Спонсори:

ИСПАНОСВЯТ
Испания

Испанският език и култура в света

Общи проблеми на Латинска Америка

Аржентина
Боливия
Венесуела
Гватемала
Доминиканска република
Еквадор
Колумбия
Коста Рика
Куба
Мексико
Никарагуа
Панама
Парагвай
Перу
Пуерто Рико
Салвадор
Уругвай
Хондурас
Чили
Португалският език и култура в света
Португалия
Бразилия
Публикувано в сп. “Ново време” N 4 – 2002 г.

Партизаните в Латинска Америка - стари хитове и нови митове

Къдринка Къдринова


Брадати "командантес" в зелени униформи, настървени млади партизанки с автомати на гърдите, селяни с мачетета... Колумбия 1966-а? Не, Колумбия 2002-а.
Тайнствен лидер, който не маха маската от лицето си, въодушевено следващи го индианци, отряди за самоотбрана срещу гвардиите на местните величия... Гватемала 1976-а? Не, съседно Мексико, 2002-а.
Улични взривове, прокламации срещу "американския империализъм", скрити в сакове експлозиви... Перу 1996-а? Не, Перу 2002-а.
"Герилята"* още е жива в Латинска Америка. Нищо, че останалият свят се опита да я забрави през последното десетилетие, вторачен в Балканите, в Източна Европа, в Афганистан. Истината е, че на "горящия" континент, където "момчетата от планините" са част от фолклора и манталитета, въстаническите движения никога не са били демоде. И точно затова днес от раз се класират като отлична "легитимна цел" за актуалната антитерористична кампания на САЩ.
Докато политолози и анализатори гадаят какъв повод ще открие Джордж Буш, за да пренасочи удара след Афганистан към Ирак, оптическият му прицел всъщност отдавна фокусира... Колумбия. Където има постоянно действащи партизани (терористи - според речника на Буш) от половин век, а поне от две десетилетия Вашингтон ги е нарочил за връзки с наркотрафика. От тая гледна точка е интересно и Мексико. Където Сапатистката армия за национално освобождение се разпорежда с южния щат Чиапас и пуска свои хакери да атакуват сайтове на Пентагона, както стана преди две години. И още - Перу. Където в чест на пристигането на Буш - първия президент на САЩ, стъпил на древната земя на инките, пред американското посолство избухна кола-бомба...
Изобщо не е задължително ответният удар да е с прякото участие на САЩ. Междуамериканската традиция го спестява - за Вашингтон е достатъчно да даде само директивата и парите. Останалото е работа на местните правителства. Както си е открай време.

