И Куба тръгна по китайския път... По-малкият от братята Кастро завива към пазарната икономика... Кубинският социализъм се провали и ще се спасява с капиталистически методи...
Гръмки анонси и мнения валят из влиятелни световни медии откак през ноември 2010 г. в Куба стартира широкото обсъждане на мащабна програма за преобразования, наречена “Проектотезиси за икономическа и социална политика”. Промените наистина са дълбоки и много интересни, но интерпретацията им в най-добрия случай е некомпетентна, а в по-масовия – преднамерено изопачена. Защото 52 години след победата си на 1 януари 1959 г. Кубинската революция продължава да е обект на пропагандна война и на наложената през 1962 г. от САЩ свирепа блокада – не само политическа и икономическа, но и информационна. Толкова глупости и откровени лъжи, колкото са се изписали и продължават да се пишат за Куба отвъд границите й, трудно могат да се открият в историята на някоя друга държава.
Сегашната ситуация не прави изключение. Онова, което се поднася в чужбина като “провал на кубинския социализъм”, всъщност е пореден етап от развитието му, стремеж към усъвършенстване в синхрон с основните принципи на хуманността и социалната справедливост, с националните особености и с реалностите в променящия се свят. Винаги в движение, винаги противничка на догмите, винаги самокритична, Кубинската революция търси продължението си отново извън схеми и модели, признавайки и преодолявайки стари грешки и заблуди, преоткривайки социализма като постоянен път на развитие и обновление. “Сред допуснатите грешки най-съществената бе да си мислим, че знаем какво е социализмът или как се строи социализъм.” Тази фраза на историческия лидер на революцията Фидел Кастро, изречена още през 2005-а, бе припомнена от самия него като “по-актуална от всякога” на среща с младежи миналата есен по време на масовите обсъждания на споменатите проектотезиси.
Този ключов документ е подготвен от специализирани работни групи под ръководството на Комисията за икономическа политика, председателствана от президента на страната и втори секретар на управляващата ККП Раул Кастро. Целта е да се предложи цялостна система от преобразования, която да коригира допусканите досега слабости и да направи социализма по-ефективен и по-адекватен на изискватнията на хората и на времето. Дискусиите ще текат на събрания из цялата страна до края на февруари. След като се отчетат изказаните мнения, той ще бъде внесен за разглеждане на VІ конгрес на ККП, свикван през април 2011 г. Основната задача на форума ще е да се фокусира именно върху предлаганите икономически промени в Куба.
“Мерките, които предлагаме, и всички модификации, които е необходимо да се включат в актуализацията на нашия икономически модел, са насочени към опазване на социализма, към укрепването му, към превръщането му в нещо наистина неотменимо, както е записано и в конституцията на републиката, одобрена от огромното мнозинство на нашия народ през 2002 г.,” заяви Раул Кастро в речта си при закриването на сесията на Националното събрание на 18 декември 2010 г. Той бе категоричен: “Планирането, а не пазарът ще е отличителната черта на икономиката и няма да се позволи концентрация на собствеността.”
Какви точно промени се предлагат? Признаване и стимулиране на различните форми на собственост, децентрализиране на икономиката, автономия на предприятията, икономическа самостоятелност за общините, повишаване на производителността на труда, съкращаване на раздутите щатове в държавния сектор, пренасочване на предвидените за освобождаване около 500 000 души към работа за собствена сметка в селското стопанство или в услугите, създаване на по-благоприятна среда за чуждите инвеститори, откриване на специални зони за развитие и т.н.
В трансформиращите се в самостоятелни дружества досегашни държавни фирми онзи, “който решава, няма да преговаря” с евентуалните местни или чужди партньори – с цел да се избегне корумпиране. При инвестициите отвън законът гарантира винаги 51% за Куба и 49% за чуждия капитал. Чуждестранните вложения са позволени във всички сфери с изключение на образование, здравеопазване, отбрана. Образованието и здравеопазването остават безплатни и гарантирани за всички граждани на Куба.
