Присъствието, вече повече от две десетилетия, на Живка Балтаджиева в Мадрид е едно от нашите културни богатства.
Намираме се пред една изненадваща и възхитителна авторка и преводачка, публикувала така интересни изследвания като Влияния и отражения на Дон Кихот на Сервантес в творчеството на някои класици на българската литература сценарии за документални филми като Герника, Герника преводи на български на стихове на значими съвременни руски, чешки, унгарски, английски и испански поети.
Френският поет от XIX век Сюли Прюдом твърди, че “поезията е болка”.
Поезията на Живка е дъщеря на болката.
Но не на болката, разрушителна и поради това стерилна, а на оная оплодяваща болка, която съгражда: тази болка, която превръща съществуването в активно устояване на враждебното, никога в отказ и примирение.
Тази поезия е един каталог на човешките чувства, между които на преден план изтъкват:
- Чувството на тревога (за човека в света)
- Чувството за дълг (към другите и към собствения си свят)
- Чувството за загуба (на корените и най-свидните й същества, на свободата, на утопиите)
- Любовта (пантеистична любов към човека и природата)
- Чувството на съмнение (рожба на максималистичен стремеж към познание)
- Чувството на неудовлетвореност (неудовлетвореност, породена от неравновесието между висотата на стремежа и нивата на възможното)
- Чувството на непрестанно живеене в Изход, в библейския смисъл на понятието (изход, изпреварващ времето, благоприятствуващ себеосъществяването, и, същевременно изход в отминалото, назад, в територии призовани от тежестта на личностната памет)
Поезията на Живка притежава дарът на автентичността, дар, с който ни удостоява смелостта да се представим пред самите себе си с цялата наша истина.
Формата е чиста, прозрачна, директна, но същевременно – тайнство. В своето съучастие с точните науки, разкрива една от най-персоналните си характеристики.
Ако традицията е наследство и обогатява щедро оня, който най-пълноценно я усвоява, то Овидий, Хораций, Шекспир... трябва да са горди да имат нашата поетеса сред най-любимите си наследници.
................................

Алехандро Ермида де Блас:

БИТКА ЗА РЕХУМАНИЗИРАНЕТО НА ЧОВЕЧЕСТВОТО ЧРЕЗ ДУМАТА И ОБРАЗА

Появата на новата книга на Живка Балтаджиева е истински повод за радост. Книга, която става реалност след една много дълга пауза, по време на която авторката не престава да твори. Нещо повече, редом със своя майчин език, българския, осиновява един нов за нея, език на творчество – испанския. Стиховете от “Безродни митологии” имат своите испански варианти, които са по-скоро паралелни творби, отколкото автопреводи. Тези двойни езикови и творчески корени стават видими още в обширната двуезична поетическа антология на Блага Димитрова, която Балтаджиева публикува в Испания през 2006 г. Нейните испански версии на поемите на Димитрова не са обикновени прехвърляния на оригинала на един чужд език, а поетически текстове със собствена идентичност. Тази високо оценена публикация беше една чудесна прелюдия към новопоявяването на поета Живка Балтаджиева.
Бихме могли да приложим към поезията на Живка Балтаджиева термина “поезия на опита”, но, разбира се не в ограничаващия смисъл, в който го употребява испанската критика (определя с този термин едно неореалистично поетическо течение, което реконструира и коментира ситуации от всекидневието), а защото се намира в интимна връзка с личния и колективен опит, които структурират мисленето и чувствителността на авторката. Ни един стих в тази книга, която представлява една авторска антология, не е случаен, всеки един от тях засяга екзистенциални проблеми от максимално жизнено значение, както за самата авторка, така й за себеподобните й. Няма никакво многословие, нито игри с езика, макар че въображение и дума са въвлечени в един несекващ експеримент преследващ максималнд концентриран изказ на чувството и мисълта. Целта е опитът да бъде пречистен от баналното и спомагателното, дестилирайки есенциалното. А есенциалното е универсалното, онова, което свързва собствения опит с този на всички живи същества. Тези поеми, които се заявяват безродни, може би наистина са такива в своята универсалност, защото надхвърлят границите на всяка конкретна родина.
Но есенциалното е и най-проблематичното, онова, което се съпротивява най-силно на всяка окончателна и задоволителна формулировка. Орбитата на поетиката на Живка Балтаджиева се вписва в гравитационното поле на централното изживяване на съвременния поет: изживяването на един свят, в който нищо не е това, което би трябвало да е. Ни езикът, ни човешките взаимоотношения, ни, разбира се, обществото и понякога, ни природата. (Стихотворението “Протокол от Киото” говори точно за това подриване на природните начала).
Пред очевидността на тези разминавания остават три възможни позиции:
а) утопията, която се опитва да подреди света и разреши противоречията му следвайки няколко принципа, броени и непоклатими
б) цинизмът, който приема несъвършенството на света и опитва да извлече от това несъвършенство лични облаги
с) търсене на приемлива за човека алтернатива в пространството на напрежение между съществуващо и възможно.
Последната е позицията, изборът на поезията, която поради този си избор, няма навика да бъде в добри взаимоотношения с другите два варианта на поведение, колективистичният (религиозен, социален, национален) и индивидуалистичният и меркантилен на капитализма. Много от поемите на Живка Балтаджиева изразяват тази полемика, този сблъсък между крайно противоположни концепции.
Каква алтернатива предлага поезията на другите две позиции, по-опростени и по-лесни от нейната? Следвайки Октавио Паз, би могла да се изрази в съграждането, от страна на поета, на една собствена митология, която да вдъхне един относителен смисъл на хаоса, характеризиращ света (хаос, внушително очертан в едно от стихотворенията в тази книга - “Неочаквано те пресреща...”). Тази митология се отличава от Античната, от Християнската, от идеологическите и политически митологии, с това, че е жива, проблематизираща и променяща се, не само защото се променят опитът и душевното състояние на създателя й, а защото се трансформира във всеки акт на комуникиране и възприемане. От там и необходимостта да бъде постоянно пренаписвана, въпреки съзнанието за нейната крехкост, както и за крехкостта на самия език, който й служи за рамка. Тази битка за рехуманизирането на човечеството чрез думата и образа – точни, напрегнати и прецизирани – е, може би, истинският, върховен смисъл на тези “Безродни митологии” на Живка Балтаджиева.