Колумбийските ветерани

Най-старата все още действаща партизанска армия в Латинска Америка са Въоръжените революционни сили на Колумбия (на испански абревиатурата е ФАРК). За нейна рожденна година се смята 1966-а, въпреки че тогава само формално се обединяват под обща "шапка" вече действащи от доста време отряди, създадени от компартията. Колумбийците се приучават да живеят с оръжие в ръка, след като през 1948 г. един конфликт между традиционно редуващите се във властта либерали и консерватори прераства в истинска гражданска война. Следват проточили се цяло десетилетие битки, при които всеки воюва срещу всеки и които влизат в историята на Колумбия като периодът "Виоленсия" (насилие). По онова време са избити 300 000 души.
Именно като отговор на това извиращо отвсякъде насилие възникват и първите отряди на ФАРК - още през 50-те години, много преди да се роди сегашното име. Първоначално това са отряди за самоотбрана на селяните, които никога не знаят коя въоръжена групировка ще ги нападне и се налага да са постоянно готови за отпор. Идеята за създаване на такива отряди е на комунистите, които поради липса на многоброен индустриален пролетариат са съсредоточили дейността си сред селския.
След победата на кубинската революция през 1959 г. въоръжената формация се разраства - в нея се вливат и студенти от градовете, въодушевени от примера на Острова на свободата и амбицирани да го повторят в Колумбия. Целта им вече не е единствено самоотбрана, а директен бой с властие и смяна на системата.
Сред партизаните се появяват дори свещеници - привърженици на т.нар. "народна църква", която проповядва, че грабването на оръжието не е греховно, ако е в защита на бедните и онеправданите. Легенрадно става името на свещеника Камило Торес, загинал в битка през 1966 г. Чилийският певец Виктор Хара, станал също легенда с гибелта си след преврата на генерал Аугусто Пиночет през 1973 г., му посвещава една от най-вдъхновените си песни, в която го сравнява с разпнатия Христос. Малко след смъртта на Камило Торес доминираните от комунисти партизански отряди се обединяват под името ФАРК.
Успоредно действат и други въоръжени групировки - и улталеви, и ултрадесни, и просто бойни гвардии на процъфтяващите насред хаоса наркобарони. Ултралевите от сорта на движението М-19, например, се хвърлят в зрелищни акции, като превземането на Съдебната палата през 1984 г., което само подари сочни аргументи на всички, напиращи да клеймят "герийерос"-ите като терористи. Ултрадесните пък просто колят наред цели села, помагали на партизаните, или взривяват депутати на иначе легалната компартия. А наркокомандосите заиграват и с едните, и с другите - само и само районите с коката да остават все "военна зона", където официалните правила да не важат.
Оттук идват и обвиненията от страна на САЩ, че партизаните се финансират от наркотрафика. Тезата бе особено натрапчиво лансирана през 80-те години, когато Вашингтон изсипа огромни средства за въоръжаване на колумбийската армия, за да я хвърли за смазване на въоръжените формации, а освен това в операциите бяха включени и директно американски въздушни части.
Факт е, че партизаните действат в район, в който основният поминък за селското население е отглеждането на кока. Именно това население е и главният поддръжник и участник в партизанската война. Нещо повече. Твърди се, че шефът на наркоратела в град Кали - Хилберто Родригес Орехуела, е бил и активен боец на Народната армия за освобождение (ЕПЛ) - една от левите групоривки, промаоистка, които действат успоредно с ФАРК. (Третата по значение е прогеваристката Армия за национално освобождение ЕЛН).
Напълно в стила на местнитне традиции е кокаиновата мафия да купва от партизаните свободата си на действие в контролирания от тях район с коката. Както, впрочем, и да купува цели президенти - например, бившия държавен глава Ернесто Сампер, срещу когото в парламента в Богота бяха изнесени преки доказателства, че е "поставен" на поста директно от картела в Кали. Тази специфика на колумбийския политически живот прави доста тенденциозни американските обвинения за нарковръзки САМО срещу "герийерос"-ите.
Освен с коката, районът на партизанските действия впечатлява и с размерите си. Те са колкото на Швейцария - 42 000 кв. км. През последните 4 години - след стартиралите през 1998 г. мирни преговори с властите в Богота, тази "Швейцария" бе практически отстъпена от правителството на президента Андрес Пастрана на ФАРК - партизанската сила, оформила се със своите 17 000 бойци като най-многобройната и най-представителната.
Впрочем, мирни преговори между властите и ФАРК с прекъсвания и премеждия има още от 80-те години, от времената на президентството на Белисарио Бетанкур. Действително активни обаче те станаха едва при мандата на Пастрана. Като деен посредник в диалога се изяви Европейският съюз, който отпусна 400 000 долара на правителството в Богота за мирния процес. Целта на ЕС бе омиротворяване по централноамерикански модел, който в началото на 90-те години доведе до верижно спиране на въоръжените конфликти в Никарагуа, Салвадор и Гватемала и до превръщане на бунтовническите движения там в парламентарни сили.
Случаят с Колумбия обаче е по-сложен. Де факто ФАРК е само въоръжено крило на отдавна представена в парламента политическа партия - комунистическата, посредством коалицията Патриотичен съюз. Колумбийската комунистическа партия (да не се бърка с Комунистическата партия на Колумбия - маоистка) винаги е държала да подчертава, че уважава демокрацията, но поради специфичната атмосфера на насилие в страната не желае да се отказва от военния си тил. Тоест съчетава т. нар. "мирен" и "въоръжен път", споровете около които доведоха до доста драми в латиноамериканската левица през 60-те и 70-те години.

