Спонсори:

ИСПАНОСВЯТ
Испания

Испанският език и култура в света

Общи проблеми на Латинска Америка

Аржентина
Боливия
Венесуела
Гватемала
Доминиканска република
Еквадор
Колумбия
Коста Рика
Куба
Мексико
Никарагуа
Панама
Парагвай
Перу
Пуерто Рико
Салвадор
Уругвай
Хондурас
Чили
Португалският език и култура в света
Португалия
Бразилия
Сп. „Ново време”, бр. 1, 2011 г.

Кубинската латиноамериканска революция

Къдринка Къдринова


Беше в края на далечната 1978-а, в навечерието на 20-ата годишнина от победата на революцията. По онова време бях студентка, вече много задълбочено се интересувах от латиноамериканския политически живот и току-що ме бяха класирали на първо място в ежегодния Национален студентски политически конкурс с реферат на тема “Проблеми на революционния процес в Латинска Америка”. Най-добрите ми приятелки и приятели бяха учещи у нас студенти от различни латиноамерикански страни – от Куба, Гватемала, Чили, Перу, Боливия, Еквадор, Колумбия... Най-често се събирахме в т.нар. Чилийски клуб, който бе отреден за чилийските емигранти, избягали от диктатурата на Пиночет, но се бе превърнал в средище за вечери на солидарността с всички латиноамерикански народи.
В дните малко преди да настъпи Новата 1979-а година земляческата организация на колумбийските студенти ме помоли да помогна в организирането на новогодишен базар. Искаха да съберат пари за подпомагане на вестника на Колумбийската компария “Вос пролетариа”. Тъй като знаеха, че рисувам добре, ме помолиха да направя поне по десетина броя стилизирани портрети с туш на известни личности от латиноамериканската левица – Ернесто Че Гевара, Фидел Кастро, Салвадор Алиенде, Виктор Хара. Рисувах ги няколко нощи, а когато ги занесох на базара, който бе организиран във фоайето на Института за чуждестранни студенти, ме помолиха и да застана на щанда. Портретите буквално се разграбиха за броени минути и не стигнаха за всички желаещи. Един арабски студент, на помня от коя страна, сърдит, че е останал без портрет, се чудеше на кого да си го изкара и започна да мърмори: “Ама че странен подбор! За Че е ясно – герой, легенда! За Алиенде и Виктор Хара – също, мъченици на фашизма! Ама Фидел... И той е голяма личност, но нали е жив, защо сте го подредили до останалите?” Хорхе, председател на колумбийската земляческа организация и студент по икономика, му отговори: “Защото всички ние, революционерите в Латинска Америка, сме деца на Кубинската революция!”
Тази фраза най-безхитростно и спонтанно концентрира неоспоримото огромно влияние, което оказва Кубинската революция върху живота на вече няколко поколения латиноамериканци. Впрочем, процесът е двустранен. Защото самата Кубинска революция също е неразривно свързана с латиноамериканската действителност. Дълбоко вкоренена е в нея и произлиза от нейната същност. Следва бунтовните традиции на индианските въстания на Тупак Амару в Перу срещу испанското владичество; на героите на Мексиканската революция Панчо Виля и Емилиано Сапата; на “генерала на свободните хора” от Никарагуа Аугусто Сесар Сандино и т.н. Заредена от е със същите идеали, които са вдъхновявали най-бляскавите умове и водачи на освободителни движения на Латинска Америка начело със Симон Боливар, сред които изпъква и Апостолът на кубинската независимост Хосе Марти. Кубинската революция всъщност е Латиноамериканска, интернационална, развяла като знаме образа на

“Нашата Америка”,

за първи път очертан тъкмо от Марти като въплъщение на континенталното единение в името на братството, солидарността, социалната справедливост, антиимпериалистическата съпротива срещу диктата на големия северен съсед САЩ. Така че когато говорим за Кубинската революция, логично и естествено е да я разглеждаме като неразривен етап от цялостното латиноамериканско революционно движение, негов ориентир и вдъхновение.
Два слабо известни на българската аудитория епизода от студентските години на Фидел Кастро особено ярко илюстрират неговата дълбока привързаност към идеалите на Марти и към каузата на „голямата латиноамериканска родина”. Те по-късно дават своите кълнове в онзи дух на латиноамериканска солидарност, пропил самата същност на Кубинската революция. През 1947 г. Фидел се включва в интернационална експедиция, съставена от доминиканци, кубинци, пуерториканци, чиято цел е да помогне за свалянето на диктатора Трухильо в Доминиканската република. Мисията, уви, се проваля. На следващата година, през 1948-а, Фидел е в Колумбия – участва в конгрес на латиноамериканските студенти. Точно по същото време там е убит водачът на колумбийската опозиция Хорхе Гаитан. Попаднал във водовъртежа на последвалите улични сблъсъци, Фидел изживява като своя колумбийската драма и извлича от нея много политически поуки, които по-късно също имат принос за намирането на верен път кам победата на Кубинската революция. Не е случаен и фактът, че именно 1953-а е годината на фактическото начало на тази революция – на щурма на казармата „Монкада” в Сантяго де Куба. Това е годината на 100-годишнината от рождението на Марти, за когото няма по-свят идеал от общия латиноамерикански порив към свобода, равенство, братство.
Именно вплитайки в самата си природа богатите традиции на революционната борба в Латинска Америка, победата в Куба става техен естествен връх и пример за следване. Точно половин век преди един днешен световен лидер да издигне лозунга „Да, ние можем”, същото това усещане пулсира в сърцата на латиноамериканците, станали свидетели на триумфа на Кубинската революция. За тях тя е окрилящото доказателство, че мечтите на поколения латиноамерикански борци, жертвали живота си в битките с потисници от близо и далеч за независимост и социална справедливост, са осъществими. Кубинската революция носи дългоочаквания реванш и новопридобитото самочувствие, че да, те, латиноамериканците, могат и да победят. Те, „сардинките”, с които обича да закусва голямата северна „акула” /по образните сравнения на големия гватемалски публицист Хуан Аревало/,те, презрените пеони от „задния двор” на САЩ, газени от ботушите на финансирани от Вашингтон диктатури и принудени да продават на безценица труда и природните си богатства на „грингос”-ите, буквално преобръщат своя мироглед благодарение на Кубинската революция. Сбогуват се завинаги с фатализма на „географската предопределеност”, която толкова дълго е изглеждала непоклатима и обричаща народите на юг от Рио Браво на „вечно” подчинение на мощния североамерикански колос. Осъзнават, че свободата им е в тяхната собствена решимост да намерят своя път към нея – така, както пред очите им успяват да направят кубинците, само на 90 мили разстояние от границите на САЩ.
Ето защо прекият ефект от Кубинската революция в Латинска Америка е