Предвижда се и отмяна на купонната система, която досега предоставяше на 100% от жителите на страната всички основни хранителни и битови продукти за месеца на съвсем символични цени. Това бе гаранцията на държавата, че за всеки кубинец е осигурен жизненият минимум. Местните хора го възприемаха като бонус. Сега ще се върви към постепенното му отпадане. Явно с напредъка на останалите промени, които отварят по-широк простор на съществувалия и досега, но в свити форми частен бизнес, ще се множат кубинците с по-високи доходи. И държавата няма защо да се натоварва със субсидиране на купони и за тях – те сами ще могат да си осигуряват същите продукти и на “свободни” цени. Все пак се запазва система за подпомагане на онези, чиито доходи ще останат ниски по една или друга причина.
Дава се тласък на икономическото развитие на общините. Фирмите, разположени на тяхна територия, ще плащат данъци на местните съвети, а те от своя страна могат да ги инвестират в разработвнето на локални туристически обекти и също да печелят.
Ще бъдат “признавани и стимулирани” смесените предприятия, кооперативите, арендаторите, работещите за собствена сметка и “всички останали форми на собственост”. Общо 178 специалности се отварят за работа на собствена сметка, а при 83 от тях е разрешено и използването на наемни работници. Държавните предприятия ще се радват на по-голяма автономия, никой няма да се намесва във финасовите им операции, ролята на партията ще е в чертаенето на стратегии и в осъществяването на контрол, но в практическата икономимеска дейност тя няма повече да дублира стопанските дейци. Повечето права обаче вървят и с повече отговорности – онези предприятия, които не успеят да донесат печалби, ще бъдат закрити.
Всички, които тълкуват въпросните мерки като някакъв ненадеен “пазарен пробив”, или падат от небето, или не са си направили труда да проследят досегашните процеси в Куба, или съзнателно изкривяват фактите. А те са следните: Островът на свободата още в средата на 90-те се отваря за капитали от Канада, Европа, Латинска Америка. През 1995 г. е приет Закон за чуждите инвестиции, който регламентира условията за външни вложения в кубинското стопанство (най-вече споменатото съотношение 51% към 49% в полза на кубинската държава). Много атрактивен се оказва секторът на туризма, към който се насочват компании от Испания, Италия, Канада, Франция, Великобритания и т.н. Голям хит е и кубинският никел, който е главен износен продукт на страната. Инвестиции в неговата разработка прави Канада. Така през 1997 г. Куба вече бележи около 7% растеж.
Разбира се, и тогава в чужбина се говореше, че “Куба тръгва по китайски път” и “завива към пазара”. Точно през 1997 г. имах късмета за втори път да бъда в Куба (първият бе през 1984 г.) – и то по време на 14-ия световен фестивал на младежта и студентите, на който домакинстваше Хавана. Десетки хиляди млади хора от цял свят бяха посрещнати сърдечно и настанени сред кубински семейства. Така всеки един от нас имаше възможност буквално да сподели залъка с домакините си и лично да се убеди в битовите трудности, причинявани от блокадата. Но и в непобедимото жизнелюбие, сърдечност и откритост на кубинците. Нямаше как да не забележим и още нещо – че хората, които работеха в туризма, в някое друго смесено предприятие или получаваха колети от роднини в Маями, живееха доста по-добре от редовите държавни служители...
На една от фестивалните срещи имах възможност да разговарям с председателя на Националното събрание Рикардо Аларкон – бивш посланик на Куба в ООН и отличен познавач на сложните кубинско-американски отношения. Казах му, че особено сред фестивалците от левите младежки движения в Латинска Америка усещам смут от преобразованията в Куба, че не им харесва разслояването в доходите на кубинците. Аларкон отговори: “Да, имаме пропуски и несъвършенства, но ще се стремим да търсим подходящи решения. Ние нямаме друг изход, принудени сме да се учим в движение, докато обновяваме икономиката си. Не можем да останем в старото положение, светът се промени.”