Латиноамерикански лабиринти

Струва си да се отвори голяма скоба и да се припомнят сътресенията в Латинска Америка, предизвикани от натрапчивите идеи за механично пренасяне на кубинския опит и избили в разцепления на няколко компартии. И то на фона на развихрилата се след Втората световна война мания на САЩ и СССР да вкарват сблъсъците на този континент в коловозите на тогавашното съперничество Изток-Запад. Показателни за това са любимите огледални клишета и на Вашингтон, и на Москва - "терористи-въстаници", "заговорници-патриоти", "законна власт-кървав режим"...
Нещата се нажежават и поради исторически куливиралата се в Латинска Америка алергичност към безапелационния диктат на големия северен съсед - още от времената, когато САЩ отхапват половината територия на Мексико; когато бързат да се намесят в Куба, за да изтласкат оттам испанците и да заемат мястото им; когато откъсват Панама от територията на Колумбия, за да си заплюят бъдещия междуокеански канал; когато пращат войски в Никарагуа, за да си гарантират евентуален втори канал по Рио Сан Хуан и по езерото Никарагуа... Съпротивата срещу този диктат на силата също залага на сила - мексиканските селски войски на Панчо Виля и Емилиано Сапата или предвожданата от Аугусто Сесар Сандино "армия на свободните хора" в Никарагуа са само най-известните от многобройните революционни движения от началото на миналия век, заложили на националните идеали в противовес на налаганите им от Север правила.
Тази генетична традиция естествено се всмуква и в надигналата се след кубинската революция въстаническа вълна. Още повече, че поводите за засилване на антипатиите към САЩ се множат - американската намеса в кървавия преврат в Гватемала през 1954 г., десантът в кубинския залив Кочинос през 1962 г., интервенцията в Доминиканската република през 1965 г... Наплодилите се в този период бунтовнически движения са недвусмислено прононсирани като противници на американския империализъм и в онзи двуполюсен свят това неизбежно ги прави част от противниковия лагер - идейно, политически, а и материално те са обвързани къде реално, къде пропагандно с "ръката на Москва".
Тук обаче идва и партийното менторство на КПСС спрямо левицата в Латинска Америка, което й носи и доста поразии - най-вече поради разминаване на представите за пътищата на борбата й "там" и "тук". Това също избива в лепене на етикети - "верни маркисисти-ленинци", "авантюристи", "прикрити помагачи на реакцията". Гневът от Москва най-често се излива върху крайнолевите течения, повечето от които попадат под влияние на доста популярния на континента троцкизъм - Троцки все пак е живял и е убит, знаем по чия заповед, в Мексико - и набралия мощ през 60-те години маоизъм. Но покрай тях в кюпа заклеймявани попадат и движения или личности, кривнали от "генералната линия" поради простото й разминаване с конкретните условия в конкретната страна.
Такъв е случаят, примерно, с легендарния ни сънародник от Венесуела Теодоро Петков, който единствен от Латинска Америка е поименно осъден в доклада на Леонид Брежнев пред XXIV конгрес на КПСС като отцепник. А всъщност Петков, който минава през партизанския огън във Венецуела през 60-те години и организира най-прочутото бягство на затворници по прокопан подземен тунел, иска единствено партията му да се съобразява с условията в страната, а не с указанията на Москва.