направо експлозивен.

Изблиците на солидарност и подкрепа за Острова на свободата вървят успоредно с мощен подем на антиимпериалистическите настроения на целия континент. Масовизират се и се засилват профсъюзните организации и стачните движения, левите сили се обединяват в единни фронтове, университетите стават истински гнезда на леворадикалното мислене, което търси трасе за продължаване на кубинския път през тъй нееднородния латиноамерикански политически релеф. Дори умерено реформистките сили усещат ефекта от кубинския „пробив” и някои от тях също поемат курс към социални преобразования и независима политика спрямо интересите на североамериканския и транснационалния капитал. Такъв е случаят, примерно, с демократичните правителства на президентите Жуселину Кубичек, Жаниу Куадрос, Жоау Гуларт в Бразилия в периода 1961-1964 г. Уви, бразилският експеримент завършва през 1964 г. с многократно отиграван в „задния двор” на САЩ сценарий – с военен преврат и последвала диктатура.
В онзи период опитът на Куба просто няма как да бъде последван с мирни средства, защото отговорът на северната „акула”, вбесена от дързостта на кубинската „сардинка”, е безкомпромисен и брутален. Без никакви скрупули САЩ налагат пълна търговска, икономическа, политическа блокада на Острова на свободата не само от своя страна, но, използвайки механизмите на Организацията на американските държави, принуждават всички тогавашни правителства на континента да направят същото. Всички, с изключение единствено на Мексико, скъсват и дипломатическите отношения с Хавана. Това е времето, когато властта в Латинска Америка може да е в ръцете или само на предани на САЩ диктатори като никарагуанския Анастасио Сомоса /за когото още Франклин Делано Рузвелт изрича христоматийната фраза: „Той, разбира се, е кучи син, но наш кучи син”/, или на не по-малко предани на американските интереси представители на местната „демократична” олигархия. Естествено, за такъв тип управници няма нищо по-страшно от кубинския пример, който е тъй заразителен за собствените им народи. И за да се предпазят от изкушените да го последват, репресивната машина действа с пълна мощ. Така периодът на 60-те години, непосредствено след победата на Кубинската революция, е белязан колкото с възторга от тази победа сред народните маси, толкова и с ответния брутален натиск на доминиращите на континента антинародни режими.
В двуполюсния свят Куба няма друг избор, освен да се присъедини към социалистическите страни, които, начело със СССР, й подават ръка за партньорство в рамките на СИВ. Разбира се, идейно и морално, кубинският избор е в унисон именно с идеалите и целите, които класиците на марксизма и ленинизма са посочили като водещи в комунистическата идеология и в социалистическите общества. Друг е въпросът, че тези идеали и цели са доста размити и дори направо девалвирани в страните от т.нар. „реален социализъм”, в чиято компания Куба години наред е нещо като

„черна овца”