Аларкон беше достатъчно деликатен да премълчи, че най-драматичната промяна за Куба бе разпадането на някогашния соцлагер. След 1989-а кубинците бяха буквално изоставени на произвола на съдбата. Дотогава 85% цялата кубинска икономика беше обвързана със страните от СИВ. В момента, в който тази система престана да функционира и всички ние, бившите “соцбратя”, се изнизахме от Куба по чорапи, без да довършим започнатите обекти, без да се издължим с договорени доставки, без да осигурим поддръжка на вече внедрена на острова наша техника – целият жизнен цикъл там трябваше да се срине. Посланичката на Куба у нас Тересита Капоте, която инак много обича България и е посветила на страната ни блестящи стихове, има една ярка метафора за онзи период: “Кубинците тогава се оказахме в положението на човек, качил се на стълба, за да си боядиса тавана, на когото внезапно са дръпнали стълбата”.
Куба преживява изключително тежък “специален” период в началото на 90-те. При третото ми гостуване на Острова на свободата през 2008-а разговаряхме за онези трудни години с Маурисио Алонсо, ядрен инженер, завършил навремето в СССР, а днес – преуспяващ наемодател на просторен апартамент в Мирамар, един от най-хубавите столични квартали с изглед към Хаванския залив. Ето спомените му: “Беше ужасно трудно време за нас. Без опората на СИВ, на която разчитахме, под несекващата американска блокада, без разработени алтернативни външни пазари, без резервни части за машините ни, които все бяха съветски или от соцстраните. Ад!” Жената на Маурисио – радиожурналистката Диана, добавя свой щрих: “Отглеждахме в саксии по балконите зеленчуци, за да си помогнем”. И пак Маурисио: “Нямахме друг избор, освен да въведем такива реформи, които хем да ни осигурят съживяване на икономиката, хем да гарантират запазването на социалните ни постижения, на които много държим и по които сме лидер в Латинска Америка: безплатните образование и здравеопазване.” Самият Маурисио веднага се е възползвал от възможностите, които властите предоставили на кубинците, за да печелят от отдаване под наем на своя собственост, от откриване на частни ресторанти, работилници, магазини, танцови школи, селскостопански пазари и т. н.
С две думи – промените, които сега се подготвят в Куба, всъщност са логично продължение на един дълъг процес, започнал още след изчезването на СССР и бившите социалистически страни. Куба държи на социализма си, държи на собствения си път на развитие и се стреми да търси най-подходящите за своите условия форми на обновлението му. Естествено е, че тя се вглежда внимателно и в опита на други държави, избрали тази общественополитическа система. Отношенията с Китай са много топли и икономическото присъствие на азиатския гигант е видимо – дори в спретнатите китайски автобуси на градския транспорт в Хавана. С подчертан интерес кубинците следят и преобразяването на Виетнам с неговата програма “Дой Мой” (“Обновление”), приета от конгрес на ВКП през 1986 г. и осигурила днес устойчиво развитие и растеж на виетнамската икономика от 5-6% дори насред световната финансова криза. Но запознаването с постиженията на другите е само търсене на собствен път, в никакъв случай копиране – това нееднократно са го подчертавали всички кубински ръководители. Каза ми го и Хорхе Кесада, зам.-шеф на дирекция “Европа” в кубинското външно министерство, с когото разговарях през 2008-а в Хавана: “Отдавна сме разбрали от собсвен опит, че никак не е умно да се копират чужди модели. Учим се от другите, разбира се, но държим на собствения си път на карибци и кубинци. Съобразяваме се с конкретната ни реалност и култура. Ние сме близки приятели и с Китай, и с Виетнам, развиваме активни отношения с тях, радваме се на успехите им, някои от подходите ни може и да съвпадат. Но онова, което правим, е съобразено преди всичко с потребностите на нашия народ. Решенията ни в никакъв случай не са идеални, имаме още много неща да подобряваме, учим се в движение”.
По време на престоя ми в Куба през 2008-а резултатът от предприетите икономически мерки беше наличието на около 400 смесени предприятия в 37 сектора на икономиката с участието на капитали от 45 страни. Общият обем на чуждите инвестиции бе около 5 милиарда долара. Най-новото и най-перспективно тогава изкушение за инвеститорите бе проучването на крайбрежния кубински шелф за нефтени залежи. Сателитни снимки бече бяха показали, че в териториалните води на острова има доста черно злато.