Боливийската одисея на Ернесто Че Гевара също стряска тогавашната цитадела на комунизма, където отначало дори го възприемат като троцкист, напълно обърквайки неговата теза за "много Виетнами" с идеята на Троцки за "перманетнта революция". Тактическите грешки на самия Че още повече оплитат положението. Според някои изследователи първоначалният му план е бил да използва Боливия само като база за разрастване на партизанското движение в съседните страни - още повече, че когато планът се заражда (1963 г.), в Ла Пас управлява левият президент Виктор Пас Естенсоро и още са живи идеалите на демократичната революция от 1952 г., чийто пряк свидетел навремето е младият доктор Гевара. Команданте Че едва ли е разчитал на директна подкрепа от Пас Естенсоро, но е допускал той благонамерено да си затвори очите за дейността на партизаните, които не се канят да посягат на боливийските власти, а да подпомагат събратята си в съседните Перу, Парагвай, Аржентина.
Нещата обаче коренно се променят през 1964 г., когато в Боливия е извършен военен преврат и на власт идва десният генерал Бариентос. В Бразилия също идват военните. В Перу и Аржентина са нанесени тежки удари по тамошните партизани. В самата Боливия няма и помен от въоръжена съпротива срещу Бариентос, левицата е разцепена, индианското население е в пълна изолация от политическите трусове - тоест липсват всякакви обективни условия за успешна партизанска дейност. А Че (или Хавана?) продължава да действа по стария план, който в края на краищата довежда до гибелната развръзка.
Споровете около саможертвата на огнения команданте не стихват и до днес, но е факт, че с моралното си предизвикателство тя пали фитила на още по-крайни привържевници на "много Виетнами" в Латинска Америка. Така се нарояват маса леворадикални групировки от рода на уругвайските "тупамарос", чилийските "миристи", аржентинските "монтонерос". И трите, впрочем, имат свой принос за нагнетяване на напрежението, довело до военно-фашистки преврати и в страните им. Съществуват версии, че тези откровено терористични групировки са получавали и средства от американското ЦРУ, за чиято намеса особено в преврата на Пиночет в Чили бяха публикувани и достатъчно доказателства.
Гибелта на демократично избрания в Чили президент социалист Салвадор Алиенде слага за дълго кръст върху идеите за "мирен път" и лансира лозунга "Революцията трябва да умее да се защитава". Въпреки че в конкретните условия на конкретното тогавашно Чили това звучи абсурдно - там силовият подход няма никаква историческа традиция. Тъкмо затова е и толкова смазващ за левицата превратът на Пиночет.
Идва обаче революцията на сандинистите в Никарагуа през 1979 г. Победата им е истинска изненада за КПСС, която години наред ги смята за "ултралеви" - за разлика от Социалистическия интерннационал, който още от 1976 г. поддържа тесни връзки с тях и дори ги финансира. (А от 1996 г. сандинистите, макар и вече загубили властта в Никарагуа, са пълноправен член на Социнтерна).
Рефлексът е отново масово посягане към оръжието. Дори в Чили избуява фронтът "Мануел Родригес", който се смята за въоръжената ръка на компартията.
Най-дебела обаче е пъпната връв между сандинистите и партизаните в Салвадор и Гватемала, които се опитват да вървят точно по утъпканата от съседите пътека. Но ситуацията е променена - във Вашингтон президент вече не е мекушавият Джими Картър, който от погнуса към сатрапа диктатор Анастасио Сомоса остави сандинистите да го махнат от Никарагуа, а ястребът Роналд Рейгън, който обявява война на "империята на злото" СССР и взема на мушка всички "червени" в задния си двор. И най-вече сандинистка Никарагуа, срещу която пуска добре въоръжени и тренирани от американски съветници "контри".
Кръвопролитията в Никарагуа, Салвадор и Гватемала не секват чак до падането на Берлинската стена, когато конфликтите са уталожени с активното посредничество на ЕС, довело до избори, до разпускане на никарагуанските "контри" и до превръщането на салвадорското и гватемалското партизански движения в политически партии. Което предполага масово демодиране на въоръжената борба...

