански език „Светове и цветове” на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България”

Представяне на номинираните в журналистическия конкурс "Светове и цветове" в чест на 10-годишнината от основаването на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България – 16 декември 2013 г.

Десет години Сдружение на испаноговорещите журналисти в България, връчване на журналистическите награди „Светлана Плашокова”, „Самуел Франсес” и „Светове и цветове”

Втори конкурс за журналистически публикации на български или испански език „Светове и цветове” - 2014 на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България

Връчване на наградите във второто издание на журналистическия конкурс „СВЕТОВЕ И ЦВЕТОВЕ” 2014 на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България

ПОБЕДИТЕЛИ в журналистическия конкурс „Светове и цветове” 2014 на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България

ТРЕТИ КОНКУРС "СВЕТОВЕ И ЦВЕТОВЕ" - 2015 за журналистически публикации на български или испански език на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България

ВРЪЧВАНЕ НА НАГРАДИТЕ в третия журналистически конкурс на СИЖБ "Светове и цветове" - 2015

СИЖБ обявява четвъртото издание на конкурса „Светове и цветове” - 2016




Партньори и спонсори















27.6.2017 г.

Visitor: 1250536