Маса в кафене в Гандия, малко по-южно от Валенсия. Приказката е тръгнала с млад черноок и чернокос нашенец с усмивка като от реклама за паста за зъби.
Цочо Димитров разказва живота си и как се е озовал на работа в Испания. През 1993 г., едва 17-годишен, става най-бързият мотоциклетист на Балканите в клас 250 кубически сантиметра. Сега обаче не „язди” мотоциклет, а ТИР. И то като шофьор в испанска фирма.
С много плам си спомня за юношеското си опиянение от високите скорости и за оценките на треньорите си, които виждали в него многообещаващ състезател. С още повече горчивина разказва за попарените си амбиции да стане световен шампион и за мечтите си да развее българския трибагреник като победител пред погледите на световните асове от неговия клас. Очите му се наливат със сълзи, когато се опитва да отговори на въпроса защо след такъв блестящ старт е оставил мотоциклета. Мрачно и пестеливо отвръща, че причината била човешкото недоброжелателство. Настроението му обаче се оправя веднага, щом минава към по-приятната част – как като шофьор в Испания се е сдобил със самочувствие на ценен и финансово независим професионалист. „Печеля повече от нашия президент бе, човек”, подхвърля къде на шега, къде наистина Цочо. И с умиление съобщава, че изпратил пари на родителите си, които си купили хладилник, “по-висок от човешки бой”, както се похвалил баща му. Сега амбицията му е да научи добре испански и да се труди мъжки, за да събере пари, с които да вдигне голяма къща в родното си село Балканец край Троян.
Цочо е едва от половин година на Иберийския полуостров и да се разбира с испанците му помага Калоян от Провадия. В емигрантската история на този пък младеж има щрихи, които напомнят съдбата и на Жан Валжан, и на Ромео и Жулиета.
Един хубав ден на 2004 г. Калоян пристига на автогарата във Варна и заявява, че иска да замине за Испания. Когато го питат къде по-точно смята да отиде, отговаря: „Просто в Испания”. Тръгва с мисълта да се хване на работа като берач на портокали и слиза от автобуса в селце някъде в провинция Валенсия. Така започва

ходенето по мъките

Изнизват се много дни, през които единственото место, където Калоян намира подслон, е мазето на изоставена селска къща, а легло са му няколко картона от велпапе. „Само там чувствах, че имам нещо свое”, припомня си Калоян. В търсенето на работа, от която да припечели няколко евро като нелегален, е трябвало да изминава по над 20 километра пеш, за да стигне до портокаловата градина и след работа да се върне до мазето с картонената постелка.
Калоян, който по професия е готвач, продължава да пребивава нелегално в Испания, но вече не спи в мазето и успява да печели достатъчно, за да води достоен човешки живот, ала като Сизиф, който блъска нагоре по стръмнината камъка, не престава да се бори с несгодите на имигрантската орисия. Повече от година вече в живота му е влязла лъчезарна испанка Мария Ампаро. С нея Калоян иска да свърже живота си. И това негово желание, за кой ли път обяснява той, не е плод на конюнктурната му нужда да узакони престоя си в Испания. Ала срещу този порив, споделян и от Мария Ампаро, се възправя зловещата сянка на стародавен испански обичай. Той повелява, че до 15 дни от обявяването на намерението на младите да се оженят съселянин на девойката може да се противопостави на техния брак. В ролята на такъв съселянин се явява съдията на населеното място, където двамата живеят, въпреки свидетелски показания и представени доказателства от най-различно естество, че стремежът на Калоян да се задоми е от любов, а не е хитрост, с която да се сдобие с официално разрешение да живее и работи в Испания. Сагата в момента продължава с дело, което младежът се надява най-после да завърши в името на любовта и човещината, а не на архаичния консерватизъм.