Поразяващата ръка

Тази толкова голяма скоба може би дава малко по-ясна представа доколко феноменален е колумбийският опит на така маркирания латиноамерикански фон. От друга страна, този опит практически кристализира в себе си всички традиционни нюанси и течения на левицата на континента. И може би затова се оказва толкова жизнен от една страна, а от друга - така удобен за "легитимна" антитерористична цел.
Едва ли е случайно рязкото охладняване на президента Пастрана към преговорите с ФАРК след началото на американската кампания срещу тероризма. На няколко пъти оттогава диалогът с партизаните виси на косъм и се спасява само след активна намеса на посредниците от ЕС. Пастрана обаче така и не отстъпва по главното искане на партизаните - освобождаване на техните хора, задържани по колумбийските затвори. А ФАРК предупреждава, че ако това не стане, ще започне да отвлича за размяна хора от властта.
И в края на февруари т.г. идват две зрелищни похищения - на сенатор и на кандидат-президентка, приписани на ФАРК. Още след първото Пастрана се явява разгневен по телевизията, обявява партизаните за "терористи, които изобщо не желаят мир", прекъсва преговорите и нарежда на армията да бомбардира партизанската "Швейцария". За което веднага е приветстван от САЩ. Малко по-късно, по време на визитата на Буш в Перу през март, Пастрана също отива в Лима и там, заедно с колегите си от другите андски страни, получава уверенията на Големия северен брат, че ако бие усърдно по партизаните, ще получи директни траншове за "борба с тероризма" и търговски преференции...
Дори и да се абстрихираме от модерната антитерористична кампания, за американците късането на диалога в Колумбия е добре дошъл, защото им дава шанс отново, както през 80-те години, да пуснат свои самолети и хеликоптери над напращялата от кока патризанска джунгла. Ефектът обаче, както и тогава, може да е доста краткотраен. За половин век какви ли не битки ФАРК са се научили да оцеляват.
Несъмнен е приносът за това на най-стария партизански командир на планетата - 75-годишният Мануел Маруланда, известен още с прякора Поразяващата ръка (буквално - Точният изстрел, както е преведено на испански прозвището на героя на Карл Май). Истинското му име всъщност е Педро Антонио Марин. Роден е в планинско селце, кой знае защо кръстено на италианско пристанище - Генуа. Като дете свирел на тромпет и цигулка. Но през 1948 г., когато е двайсетинагодишен, грабва оръжието и заедно с 14 свои братовчеди става партизанин. Първоначално се бие на страната на либералите, но през 1953 г., след преврата на генерал Рохас Пиниля, става комунист. И пак тогава като нелегално име взема името на свой другар, профсъюзен деец, убит от режима на Пиниля - Мануел Маруланда.
Познавачи твърдят, че така младият тогава партизанин искал да се отърве от прякора си Поразяващата ръка, лепнат му още през юношеството заради точността, с която стрелял по планинските птици. Прякорът му се струвал прекалено несериозен за избрания боен път. Уви, и до днес в информациите на световните агенции заетото от романите за индианските приключения прозвище неизменно върви до името Мануел Маруланда. Факт е обаче, че истинското му име е потънало в дълбока забрава.
Медиите упорито го класират като "най-възрастният партизанин на планетата", въпреки че статистика по въпроса едва ли съществува. Той излиза "на светло" едва през последните години, когато започнаха активните преговори с правителството на Пастрана. По време на диалога блясват неговите толерантност, разсъдителност, спокойствие, способността му и да изслушва събеседника, и да отстоява своето мнение. Журналистите забелязват, че не е склонен към ефектни фрази, говори малко и сухо, но по същество.
Личният му живот е покрит с плътна мъгла. Знае се, че има няколко деца и поне един законен брак, но в момента край 75-годишния ветеран неотлъчно е трийсетинагодишната Сандра. Тя със замах го кара навсякъде в джип последен модел, а когато на първите преки преговори с Пастрана в селцето Сан Висенте внезапно плисва дъжд, именно Сандра се завтича към президента, за да го заметне с одеало. Така за първи път попада в обектива на камерите.
Пикантериите около Поразяващата ръка обаче никак не влияят на позициите му в преговорите. Той е категоричен, че ФАРК няма да се разпуска, докато в страната не се възцари "мир и социална справедливост" и твърдо държи властите да докажат искрените си намерения с освобождаване на осъдени за партизанска дейност.
"Ние няма да повтаряме грешките на другите," обича да подчертава Маруланда, явно намеквайки за събратята си от Централна Америка, които в началото на 90-те години оставиха оръжие и се трансформираха в политически партии. Въпреки че процесът бе рекламиран като помирение, няколко депутати - бивши партизани, станаха жертви на атентати в Гватемала и Салвадор.
От друга страна Маруланда не се отказва и от добрите си контакти с международните посредници в спонсорирания от ЕС диалог. В щаб-квартирата му в Сан Висенте му гостува и лидерът на никарагуанските сандинисти и бивш президент Даниел Ортега, също минал през акуширано отвън помирение. Смята се, че Ортега, чиято партия вече е член на Социнтерна, утъпква пътечката на дружеските връзки между СИ и ФАРК.
След драматичното прекъсване на преговорите през март т.г. Маруланда пуска обръщение в типичния си семпъл и ясен стил, в което отхвърля обвиненията на правителството в тероризъм и на свой ред го обвинява, че провокира насилие с откритата цел да се впише в антитерористичната кампания на САЩ.
Когато правителствените войски влизат в базата на ФАРК в Сан Висенте, там няма партизани. Когато започват да бомбардират партизански обекти в джунглата, там също няма никого. Маруланда умее да пази хората си и силите си - прави го от 1948-а. И пак оттогава отработва тактиката на светкавичните нападения и изтегляния - каквито пак зачестяват напоследък. Докога? Дори вечно воюващият генерал Аурелиано Буендия от "Сто години самота" на нобелиста Габриел Гарсия Маркес едва ли има отговор.