заради своята открояваща се различност, заради революционния морал, поставян над всичко, заради живата и пряка връзка на своя водач с народа. Дори чисто визуално по време на някогашните партийни конгреси и „срещи на върха” на ръководителите от страните членки на СИВ младият и брадат Фидел с неговата масленозелена униформа на „команданте” никак не се вписва в костюмираното обкръжение на обиграни апаратчици.
Не са малко и разминаванията между Куба и съюзниците й от соцлагера по възгледите за развитието на революционния процес в Латинска Америка. Москва, която несъмнено доминира над всички соцстрани и определя „правилното” и „неправилното” поведение на тогавашната международна сцена, има свои собствени геополитически сметки в отношенията със САЩ – с оглед на това, коя от двете свърхсили до каква степен може да разширява влиянието си край границите на другата. През призмата на тези отношения е прекарвано и съветското одобрение или неодобрение за различните тенденции в латиноамериканските леви движения – дотолкова, доколкото СССР ги възприема като проводник на своята идеология и интереси. Куба напротив, като страна, неразривно свързана със своя континент, като родина на една „изненадала” Москва, но произлязла от латиноамериканските традиции революция, често има свой собствен, различен от съветския, възглед за антиимпериалистическите борби в Латинска Америка. Защото гледа на тях не като на терен за състезание между свърхсилите, а като на естествен израз на желанието на латиноамериканските народи за достоен живот.
В бившите соцстрани, включително и в България, за тези различия не се говореше официално. Но те съществуваха и дадоха своето отражение върху доста драматични обрати в латиноамериканската история, а също подхраниха и безброй недоброжелателни спекулации. До ден-днешен се спекулира например с трагичната епопея на Че Гевара в Боливия. В американски медии нееднократно е била лансирана тезата, че той едва ли не е бил „пожертван”, след като го принудили да напусне Куба, защото Москва силно се раздразнила от негова реч на форум на необвързаните в Алжир през 1963-а. В нея той поставя на една плоскост „двата империализма” – американския и съветския, противопоставяйки им народите от Третия свят.
Образът на Че Гевара, наречен навремето от Жан-Пол Сартър „най-съвършения човек на нашето време”, е толкова мащабен, буди толкова възхита и преклонение по света и е така недосегаем за всички, които се опитват да го „развенчаят”, че никоя от многобройните сътворявани от враговете му интриги около името му не е е в състояние да го помрачи.
Факт е, че Москва дълго отхвърля неговите възгледи за „партизанското огнище”, от което да пламне партизанска война, и за „многото Виетнами” в Латинска Америка, които да поставят натясно североамериканския империализъм и да го принудят да приеме избора на народите на континента. Нещо повече – без директно да се споменава името на Че, в повечето идеологизирани анализи на латиноамериканската политическа панорама през 60-те и 70-те години на ХХ век, публикувани в СССР и в останалите соцстрани, доминира строго отрицателната оценка за проявите на „ултралевите” движения на континента през този период. Често тези движения, свързвани с т.нар. геваристка тенденция, дори са обвинявани в провокационни действия, които де факто са от полза само на реакционните сили в собствените им страни, защото дават повод за ответен терор и установяване на крайнодесни режими.
Не може да се отрече, че в част от случаите това наистина е така. Но не може и да се приеме, че подобно обобщение е валидно за целия континент. Както „ултралевите” често пренебрегват спецификите на конкретните условия в дадена страна и се опитват да присадят неприложими там методи на борба, така и повечето от кабинетните анализатори на соцерата се занимават със същото – в огледален вариант.
Спонтанно нароилите се в началото на 60-те години най-вече в младежка среда латиноамерикански

бунтовнически движения,

които романтично, но наивно мечтаят да изкопират кубинския опит, без да държат сметка за опората в масите, са един от най-преките рефлекси след победата на Кубинската революция. Някои от тези организации действат като „градски партизани” в условията на диктатури – примерно в Бразилия или Венецуела. Други залагат на селската гериля на базата на отряди за самозащита, както е в Колумбия. Трети, действащи в условията на спазващи постулатите на представителната демокрация управления, атакуват устоите им по принципа „Колкото по-зле, толкова по-добре”, тоест – ако предизвикат идването на диктатура, значи народът ще бъде принуден по-бързо да се вдигне на въоръжена борба. В този регистър са движения като „Тупамарос” в Уругвай или МИР /Движение на революционната левица/ в Чили. В крайна сметка и в Уругвай, и в Чили през 1973 г. са извършени военни преврати, последвани от брутални диктатури, и приносът на ултралевите за това никак не е малък.
Спецификата на обстановката точно в тези две южноамерикански страни обаче трябва да бъде разгледана и от друг ракурс – като първи опити за идването на власт на левицата чрез избори. „Мирният път”, макар и напълно различен от онзи, който доведе до победата на Кубинската революция, фактически пак е резултат от нейното влияние. Защото авторитетът и популярността на левите партии, подкрепящи идеалите на социалната справедливост, нараства в Латинска Америка именно след триумфа на „барбудос”-ите на Острова на свободата. И именно тази обща нагласа благоприятства укрепването на левите коалиции в страните с повече или по-малко стабилни демократични традиции, каквито са Уругвай и Чили преди превратите. Трябва да се подчертае за наша, на българите, гордост, че тези коалиции се градят въз основа на широко популярната в Латинска Америка концепция за единния фронт на Георги Димитров. И до днес името на нашия велик сънародник е първото, което произнасят свързаните с левицата латиноамериканци, щом чуят за България.
И така, през 1970 г. в президентските избори в Чили побеждава кандидатът на лявата коалиция Народно единство социалистът д-р Салвадор Алиенде, а през 1971 г. в Уругвай президентските избори са спечелени от кандидата на Широкия фронт, генерала в оставка Либер Серени.
И двете коалиции са със сходна ориентация, включват широк спектър народни движения и партии – от комунисти до леви християндемократи. Но световното внимание е приковано най-вече към Чили. Алиенде, който е личен приятел на Фидел и комуто Че Гевара навремето надписва своя книга с посвещението „На д-р Алиенде, който иска с други средства да постигне същото”, национализира медните мини и осигурява по половин литър мляко дневно на всяко дете. Този пример САЩ не могат да му простят. Особено след като през 1971 г. на официално посещение в Чили пристига Фидел Кастро и в продължение на 20 дни обикаля страната надлъж и нашир. Това е първият пробив на антикубинската блокада в Латинска Америка. Фидел вижда ожесточената съпротива на десницата в Чили срещу реформите на Алиенде, предупреждава го за заплахата, която надвисва над „мирния чилийски експеримент” и символично му подарява един автомат – защото

дори и мирната революция трябва да умее да се защитава.