Разразилата се в края на 2008-а световната икономическа криза обаче донесе осезаем спад в приходите от туризма. Няколкото вилняли над острова пак от 2008-а насам разрушителни урагани причиниха допълнителни материални щети. Отгоре на всичко се понижиха и международните цени на никела – основния износен продукт на страната. Ето защо се наложи още по-дълбоко и многостранно преструктуриране на икономиката. Акцентът в момента е главно върху съзнателното възприемане от страна на кубинския народ на изключителната важност на промените за самото оцеляване на страната и на нейния път към социализма. Целта е да се оптимизира самото качество на труда и да се надскочат допусканите досега слабости, при които социализмът очевидно се е привиждал на мнозина като гарант за доволно съществуване без много усилия или като “дойна крава” за подарени блага. Неслучайно в споменатата декемврийска реч пред Националното събрание Раул Кастро стига и до драматичното предупреждение: “Или ще се поправим, или ще ни свърши времето на балансиране по ръба на пропастта, ще се сринем, а сривайки се, ще погубим усилията на предходните поколения.”
Ето и обобщението на авторитетния кубински писател и анализатор Енрике Убиета: “Капитализмът стимулира индивидуализма; социализмът не винаги е умеел или можел да освободи максимално и в обществен интерес заложбите на индивида. Актуаризацията на кубинската икономика вдъхва сила именно на тези възможности”.
Оживените обсъждания на предлаганите промени, които от 1 декември насам текат на събрания и срещи из цяла Куба, заслужават специално внимание като форма на пряка демокрация. Както припомня кореспондентът на Би Би Си в Хавана, “макар и да не е задължително, кубинските комунисти събират мненията на населението по въпросите от най-голям обществен интерес, поради което се свикват масови събрания по квартали, по месторабота и по учебни заведения”. Очевидно гласът на народа е изключително важен за кубинското ръководство при вземането на решения.
За разлика от битуващите извън Куба клишета, огромното мнозинство от кубинците наистина сърцато подкрепят общественополитическия строй в страната си и живо се интересуват какво ще стане с него. Нямат никакво желание за обрати, които биха върнали реваншистите от Маями, зажаднели за някоташните си имоти. Кубинците са и латиноамериканци – добре виждат плюсовете на своята социална система, на безплатното и гарантирано образование и здравеопазване, които изпъкват особено ярко на фона на резките социални контрасти в повечето съседни страни от Латинска Америка. Добре образовани и информирани за всичко, което става по света, кубинците внимателно следят и процесите в бившите социалистически страни в Европа – и никак не горят от желание да се впускат в подобни на нашите антихуманни “преходи”.
Те са критични и към собствената си действителност, устати са, не си мълчат, на споменатите събрания се чуват много остри реплики, но всичко това не е с цел да отрекат и разрушат фундамента си, а да го подобрят.
Любопитно обобщение за промените в Куба направи пред мен през 2008-а големият кубински поет Роберто Фернандес Ретамар, искрен приятел на България, лауреат на наградата “Никола Вапцаров” за 1989-та, директор на уникалната културна институция “Каса де лас Америкас”, която издава и популяризира творби на латиноамерикански автори, член на Държавния съвет – висшето ръководство на Острова на свободата. Ето какво ми каза Ретамар: “Промените в нашата страна не са спирали още от 1 януари 1959 г., когато победи революцията. Самият ни живот е една непрекъсната промяна, нали? Вярно, днес Фидел вече не участва пряко в държавното управление заради здравето си. Но това управление винаги е било динамично и колективно дело. Както Фидел казва, революцията е по-голяма от нас самите. Изминахме дълъг и труден път. Устояхме на американската блокада, в драматичната Карибска криза, която през 1962-ра постави света на ръба на ядрена война, не се предадохме и при рухването на соцлагера. Прибегнахме към мерки, които не ме ентусиазират, но страната оцеля. Не затворихме нито едно училище, нито една болница, нито един театър. Спомням си едно съвещание от 90-те, когато Фидел подчерта изрично, че най-важното е да спасим културата – и то в най-широко й понятие, което включва и това как работим, как се забавляваме, как възпитаваме децата си, дори как критикуваме управлението. Защото кубинецът е силно критичен, обича да спори, да задава неудобни въпроси, да настоява за конкретни отговори, да се съмнява във взетите решения. А съмнението не е нещо лошо, нали и Маркс призовава да се съмняваме във всичко. Свикнали сме да дискутираме и грешките си. Щяхме да сме глупаци, ако смятахме, че не бъркаме. Рабиндранат Тагор не напразно е казвал, че когато се затваря вратата за всички грешки, истината също остава отвън. Признаването и поправянето на грешките е път към напредъка”.