Чиапас - есета вместо куршуми

Един крайно различен от колумбийския и напълно нетипичен за досегашната латиноамериканска традиция партизански вариант пусна корени през последното десетилетие в щата Чиапас, Южно Мексико. За негов сеяч се смята енигаматичният почитател на Маркес - маскираният субкоманданте Маркос.
За личността му се носят всякакви слухове, но достоверните факти са само онези, които той позволява да се плъзнат в многобройните му политически есета, препълващи сайтовете на неговите Сапатистки фронт за национално освобождение и Сапатистка армия за национално освобождение в Интернет (Ezlnaldf.org и fzln.org.mx).
Говори се, че Маркос всъщност е професор по информатика и оттам идва така виртуозно разработената му тактика в Мрежата, която превръща неговите идеи в световен феномен и му печели фенове по цял свят. Приписват му индиански и североамерикански примеси в кръвта. Самият Маркос обаче признава само, че родителите му са били преподаватели "от типичната средна класа", които му вдъхнали любов към книгите, а за себе си твърди, че живее в планинската джунгла на Чиапас от 1984 г.
Свързват го с т. нар. "поколение'68", което конкретно в Мексико едва не проваля с гневни студентски протести Олимпийските игри през 1968 г. Смята се, че заедно с група свои съмишленици след университета Маркос поема към щата Чиапас, вдъхновен от примера на Че Гевара и от идеята да брани местните индиански етноси (около десет на брой) от своеволията на властите и латифундистите.
Медиите забелязват Маркос през 1994 г., когато основаната от него Сапатиска армия за национално освобождение (по името на Емилиано Сапата - герой от мексиканската революция през 1910-1917 г.) извършва първите си ефекти акции. Участниците в тях са млади въоръжени мъже, маскирани с черни скиорски шапки с цепки само за очите и устата. Слизат от планините в индианските села, тормозени от частните гвардии на местните велможи, и раздават справедливост - слагат под катинар изедниците и бабаитите им, разпределят храната от складовете на богаташите между бедняците, изгарят книжата с борчовете на задължнялите селяни. Стрелят само при самоотбрана.
Предвожда ги млад мъж с невисока стегната фигура и с неиндиански светли очи в цепката на маската. В другата цепка - за устата - е пъхната лула. Върху скиорската шапка са залепени слушалки за уоки-токи - връзка с охраната. Мъжът язди черен кон. От едната страна на седлото е сателитният телефон, от другата - лаптопът. Зад гърба му има автомат Калашников, а на китката на всяка ръка тиктака по един часовник. Около врата е вързана избеляла червена кърпа. На фуражката върху скиорската шапка има три значки във вид на петолъчки. Това е субкоманданте Маркос.
Първата акция на сапатистите в Сан Кристобал де лас Касас на 1 януари 1994 г. съвпада с 35-годишнината от кубинската революция и с влизането в сила на НАФТА - споразумението за свободна търговия между САЩ, Канада и Мексико. В свързването на двете неща определено е търсена символика - традицията, завещана от кубинската партизанска война, прелива към новите предизвикателства на глобализацията. В такъв дух са и посланията на загадъчния субкоманданте, които започват да пълнят Интернет и които скоро го превръщат в гуру на антиглобализма.
Според Маркос след края на Третата световна война - студената, светът е навлязъл в Четвъртата. "Четвъртата световна война унищожава човечеството, тъй като глобализацията е универсализация на пазара, а всичко човешко, което възниква на пътя на пазарната логика, се обявява за враждебно и подлежи на унищожаване. В такъв смисъл ние всички сме противникът, който трябва да бъде победен - индианци, неиндианци, правозащитници, учители, интелектуалци, хора на изкуството. Всеки, който смята себе си за свободен и който всъщност не е такъв," пише Маркос.**
Той очертава като мишена на глобализацията националните държави с техните езици и култура: "Националните езици повече не са нужни, трябва да се ликвидират и да се утвърди нов език. Въпреки онова, което може да се помисли, този език не е английският, а информатиката... Целта е създаването на един единствен пазар, където един и същи човек може да е потребител на един и същи продукт в коя да е част на света и където този човек ще се държи като гражданин на света, а не като гражданин на национална държава".