Дали е легенда или не, но, казват, в деня на преврата на военните на 11 септември 1973 г. Алиенде се сражава в бомбардирания президентски дворец „Ла Монеда” тъкмо с този автомат...
С превратите в Чили и Уругвай, а малко по-късно и в Аржентина в Латинска Америка се сгъстява до нетърпимост нощта на диктатурите и репресията. Но дори и в това мрачно време повеите от Кубинската революция не спират да се усещат, понякога под най-ненадейна форма.
Не може да се пропусне феноменът, проявил се най-ярко в Перу и Панама с идването на власт там през 1968 г. на отстояващи принципите на националната независимост военни – генерал Хуан Веласко Алварадо в Перу и генерал Омар Торихос в Панама. Социалните реформи, предприети от техните правителства, както и опитите за независима външна политика, открояват алтернативна тенденция – армията да не играе вече само ролята на инструмент за налагане на антинародни режими, но и сама да става инициатор на промени, съзвучни с идеалите на латиноамериканските Освободители. Повечето от които впрочем, начело със Симон Боливар, са били генерали. Тази тенденция успява да си пробие път и благодарение на засилването на ролята на онези прослойка в латиноамериканското офицерство, чийто произход вече не е свързан с най-висшите олигархически кръгове, а идва от по-зле осигурените слоеве на обществото, сред които стремежът към социална справедливост и антиимпериалистически действия е естествена потребност на битието.
Уви, реформите на ген. Веласко Алварадо в Перу постепенно са задушени от следовниците му във военното управление, а ген. Омар Торихос загива в мистериозна катастрофа с вертолет, след като успява да наложи на САЩ подписването на договори, осигуряващи връщането на Панамския канал на Панама...
Революционните течения във въоръжените сили в Латинска Америка обаче не изчезват. Техен пряк представител е и днешният президент на Венецуела, бившият полковник и парашутист Уго Чавес.
Преди да стигнем до днешния облик на лява Латинска Америка обаче, трябва да се спрем на още един връх на латиноамериканското революционно движение – Сандинистката народна революция в Никарагуа от 19 юли 1979 г., чиято 20-годишнина ще отбележим тази година. Съчетала партизанската война с обединението на всички демократични сили и с всенародното въстание, тя слага край на почти половинвековната диктатура на фамилията Сомоса, превърнала малката централноамериканска държава в семейна собственост и във верен васал на САЩ.
Оглавилият революцията Сандинистки фронт за национално освобождение /СФНО/ е основан през 1961 г., под прякото въздействие от примера на Кубинската революция от група студенти начело с Карлос Фонсека Амадор. Той не доживява победата, убит е в сражение със сомосистката армия през 1976 г. Но другарите му успяват да обединят съществуващите три течения вътре в самия фронт, да координират действията си с легалната опозиция и за броени месеци – между септември 1978-а и юли 1979-а, да доведат до победен край битката за събарянето на диктатурата. Победата им бележи нов етап в развитието на латиноамериканската левица и отваря пътя към

завръщането на демокрацията на континента.

Но не всичко става бързо и лесно. Удрят на камък опитите за постигане на успех, сходен с никарагуанския, от страна на Фронта за национално освобождение „Фарабундо Марти” /ФНОФМ/ в разположения също в Централна Америка Салвадор, където вилнеят ултрадесните „ескадрони на смъртта”. Дошлата междувременно на власт във Вашингтон администрация на президента Роналд Рейгън предприема спешни действия в подркепа на своите съюзници в региона, налива внушителни военни помощи на салвадорския режим и започва да финансира никарагуанските „контрас”. Така са наричани бившите гвардейци на Сомоса, оттеглили се на територията на съседен Хондурас и обучавани от американски съветници, за да нахлуват периодично в родината си с диверсии и саботажи срещу сандинистката власт.
Срещу Никарагуа практически започва да се води необявена война, зад която с цялата си мощ стоят САЩ. Нейни жертви стават и кубински учители и лекари, които са първите, притекли се на помощ на сандинистката революция. Никарагуа постига зашеметяващи резултати в ликвидирането на неграмотността, за което е удостоена със специална награда на ЮНЕСКО. Но страната не е оставена нито за миг да се развива нормално. Несекващите операции на „контрас” сриват икономиката й, дестабилизират политическия й живот и през 1990 г. подкрепяната от САЩ опозиция печели проведените президентски избори. Въпреки това обаче Сандинисткият фронт остава най-голямята политическа партия в страната, която продължава да е начело в гласуванията за местна власт и за парламент.
Междувременно кръвопролитните сблъсъци в Централна Америка, където наред със Салвадор и Никарагуа от ултрадесния терор и намесата на САЩ тежко страда и Гватемала, разбуждат сред латиноамериканските държави стремежът към ефективно регионално сътрудничество за умиротворяване. Стартира т.нар. „процес Контадора” – по името на панамския остров, където за първи път се събират посредниците от Коста Рика, Панама, Колумбия, Мексико, Венецуела. Изработен е пакет от споразумения, който прави възможен преходът към политически решения на конфликтите.
По-късно Групата Контадора се разширява до Групата от Рио – по името на състоял се в Рио се Жанейро регионален форум за сътрудничество и интеграция. Това са и годините на почти „верижно” падане на диктатури в целия Южен конус на континента – Аржентина, Уругвай, Бразилия. Последна, чак през 1990-а, пада чилийската. В цяла Латинска Америка се усеща общоконтинентален порив към демокрация и обновление, зараждат се и укрепват нови интеграционни структури, разбужда се гражданското общество. Процесите обаче напредват предпазливо и въздържано, защото споменът за диктатурите е прекалено пресен, а наложилият ги северен колос с нищо не е променил политиката си.
Вярно, светът вече е друг – след Горбачовата „перестройка” Берлинската стена е паднала, Източна Европа е заета със собствените си „нежни революции” и всички гледат само нататък. Никой сякаш не забелязва поредната американска интервенция в Панама през декември 1989 г. Докато всички световни телевизии предават разстрела на Николае и Елена Чаушеску в Румъния, САЩ нахлуват в Панама с единствената цел да отвлекат ген. Мануел Антонио Нориега, за когото американнските власти твърдят, че е ключова фигура в трафика на наркотици. Независими медии обаче твърдят и друго – че именно Нориега е бил довереното лице на ЦРУ по време на прословутия скандал „Иран-контрас”, когато парите от незаконни сделки за оръжие с Иран и от търговия с дрога са използвани за неразрешено от американския Конгрес финансиране на никарагуанските „контрас”. Директор на ЦРУ по онова време е Джордж Буш-баща. През 1989-а той вече е президент и не може да рискува да остави своенравния Нориега да приказва на свобода. Така за пореден път „акулата” глътва поредната дразнеща я „сардинка”.
90-те години са