..................

Рамон Майрата:

НАИСТИНА ЛИ СМЕ ОСЪДЕНИ НА САМОТА, ГОЛОТА И ИЗОЛАЦИЯ?

Поезията се възправя срещу една дилема. Тя е същевременно приемане и бунт срещу съдбата. В един глобален свят, в който човекът, тъй както го дефинира Живка Балтаджиева, е “тъмна материя”, поезията, от една страна, открива азът и портретира съществото. Азът е единствената референция за разбирането на света.

Слязох на собственото си дъно
- пише Орфей –
и сега съм изхвърлен.
Без сянка.
Без поглед.

Дори кръвта ми
гори
в рана на Друг.

Не страдам.

И пея.

Защото не чувствам.

Наистина ли сме осъдени на самота, голота и изолация? От друга страна, поезията ни дава възможността да открием в нашия аз едно аз разтворено към света и универсално.

Гадаейки
престанах да виждам.

И сега се събуждам
в окото
на друг.

Пространството на тази книга е кръгово, резултат от напрежението между търсенето на собствената идентичност и отвореността към новото, непознатото. Другото.

Накъде ли дълбаем
в тази плоска Вселена?

Незабележими
и (нима) несъществуващи.
многомилиони залутани.

В града?
В природата?
В небесата?

Ад?

В самата себе си не се намирам.

Заглавието, “Безродни митологии”, ни отпраща, мисля с ирония, към един израз, с който философът Фернандо Саватер определя съпротивата на миноритарните култури срещу поглъщането, с което ги заплашват доминиращите. Антиуниверсалистките поведения, на ония, които се чувстват заплашени от един безпощаден процес на уеднаквяване.
Живка Балтаджиева не е чужда на тази тревога. Но нейното виждане е универсално. Поезията й е отправена към едно човешко същество не само надарено с разум и универсални принципи, но и със свободна воля. Нарастващото рационализиране на човешкия живот подчинява изживяванията, смалява многообразието до модела. Да си задаваш въпроси върху произхода и смисъла на нашето съществуване означава да разбереш самия себе си и вземеш юздите им в ръцете си.

Материя,
объркана и интимна
с неизвестен произход,
потвърдена в твърдата памет на пространството
и извън възможното.

Да спася всичко това?
В думата?

Поезията ни предава чрез думата вътрешният свят, не външният в който се движим, самата същност. Думата е живото присъствие на поета, не се нуждае от опората на разума, а от опората на мълчанието, за да бъде чута.

Съществува това поле.
Това поле,
в което
несъмнено ще трябва да навляза.

Поле безззвучно, заглъхнало.

Пулсира отвътре
в дълбината без пропаст.
Пространство, отворило поглед,
рана,
вкоренена като дръвче.

Растяща.

А в клоните на бинома
магия-реалност
безцветните птици на техниките за запаметяване
си почиват неупотребени.

Неми признания кръстосват кошмарите

и незабравимото.

“Всяка дума се нуждае да бъде освободено от реалността, за която говори, всяка дума е освобождение, за който я произнася”, пише Мария Самбрано. Езикът не ни е даден, създаваме го и го пресъздаваме. Самотна авантюра от която бликат образи, за да бъдат споделени. Не се сблъскваме лице в лице с реалността, а чрез езика, който в същността си е една символична връзка. В книгата на Живка Балтаджиева гостоприемно отворената за другото и другия врата се нарича митология. Омир, Овидий, Данте... Поезията е метаморфоза, която приютява сегашното и го поверява на традицията.
Одисей казва

Не е нужно повече да измислям.
Да се измислям. Да бъда
друг.

Да бъда.

Ни дори аз сънувам
Одисей.

Сбъдна се
моето бягство

в реалността.

Да разбереш е да отидеш по-далеч от реалността, от потвърдимото. Поезията, понякога, извиква присъствието на непотвърдимото от опита:

Гадаейки
престанах да виждам.

И сега се събуждам
в окото
на друг.

Даже този пръст,
който изтрива огъня
на сълзата ми
е негов.

Гори.

И толкова
ме боли,

че пея.

За да не чувствам.

Както и сами можете да почувствате, чудото се случва в тази книга, сгъстена, напрегната, вълшебна.