И още: "Онова, което предлага глобализацията на неолиберализма, е мрежа, оплетена от финансовия капитал или, ако искате, от финансовата власт... Всякакви усилия на коя да е страна за постигане на вътрешно равновесие или за търсене на собствен път за нейния народ се оказват напразни. Всичко зависи от онова, което ще стане в някоя японска банка, от това, как ще се държи руската мафия или даден спекулант в Сидни... Когато националната държава се съгласява да встъпи в тази мрежа - защото няма друг изход, защото е принудена независимо от желанието си - тя подписва своя собствен смъртен акт".
Обаче: "Колкото и да е парадоксално, с разрушаването на националните държави достойнството, съпротивата и солидарността възникват отново и отново. Няма по-силни и здрави връзки от онези, които съществуват в групите, различни от останалите - хомосексуалисти, лесбийки, младежи, имигранти".
Маркос по начало държи да се представя като говорител на малцинство - индианското, и това е една от главните му разлики от неговите латиноамерикански предтечи, които се провъзгласяваха за авангард на мнозинството. И още нещо - той не търси подкрепа от определена социална класа, а от гражданското общество. Апелира не за война с държавата или с "империализма" и за завземане на властта, а за самоотбрана от глобалния антихуманен диктат на финансовия интерес.
Неговата Сапатистка армия и политическото й крило - Сапатисткият фронт, не са типични за Латинска Америка партизански формирования. Маркос не спира да повтаря, че не иска да стреля с куршуми, а с думи. Че не иска да воюва, а да убеждава. Че войската му е само гарант за правата на онеправданите, а не заплаха за формалната власт.
Умелото боравене с Интернет също е нещо непознато по-рано. В изявите му там личи не само дълбок интелект, но и старстен пиетет към литературата и към езиковото богатство. Защото наред с политическите анализи и есета Маркос редовно пуска и свои стихове, импресии, открити писма до видни световни интелектуалци, чийто стил съперничи на най-добрите образци на латиноамериканския магически реализъм.
С тази сила е заредена и прословутата му 8-часова реч пред 250-хилядното множество на централния площад "Сокало" в Мексико-сити по време на сапатисткия поход към столицата през март 2001 г. Тогава Маркос идва с хората си, за да преговаря с новия президент Висенте Фокс и с парламента за закон, гарантиращ правата на индианците. Той не сяда на една маса с Фокс, нито влиза в парламента - пуска там свои съратници. Но излиза на площада и часове наред говори поетично и аргументирано за правото на слабия да се опълчи на силния и за надмощието на думите над оръжията.
Преговорите се провалят, защото парламентът приема съвсем сакат закон за индианците, който не се съобразява с исканията на сапатистите. Маркос връща хората си в Чиапас и обявава, че ще продължи да брани правата на местното население. Чувства се морален победител, защото гласът му вече се носи не само из Интернет - речта на "Сокало" е наелектризирала с личната му харизма стотици хиляди преки слушатели и още толкова телезрители.
Междувременно се шири и международната подкрепа за каузата му. Сапатистки клубове никнат като гъби къде ли не - в Италия, Испания, Франция, САЩ, Канада, дори в Япония. Лична приятелка му е вдовицата на покойния френски президент Франсоа митеран - Даниел Митеран, която е редовна участничка в т. нар. "каравани на солидарността", организирани ежегодно за чуждестранни сапатисти. С осигурен от хората на Маркос превоз чужденците стигат от Мексико-сити до Чиапас, където могат лично да участват в строеж на училище за индианците, в ограмотителна кампания, в инсталиране на генератор. И в пламенни дискусии за пътищата на революцията.
Няма как да се пропусне фактът, че в съседния на Чиапас щат Гереро със столица Акапулко действат и други партизани - прогеваристката Народна революционна армия (ЕПР). Която следва традиционния път - зрелищни въоръжени акции, светкавични нападения срещу федералната войска, отвличания на богаташи срещу финансови инжекции "за революцията", разпалване на "партизански огнища". Отношенията между ЕПР и сапатистите са сложни и обтегнати. Не се харесват едни други. Маркос се дразни, че ЕПР не мърда от старите постулати и идеологизира противопоставянето. ЕПР пък смята Маркос за позьор и съглашател заради диалога му с властите.
Така или иначе, тъкмо маскираният субкоманданте стана новият символ на модерната латиноамериканска "гериля", зарази света с антиглобалистките си тези и даде повод за следната реплика в един руски сайт: "19-и век даде на света Маркс, 20-и - Маркес, остава да видим какво ще направи с 21-и Маркос".