Дванадесетте български шофьори

на ТИР-ове, които пристигнаха в края на февруари в автобазата на испанския си работодател в селцето Каликанто, предградие на град Торрент край Валенсия, няма да преживяват премеждията на Калоян. Те са дошли със законни разрешителни за престой и за работа в Испания за една година, въпреки наложената двегодишна забрана за българи и румънци да имат свободен достъп до испанския пазар на труда. Предпазната мярка бе предприета след приемането ни в Европейския съюз, за да защити испанските работни места от апетитите на чуждоземците и за да не обезлюдеят съвсем трудовите пазари в новоприети членки. Но нашенци напират за работа в Испания заради примамливото възнаграждение, каквото скоро няма да им се предложи у нас.
За професията на първокласен шофьор, който управлява ТИР, испанският закон предвижда основно възнаграждение от 1000 евро. Върху него по преценка на работодателя се заплащат от 0.04 до 0.09 евро на изминат километър. Някои работодатели плащат и ако шофьорът разтоварва стоката от камиона си. Възнаграждаването на този труд започва след второто разтоварване. Практиката на работещите вече български шофьори показва, че месечната заплата може да се движи между 1700-1800 и 2100-2300 евро. Когато шофьор работи съвестно и се справя добре със задълженията си, работодателят му може да го поощри с увеличение. Работният ден на шофьорите е 9 часа. В региона на Валенсия, където един от главните поминъци на населението е отглеждането на плодове, шофьорите често работят по двама, за да не спират камиона от движение и да се избягва рискът пресните плодове да бъдат закарани развалени до местоназначението си.
Ако шофьор пристигне с половинката си, не е трудно и за нея да се намери работа, защото преработващите предприятия и огромните складове или almacenes, както ги наричат тук, се изграждат далече от големите градове. Това позволява хората в малки населени места да имат поминък, без да се отдалечават много от родните си домове. Налице е и друго преимущество. Животът в малките, но китни селца е доста по-евтин, отколкото в големия град. За тристайно жилище с баня наемът може да е 300 евро, което при възнаграждение над 2000 евро е поносим разход, а с 400-500 евро на месец двучленно семейство може да се изхранва, без да мисли за никакви икономии.

Толкова ли са кът испанските шофьори,

та местните работодатели са опрели до българските? Не, разбира се. Но испанците са табиетлии и не правят компромис с навиците си. Дойде ли събота и неделя, никакви примамки не могат да ги накарат да се откажат от почивката. А нашенци, които имат нужда от пари, с готовност жертват почивните си дни в името на по-доброто възнаграждение.
Докато трае двегодишното ограничение за работа в Испания, за да седне български шофьор на волана на испански ТИР, местният работодател трябва да получи разрешение от испанската трудова администрация да наеме чужди работници, след като е доказал, че не може да намери испанци за предлаганата от него работа. Възможностите да излязат от задънената улица им подсказват български фирми, лицензирани да набират работници за чужбина. Към такива наши фирми се обръщат иберийските работодатели за селекция на кандидатите за работа от България.
Макар да е завоювала водещо място като индустриална държава в Европейския съюз, Испания продължава да се развива с високи темпове, което предполага глад за работна сила. Много работа, казват местни хора, има за строители, за специалисти водопроводчици, фаянсаджии и електротехници. Извън строителството особено трудно се намират на испанския трудов пазар механици на пътни строителни машини и на корабни двигатели. За такива чужди специалисти двегодишната забрана за работа в Испания не е препятствие.
С благоприятния си климат, със сравнително либералния си трудов ред и с непринудения характер на испанеца, който е шумен и бързо вдига бариерите в общуването с непознати, Испания е може би най – предпочитаната от българите страна от Европейския същз за работа.
Животът тук предлага и куриозни изненади за несвикнали с местните нрави. В кафенетата на индустриалния район на Мадрид не е рядкост следната сценка: след като по пода се натрупат прекалено много фасове и използвани пликчета от захар, някой от барманите излиза иззад тезгяха, помита боклуците и... тържествено ги изсипва до входната врата на заведението. Защо ли? Ами купчинката се приема като реклама – след като има толкова отпадъци, значи много клиенти идват тук и значи кафенето е хубаво... Южняшки хитринки.