ново драматично изпитание за Кубинската революция.

Рухването на соцлагера и прекъсването на помощта му за Куба оставя страната съвсем сама срещу задушаващата я американска блокада. Нескритите очаквания на Север в онези години са, че едва ли не всеки момент социалистическата власт на острова ще падне буквално „от само себе си”. Въпреки наистина изключително тежката икономическа ситуация в страната, наречена „специален период”, това обаче не се случва. В изминалите дотогава 30 години след победата на революцията Куба е съумяла до голяма степен да разкъса политическата блокада на американците, възстановила е дипломатическите и търговски отношения с повечето латиноамерикански държави, разширила е и е активизирала връзките си с Канада, с Европа, с Китай, с други азиатски и африкански страни. И именно в тази посока намира и изхода от наложения й „специален период”, подобен на втора блокада – динамизира контактите си със своите латиноамерикански, канадски, европейски, азиатски партньори и отваря икономиката си за чужди инвестиции и смесени предприятия. Така само за броени години още в средата на 90-те Куба отново съживява икономиката си, туризмът й бележи истински бум, а участията на лидера й Фидел Кастро в многобройни международни форуми приковава световното внимание. През 1998 г. в Куба пристига на посещение и папа Йоан-Павел Втори, който дава висока оценка на социалните постижения на страната, съумяла въпреки изключително тежките изпитания да запази безплатното здравеопазване и образование за народа си – бонуси, на които малко страни не само от Третия, но и от Първия свят могат да се радват.
Укрепващите междувременно демократични процеси в Латинска Америка спомагат за все по-активното включване на Куба в регионални организации и форуми. В края на 90-те в латиноамериканската политика е навлязло и именно онова поколение, което в началото на 60-те е омагьосано от победата на Кубинската революция. За лидерите на държавите от континента вече е чест да посрещат на своя земя кубинския водач Фидел Кастро, а залятите от народ улици и площади, които го посрещат, говорят най-ясно за доминиращите настроения в Латинска Америка.
Това е фонът, на който се заражда и днешната

феноменална „лява вълна”

в този регион. Очевидна е „топлата” й връзка с цялостното влияние на Кубинската революция, оказвано през годините. Най-ярко това взаимодействие личи във Венецуела, където през 1999-а, 40 години след революцията в Куба, за президент е избран лидер, поставящ си за цел същите идеали на социалната справедливост, антиимпериализма, латиноамериканската солидарност. Става дума за Уго Чавес, който провъзгласява заветите на Симон Боливар за свое верую и стартира дълбоки преобразования във венецуелското общество. Социалните му програми са насочени преди всичко към подобряване на живота на най-бедните, към осигуряване на медицинска помощ, достъп до образование, продукти и услуги от първа необходимост. За реализирането на широкомащабните реформи в страната Чавес разчита на приходите от петрола, които несъмнено осигуряват на Венецуела солидния финансов фундамент, с който една Куба никога не е разполагала.
Политиката на Чавес има много критици и в страната, и в чужбина – най-вече в САЩ, където неговите речи срещу „Империята” /както той нарича големия северен съсед/ и подкрепата му за противниците на неолибералната експанзия навсякъде по света предизвикват реакции на дълбока непоносимост. Предизвикателността на Чавес може да бъде одобрявана или не, но няма как да не се признае, че възвърналите човешкото си достойнство под негово управление най-бедни слоеве на венецуелското население му гласуват безрезервната си подкрепа.
Самият Чавес винаги е изтъквал и личната си близост с Фидел Кастро и с Кубинската революция – обстоятелство, което несъмнено също допринася за неговата популярност във Венецуела и в Латинска Америка. Куба и Венецуела заедно осъществяват и многобройни социални програми на континента в областта на здравеопазването и образованието, което е още едно от най-човешките лица на днешната възродила идеалите на Боливар и Марти „наша Америка”.
Мнозинството латиноамерикански страни днес се управляват от повече или по-малко леви лидери, за които континенталната солидарност и социалният ангажимент са водещи. Било по-„розови” /като аржентинката Кристина Фернандес, “нашата” Дилма Русеф в Бразилия, уругваеца Мухика/, било по-„червени” /като „отбора” на венесуелеца Чавес, боливиеца Моралес, еквадореца Кореа, парагваеца Луго, никарагуанеца Ортега/, всички те са от онези „деца на Кубинската революция”, за които споменах в началото. Младостта им е била белязана не само от диктатури и борби, но и от вдъхновяващия кубински пример, че „да, ние можем”. „Лявата вълна”, която олицетворяват днес тези латиноамерикански лидери, всъщност е континенталното продължение на Кубинската революция, на нейния зареден с идеалите на Марти и Боливар дух, на самата нейна същност, така здраво вплетена в латиноамериканската традиция. Затова наистина няма друг политик в света с по-щастлива съдба от Фидел Кастро. Защото никой друг не е доживял да види реализирани в такъв широк мащаб идеалите на своята младост. „Нашата Америка” днес е това, което е, и напредва към единение и обновление, благодарение и на онази дързост, вдъхновила щурма на „Монкада”, дебаркирането от „Гранма”, възторженото посрещане на „барбудос”-ите в Хавана на 1 януари 1959 г. 52 години по-късно – революцията продължава със своя хуманен заряд и непрестанен устрем за обновление в цяла Латинска Америка. Кубинската революция. Латиноамериканската революция.