Странни са все пак понякога реалните прояви на работата за собствена сметка по кубински. Из старинните градчета като Тринидад, Санкти Спиритус или Сиенфуегос не е рядкост да се види някой подтичващ край туристически автобус младеж, който размахва банкнота и подвиква: “Че Гевара! Че Гевара!” Банкнотата е от 3 неконвертируеми песос – паричната единица, в която плащат заплатите на държавните служители в Куба. Забележителното точно на тази банкнотата е, че върху нея е отпечатан портрет на Че Гевара – онзи, прочутият, с баретата. Много туристи, дошли да търсят на Острова на свободата и революционна романтика, с охота си купуват лика на командантето върху националната валута. Още повече, че им искат само 1 конвертируемо песо или както го наричат тук 1 “кук” (CUC - cubano convertible). Това е валутата, с която в Куба пазаруват главно чужденците. Срещу 1 евро получавате около 1,3 “кука”. Кубинците също могат да си купят “кукове” срещу обичайните неконвертируеми песоси от заплатите си. В обменните бюра “Cadeca” им ги продават по курс 1:24. Така че всеки, който успее да вземе от чужденец 1 “кук” срещу 3 обикновени песос с Че Гевара си е доста на сметка.
Образът на митичния латиноамерикански революционер е навсякъде из сергиите със сувенири и туристчески примамки. Най-често грее по неизменните тениски. Но го има, примерно, и като медальонче от крокодилска кост. Да не говорим за многобройните негови снимки, които вървят по-успешно от стандартните картички с изгледи.
Това съчетание между търговската печалба и лика на най-антитърговски настроения революционер обаче не притеснява отраканата продавачка на керамични магнитчета за хладилници с чертите на Че от централната търговска улица на Санкти Спиритус. Тя обяснява: “Че би дал всичко от себе си за революцията. Сега нашата революция се нуждае от приходи. Значи Че би бил щастлив търсенето на неговия образ да помага за това!”
Че е застинал в бронза на паметника си в мемориалния комплекс в Санта Клара – града, който превзема в края на 1958-а и така отваря пътя на оглавяваната от Фидел партизанска армия към Хавана. На голям плакат точно срещу монумента са изписани думите на Фидел за младежите, от които се очаква “да бъдат като Че”.
Сред лозунгите по стените на кубинските градове днес се набиват на очи нарисуваните ту тук, ту там портрети на петима млади мъже, които за кубинците са “Петимата герои”, “Петимата антитерористи” или просто “Петимата”. Това са мъжете, за чието спасяване Куба води международна кампания. Те са Фернандо Гонсалес, Антонио Гереро, Херардо Ернандес, Рамон Лабаниньо, Рене Гонсалес – и петимата внедрени в терористични организации на кубинската емиграция в Маями с цел да предпазват страната си от саботажи и атентати. След като благодарение на информациите им се натрупват достатъчно данни, които доказват престъпните кроежи на най-радикалните емигрантски групировки, Куба алармира представители на американското ФБР за агресивните планове, насочени срещу нея. Вместо да вземат мерки срещу терористите обаче, във ФБР засичат кои може да са информаторите и през 1998 г. арестуват петимата агенти, държат ги 17 месеца в карцер (което е в разрез и с американския закон), а предубеден съд в Маями им издава през 2001 г. доживотни присъди за “шпионаж и застрашаване на националната сигурност на САЩ”.
Формулировката и тежестта на присъдите, големите правни нарушения при самия процес и при третирането на затворниците и семействата им, откровената политическа пристрастност на делото, стремежът да се запуши устата на “Петимата” силно гневят Куба. През 2008-а се срещнах в Хавана с Елизабет Палмейро, съпруга на Рамон Лабаниньо, един от петорката. Тя беше категорична: “Нашите момчета не са шпионирали държавни тайни на САЩ! Събирали са само информация за опасни терористични планове на крайни кубински емигрантски групировки, за да предпазят собствената си страна от диверсии и атентати! Борили са се с терористи, а страната, която се прави на най-големия борец с тероризма, ги осъди, вместо да вкара зад решетките същинските престъпници! Това е прикриване и поощряване на тероризма, а не борба с него!” Елизабет е преводачка от английски и това я прави една от най-активните участнички в международната кампания в защита на съпруга й и другарите му. Също като останалите жени и роднини на “Петимата”, Елизабет е подчинила живота си на каузата за спасяването им. Кубинските антитерористи вече 12 г. са държани в различни американски затвори. На някои от съпругите САЩ отказват визи, а онези, на които дават, тормозят с безброй други спънки пред свижданията.
Откакто са издадени присъдите, адвокатите на “Петимата” непрекъснато обжалват. Големи световни авторитети в правото, сред които и Рамзи Кларк, бивш правосъден министър в САЩ, алармират за драстични нарушения в делото и изискват преразглеждане от безпристрастен съд. Досега – безрезултатно.
Решението за внедряването на агентите е взето навремето от кубинското ръководство заради форсирането на агресивните действия срещу острова от страна на емигрантите радикали в средата и във втората половина на 90-те години. Това е тъкмо периодът, в който Куба започва да развива по-активно туризма и в страната прииждат чужди инвеститори. Враговете на режима от Маями обаче не искат да допуснат това съживяване на икономиката и извършват цяла серия от взривове в кубински туристически обекти, при един от които през 1997-а загива и млад италианец. Общо жертви на терористичната война срещу Острова на свободата в годините след революцията са станали около 5000 кубинци. Другият любим похват е редовното нарушаване на кубинското въздушно пространство от малки спортни самолети, които излитат от Маями и разхвърлят позиви над Хавана. След многобройни предупреждения и дипломатически ноти Куба губи търпение и през февруари 1996-а сваля един от тази самолети-нарушители. Първият и вторият пилот загиват. Сега един от “Петимата” – Херардо Ернандес, е обвиняван в “заговор за убийство”, защото бил подал информация на кубинските власти за въпросния полет и така е причинил гибелта на пилота. Никой не пита каква работа е имал този пилот над Хавана, кой и защо го е пратил, с чии пари и т.н.
Факт е, че в резултат на усилията на кубинските сили за сигурност в последните години на острова атентати не е имало, а покрай шума около делото на “Петимата” терористичните емигрантски организации са се поснишили. Днес Куба навява ведрост и спокойствие и на гражданите, и на гостите си, въпреки че несвикналите малко се сепват, когато им обяснават, че най-високият мост в страната – онзи, който води към Матансас, се охранява строго, за да не се допусне саботаж... Или че в меморила на Че в Санта Клара не може да се влиза с никакви чанти от съображения за безопасност. Така все пак се усеща, че кубинското предизвикателство да се живее различно не е само атракция.
Въпреки лежерния си характер, кубинците просто няма как да забравят за тежката сянка на северния Голиат, който вече пето десетилетие се опитва да ги задуши с политико-икономическа блокада и с изблици от най-крайната кубинска емиграция в Маями. Над 600-те опита да бъде убит Фидел Кастро вече са станали класика, в Хавана дори има цял музей на тази тема. Според кубинското ръководство блокадата на САЩ срещу острова е натрупала през всичките тези десетилетия над 700 млрд. долара щети за кубинската икономика. Цяла поредица от американски закони затяга примката около острова като особено безпощаден е т.нар. Закон “Хелмс-Бъртън” от 1996-та, който сакнционира и трети страни, търгуващи с Куба. Парадоксалното е, че САЩ винят Куба за ограничения достъп на гражданите й до интернет, а всъщност ограниченията идват от американска страна – при опит да влезете в Google от острова получавате отговор, че тази услуга не се предлага за Куба.