Видяно: 167Мнения: 0

Общи данни
Куба
Видяно: 2292   Мнения:0

Полезни връзки
Видяно: 858   Мнения:0

Известни личности
Фидел: Историята ще ме оправдае
Видяно: 1757   Мнения:0

И на 75 години Фидел Кастро налита на битки
Видяно: 1473   Мнения:0

Повечето известни деца на Кастро носят имена, започващи с А
Видяно: 3026   Мнения:0

Филм на Оливър Стоун за Фидел Кастро
Видяно: 878   Мнения:0

ФИДЕЛ КАСТРО, КОГОТО АЗ ПОЗНАВАМ
Видяно: 777   Мнения:0

ХОСЕ МАРТИ, АПОСТОЛ НА КУБИНСКАТА НЕЗАВИСИМОСТ
Видяно: 2363   Мнения:0

Триумфът на патриарха
Видяно: 632   Мнения:0

Фидел значи “верен”
Видяно: 628   Мнения:0

"Папата" на латионамериканската левица
Видяно: 576   Мнения:0

ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН, ФИДЕЛ!
Видяно: 613   Мнения:0

Баретата и лулата на Че Гевара дойдоха в България
Видяно: 826   Мнения:0

Ягода и шоколад от племеничката на Фидел
Видяно: 143   Мнения:0

Кубинска магия
Видяно: 155   Мнения:0

Йорданка Христова: Фидел има магнетични очи
Видяно: 136   Мнения:0

Кубинци връщат зрението на убиеца на Че Гевара
Видяно: 160   Мнения:0

Свети Ернесто от Игера, 40 години по-късно
Видяно: 133   Мнения:0

Сбогуването на патриарха
Видяно: 129   Мнения:0

Аржентина вдигна паметник на Че за юбилея му
Видяно: 135   Мнения:0

Алейда Гевара: Че Гевара имаше дарбата да обича
Видяно: 128   Мнения:0

Игнасио Рамоне: В Европа управлява автопилот неолиберал
Видяно: 131   Мнения:0

Перестройка по кубински
Видяно: 2484   Мнения:0

Антишистовият команданте
Видяно: 156   Мнения:0

Антонио Гереро от затвора „Мариана” във Флорида:Един свят на мир и братство е възможен
Видяно: 147   Мнения:0

Папата порица блокадата на Куба
Видяно: 149   Мнения:0

Анхел Каромеро - като Джони Инглиш в Куба
Видяно: 75   Мнения:0

Кения Серано, председател на Кубинския институт за дружба между народите (ICAP): Куба е дисидентка в днешния еднополюсен свят
Видяно: 101   Мнения:0

Мариела Кастро, дъщеря на Раул Кастро: Ще се опитаме да стигнем до сърцето на Обама
Видяно: 93   Мнения:0

Кубинският рай на Хемингуей
Видяно: 99   Мнения:0

Бебе талисман укрепва размразяването Куба-САЩ
Видяно: 0   Мнения:0

Култура
Сенел Пас Мартинес
Видяно: 773   Мнения:0

Йорданка и Рей - 100% българско латино
Видяно: 1055   Мнения:0

САЩ спряха кубински музиканти за "Грами"
Видяно: 641   Мнения:0

Задочно "Грами" за кубинците с отказани от САЩ визи
Видяно: 696   Мнения:0

Рей Гонсалес омайва Варна с латиноритми
Видяно: 934   Мнения:0

Кубинска магия с “Буена Виста”
Видяно: 144   Мнения:0

Чучо Валдес: И без „Грами” щях да съм същият
Видяно: 98   Мнения:0

Контакти с България
Посланикът на Куба е влюбен в България от 25 години
Видяно: 1406   Мнения:0

Хосе Росадо: Неравенството в света храни тероризма
Видяно: 625   Мнения:0

Тересита и Берман - сближаване на темпераментите
Видяно: 1263   Мнения:0

Българо-кубинската комисия за търговско, икономическо и научно-техническо сътрудничество ще заседава през 2004 г. в София
Видяно: 606   Мнения:0