На страната се отказва правото да използва американски технологии – включително оптически кабели и животоспасяваща медицинска апаратура. Тя няма право на никакви стоки, произведени където и да е по света, ако в компонентите им има дори и 10% американски продукти. Холивудски знаменитости като Оливър Стоун или Майкъл Мур са били санкционирани с милионни глоби за визитите си в Куба – защото там няма право да стъпва никой американски гражданин.
Впрочем, тази забрана бе леко разхлабена от американския президент Барак Обама в средата на януари 2011-а. На американски университети и религиозни групи бе разрешено да пътуват до Острова на свободата и да организират там семинари и конференции. Позволено бе и изпращането на материална помощ за кубински граждани вече не само от техни живеещи в САЩ роднини, както бе досега, а и от чужди хора. Аргументирано всичко това бе така: “Тези мерки ще увеличат контактите между двата народа; ще подкрепят гражданското общество в Куба; ще подобрят свободния поток на информация към, за и между кубинците; ще помогнат да се насърчи независимостта им от кубинските власти” (!).
Очевидно е, че разхлабването всъщност цели по-улеснена намеса във вътрешните работи на Куба и открито отглеждане и финансиране на вътрешна “опозиция” – на онази гротескна компания, която дори според публикуваните в “Уикилийкс” признания на американски дипломати няма никакъв местен авторитет и е загрижена главно да получава парични помощи отвън. Явно мерките на Обама ще покриват именно такива нужди. Въпреки това мощното лоби на крайната кубинска емиграция в Конгреса на САЩ веднага се обяви против, съзирайки в инициативата възможност “да се облагодетелства кастристкия режим”. И от Белия дом трябваше изрично да подчертаят, че блокадата срещу Куба остава непокътната. Същата блокада, за чието отменяне през октомври 2010-а за поредна година гласуваха 187 членки на ООН, а против бяха само САЩ и Израел в компанията на 2-3 въздържали се островни държави...
Куба отдавна има своя собствена тежест и авторитет на световната сцена. Както заради твърдото отстояване на своя суверенитет, така и заради всеотдайността, с която нейни лекари и учители помагат на народи и страни в най-различни кътчета на планетата. Разбира се, най-неразривни са връзките й с Латинска Америка, където днес Куба заедно с Венесуела реализира операция “Милагро” (“Чудо”) – безплатни очни интервенции, осъществявани от кубински офталмолози, които възвръщат зрението на хора с ниски доходи от различни латиноамерикански страни.
Неоспорим факт е , че Кубинската революция е и нещо като “майка” на феномена “лява вълна” в днешна Латинска Америка. Не само защото осъществяващите (всеки по своему) тази “вълна” лидери на Венесуела, Боливия, Еквадор, Парагвай, Уругвай, Аржентина, Бразилия, Никарагуа и т.н. са точно от онова поколение някогашни латиноамерикански младежи, което беше “запалено” по левите идеи от победата на Кубинската революция и през 60-те и 70-те изнесе тежестта на битките срещу върлуващите тогава на континента диктатури. Но и защото революцията на Острова на свободата по самия си генезис е неразривно свръзана и продължава най-светлите традиции на националноосободителните движения в Латинска Америка. Това взаимно проникване и допълване предопределя и днешната динамичност и креативност на процесите на континентална интеграция на базата на социалната справедливост и солидарността.
Латинска Америка днес е континент, който търси алтернативи. Един от водещите интеграционни проекти дори така е наречен – Боливарска алтернатива за Америка или АЛБА, както е абревиатурата му на испански. АЛБА е контрапункт на лансирания от САЩ проект АЛКА – Съглашение за свободна търговия в Америка. Вместо заробване от транснационалния капитал чрез “свободен пазар”, АЛБА върви към координиране на регионалните усилия за премахване на големите социални различия и за по-справедливо разпределение на благата.
Пътеките не са утъпкани, трусовете не са елиминирани, опитите за преврати не са само сенки от миналото...
Латиноамериканският социализъм също се учи в движение...