Липсата на достатъчно информация е причина за ниския стокообмен между България и Куба, според кубинския посланик в София
Видяно: 650   Мнения:0

Площад "Хосе Марти" открит в София
Видяно: 1628   Мнения:0

Кубана де Авиасион каца в България
Видяно: 794   Мнения:0

ИНТЕРИНТЕЛЕКТ ООД И ИНТЕРТРАВЪЛ ООД КАНЯТ НА СЕМИНАР ВЪВ ВАРАДЕРО
Видяно: 1411   Мнения:0

Смесената българо-кубинска комисия активизира икономическото сътрудничество
Видяно: 1301   Мнения:0

Хайме Кромбет на посещение в България
Видяно: 683   Мнения:0

Буена виста, буен сонидо*
Видяно: 888   Мнения:0

Тересита Висенте, директор на Дирекция “Европа” в кубинското МВнР:Куба е врата към Латинска Америка за българския бизнес
Видяно: 623   Мнения:0

Барбара Сарабия: СЕДЕМНАДЕСЕТ ПЪТИ ГЛЕДАХ ВИОЛЕТА ЯКОВА
Видяно: 1181   Мнения:0

Делегация на БСП в Куба
Видяно: 788   Мнения:0

София одобри резултатите от петата смесена българо-кубинска комисия
Видяно: 686   Мнения:0

Румен Петков настоява за активизиране на отношенията с Куба
Видяно: 603   Мнения:0

Кубинска делегация кани български участници на младежки фестивал във Венецуела
Видяно: 823   Мнения:0

Филип срещу Фидел
Видяно: 761   Мнения:0

Блокадата на Куба носи щети за близо 2 млрд. долара годишно
Видяно: 606   Мнения:0

ПРИЯТЕЛИТЕ НА КУБА В БЪЛГАРИЯ СА ХИЛЯДИ
Видяно: 1143   Мнения:0

НАЙ-СЕТНЕ ПАК ПОСЛАНИЦИ В СОФИЯ И ХАВАНА
Видяно: 750   Мнения:0

Тересита Капоте Камачо, посланик на Куба: НИКОГА НЯМА ДА СЕ ОТКАЖЕМ ОТ СОЦИАЛИЗМА!
Видяно: 519   Мнения:0

Българската кубинка
Видяно: 204   Мнения:0

Българо-кубински ритми за пострадали от ураган
Видяно: 63   Мнения:0

Куба – далечна и близка
Видяно: 0   Мнения:0

Българската песен заплени Куба и Еквадор
Видяно: 0   Мнения:0

Йорданка Христова: Политиката ни е битак, не е дори бизнес
Видяно: 0   Мнения:0

Синият скопрпион пробожда рака
Видяно: 0   Мнения:0

Високо българско отличие за Тересита Капоте
Видяно: 0   Мнения:0

Опасният пример на Острова на свободата
Видяно: 0   Мнения:0

Н. Пр. Педро Пабло Сан Хорхе: Промените в Куба отварят нови възможности за българския бизнес
Видяно: 0   Мнения:0

Посланикът на Куба: Високо ценим обективността на българските медии
Видяно: 0   Мнения:0

Забележителности
Музей в Хавана разказва за 637 атентата срещу Кастро
Видяно: 707   Мнения:0

ХАВАНА - ключ към Мексиканския залив
Видяно: 1055   Мнения:0

Магиите на Хавана
Видяно: 685   Мнения:0

Кубинска приказка
Видяно: 539   Мнения:0

Целувки от Куба
Видяно: 89   Мнения:0

Авторски анализи
Куба героизира свои агенти като Петимата от РМС
Видяно: 1367   Мнения:0

За Куба с обич
Видяно: 758   Мнения:1

ПО СТЪПКИТЕ НА КОЛУМБ
Видяно: 1066   Мнения:0

ГИГАНТЪТ САЩ И ДЖУДЖЕТО КУБА
Видяно: 726   Мнения:0

Пепеляшки по кубински
Видяно: 939   Мнения:0

КУБА – РАЙ ЗА ТУРИСТИТЕ
Видяно: 1223   Мнения:0

КАК ЩЕ ГИ СТИГНЕМ КУБИНЦИТЕ
Видяно: 925   Мнения:0

Бригадир в Куба
Видяно: 572   Мнения:0

КУБА ДНЕС
Видяно: 1515   Мнения:2

Страсти под слънцето на Америка заради Елиан
Видяно: 454   Мнения:0

Влиянието на Кубинската революция в Латинска Америка
Видяно: 643   Мнения:0

Кой се страхува от истината за драмата с “Петимата”?
Видяно: 741   Мнения:0

Между кубинските Йорданки и “българския син” на Раул
Видяно: 887   Мнения:0

Вечни митове, модерни хитове
Видяно: 419   Мнения:0

Слънце, салса, стопанска сметка
Видяно: 3237   Мнения:0

В очакване на кубинския Указ 56
Видяно: 131   Мнения:0

Отваряне към Куба
Видяно: 135   Мнения:0

От София – с любов към Острова на свободата
Видяно: 148   Мнения:0

Няма ненаказано добро
Видяно: 126   Мнения:0

Вятърът на промяната над Куба
Видяно: 124   Мнения:0

Кубинската латиноамериканска революция
Видяно: 166   Мнения:0

Кубинският път
Видяно: 157   Мнения:0

Борбата на синия скорпион срещу рака
Видяно: 1951   Мнения:0

Пет кубински истории за коварство и любов
Видяно: 3381   Мнения:0

Карибската криза: 13-те най-горещи дни на Студената война
Видяно: 112   Мнения:0

Кубинската великолепна петорка
Видяно: 87   Мнения:0

Записки за Петимата от Куба и за Олгин
Видяно: 79   Мнения:0

Ремонтът на Куба
Видяно: 81   Мнения:0

Целувки от Куба
Видяно: 84   Мнения:0

Мариела Кастро, дъщеря на Раул Кастро: Ще се опитаме да стигнем до сърцето на Обама
Видяно: 6940   Мнения:0

Наследството на Мандела
Видяно: 0   Мнения:0

Реваншът на Куба
Видяно: 0   Мнения:0

Историческо размразяване между Куба и САЩ
Видяно: 0   Мнения:0

Куба, за която свърхсилите едва не се сбиха
Видяно: 0   Мнения:0

Куба - половин век фронтова държава
Видяно: 0   Мнения:0

Куба се размразява начело с Раул
Видяно: 0   Мнения:0

На какво се радват кубинците
Видяно: 0   Мнения:0

Как се сдобриха Куба и САЩ
Видяно: 0   Мнения:0

Салса – да, ембарго – не
Видяно: 0   Мнения:0

ИСПАНОЖУРНАЛИСТИ
Кои сме ние?

ИЗЯВИ НА СДРУЖЕНИЕТО И НЕГОВИ ЧЛЕНОВЕ

ДЕКЛАРАЦИЯ

Йон Хуаристи на гости на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България

Институтът "Сервантес" се засилва към България

Йон Хуаристи, директор на института “Сервантес”: 400 милиона говорят езика на Сервантес

СДРУЖЕНИЕ НА ИСПАНОГОВОРЯЩИТЕ ЖУРНАЛИСТИ В БЪЛГАРИЯ(списък на членовете)

ПРЕДСТАВЯНЕ НА САЙТА www.hispanoperiodistas.com

Среща с главната редакторка на кубинското списание "Мухерес" Исабел Мойа

Исабел МОЙА, главен редактор на хаванското женско сп. "Мухерес", пред "Труд": На Куба й е нужен нов мъж

Държавният секретар на Испания по европейските въпроси гостува на СИЖБ

Алберто Наваро: Няма да се караме заради Ирак

Кръгла маса “Испания и испаноезичният свят в България” – 26.11.2004

Погледът на Мелчор Фернандес: България, видяна от Испания

Среща на СИЖБ с Мелчор Фернандес

Писма до СИЖБ по повод Кръглата маса "Испания и испаноезичният свят в България"

Посланиците на Испания, Куба, Бразилия на коледна латинофиеста с журналисти

Кръгла маса "Медиите в демократичното общество", 03.10.2006 - под патронажа на Посолството на Испания в България

Кръгла маса "Чилийският 11 септември" за 100-годишнината ог рождението на президента Салвадор Алиенде и 35-годишнината от военния преврат в Чили, 11.09.2008 г., Софийски университет "Св. Кл. Охридски"

ХVІІІ конгрес на Световната асоциация на жените журналистки и писателки "Комуникациите и журналистиката в дигиталната ера", Сантяго де Чиле, 25-26 септември 2008 г.

Кръгла маса “Латинска Америка днес и България” - със съдействието на посолствата на Аржентина, Бразилия, Венесуела и Куба

ОТИДЕ СИ СВЕТЛАНА ПЛАШОКОВА, зам.-председател на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България

ОТИДЕ СИ САМУЕЛ ФРАНСЕС, легендарно име в българската журналистика, член и съосновател на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България

Да си спомним за Светлана Плашокова и Самуел Франсес

С ЕЗИКА НА СЪРЦЕТО - колеги и посланици отдадоха почит на Светлана Плашокова и Самуел Франсес

СТАТУТ НА КОНКУРСА ЗА ЖУРНАЛИСТИЧЕСКИ ПУБЛИКАЦИИ НА СДРУЖЕНИЕТО НА ИСПАНОГОВОРЕЩИТЕЖУРНАЛИСТИ В БЪЛГАРИЯ "СВЕТОВЕ И ЦВЕТОВЕ"

Конкурс за журналистически публикации на български или испански език „Светове и цветове” на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България”

Представяне на номинираните в журналистическия конкурс "Светове и цветове" в чест на 10-годишнината от основаването на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България – 16 декември 2013 г.

Десет години Сдружение на испаноговорещите журналисти в България, връчване на журналистическите награди „Светлана Плашокова”, „Самуел Франсес” и „Светове и цветове”

Втори конкурс за журналистически публикации на български или испански език „Светове и цветове” - 2014 на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България

Връчване на наградите във второто издание на журналистическия конкурс „СВЕТОВЕ И ЦВЕТОВЕ” 2014 на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България

ПОБЕДИТЕЛИ в журналистическия конкурс „Светове и цветове” 2014 на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България

ТРЕТИ КОНКУРС "СВЕТОВЕ И ЦВЕТОВЕ" - 2015 за журналистически публикации на български или испански език на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България

ВРЪЧВАНЕ НА НАГРАДИТЕ в третия журналистически конкурс на СИЖБ "Светове и цветове" - 2015

СИЖБ обявява четвъртото издание на конкурса „Светове и цветове” - 2016




Партньори и спонсори















23.6.2017 г.

Visitor: 1244180