Заветът на инките

Предимствата на Интернет не са запазена марка само на Маркос - те масово се ползват от всички днешни бунтовнически групи в Латинска Америка. А още преди и самият Маркос така мощно да навлезе в Мрежата, от нея се възползва перуанското прогеваристко Революционно движение "Тупак Амару" (МРТА) - онова същото, което гръмна в световните новини с превземането на резиденцията на японския посланик в Лима насред прием в чест на рождения ден на император Акихито през декември 1996 г.
Тогавашният президент Алберто Фухимори (с японски корен) налага тотално медийно затъмнение на инцидента, надявайки се да го реши бързо и безкомпромисно в познатия си силов стил, в който 4 години по-рано прати войска, за да разгони неудобния му парламент. Но става засечка - МРТА започва да пуска в Интернет всички подробности около събитието, включително и видеоматериал от самата сграда на завзетата резиденция. Става ясно, че 14-те бойци вътре на възраст между 16 и 20 години нямат никакви кръвожадни намерения, а целят единствено да привлекат световното внимание към авторитарните замашки на Фухимори, към отчайващите социални контрасти в страната, към корупцията и злоупотребите на властта, към непоносимото положение на политическите затворници - включително на арестувани членове на МРТА.
В акцията участва и лично тогавашният лидер на движението - Нестор Серпа. Той огласява списък с около 450 имена на затворници, които трябва да бъдат освободени и разменени срещу заложниците дипломати.
Междувременно част от заложниците са пуснати и свидетелстват за толерантно и дори приятелско отношение от страна на нападателите. Останалите вътре постепенно започват да симпатизират на въоръжените младежи, които успяват да ги убедят, че са прибегнали към насилствения акт само заради невъзможност да постиган ефект с други средства.
Точат се дълги и мъчителни преговори. Властите не отстъпват. МРТА свива списъка си до 20 имена. Намесват се международни посредници. Фухимори лавира.
Драмата продължава 4 месеца - чак до април 1997-а, когато всичко приключва с внезапна акция на командоси, които нахълтват в резиденцията през тайно прокопан по време на преговорите тунел и избиват и 14-те бойци на МРТА вътре, включително Нестор Серпа и една негова бременна (не от него!) съратничка. По-късно японски дипломат от заложниците свидетелства, че само Серпа загива в престрелката, петима негови другари са убити при взрив на метната от командосите граната, а останалите осем са застреляни най-хладнокръвно. Скандалът обаче е потулен, защото акцията на МРТА директно се класифицира като терористична, а с терористите никъде не се церемонят. Още повече, че така Фухимори от раз си решава и проблема с МРТА - в японската резиденция фактически загива цялото му тогавашно ръководство.
Движението е основано през 1983 г. и носи името на героя от индианските въстания срещу испанците от 18-и век Тупак Амару, обявил се за инка (върховен водач) на потиснатите. Не бива да се бърка с уругвайското движение от 70-те години "Тупамарос", чието наименование също води корена си от Тупак Амару. Перуанското МРТА е рожба на радикални студенти и университетски преподаватели, които мечтаят да пренасочат управлението в страната към социалната справедливост със средствата на "въоръжената пропаганда". За негов създател се смята следвалият във Франция и Испания Виктор Полай Кампос, споделял навремето в Париж една студентска квартира с президентствалия преди Фухимори Алан Гарсия. От 1992 г. обаче Полай е в затвора и лидерството на МРТА се поема от Нестор Серпа.
1992-а поначало е "звездна" за Фухимори. Тогава е заловен и Абимаел Гусман, водачът на другата по-известна въоръжена групировка в страната - промаоистката "Сияйна пътека" ("Sendero luminoso"). Акциите на хората на Гусман наистина са откровено терористични. През 80-те години има случаи на цели села в Андите, избити заради отказ да подслонят бойци на "Сияйна пътека". Да не говорим за атентатите в градовете, при които загиват невинни жертви.
Фухимори се зарича да изкорени тероризма и подхваща въпроса съвсем радикално - доста често пратените срещу нелегалните заговорници войници или командоси имат ясната заповед да ги избиват на място. Затворите също се пълнят с осъдени доживот от военни трибунали арестанти. Естествено, зад решетките не са редки бунтовете, а те се потушават подобаващо - всички знаем какво се прави "при опит за бягство". Правителствената пропаганда не прави разлика между "Сияйна пътека" и МРТА - всички са обявени за бандити.
След скандала за злоупотреби с власт в края на 2000 г. и бягството на Фухимори в Япония излизат наяве и много нарушения по отношение на пленени бунтовници. Най-нашумял е случаят с американката Лори Беренсон, арестувана в края на 1995 г. и получила доживотна присъда (намалена при приемника на Фухимори - Алехандро Толедо, на 20 години) заради връзки с МРТА.
Лори е дете на университетски професори от Ню Йорк, израсла е в Манхатън. През 1987 г. започва да следва в Масачузетския технически университет, но изкарва само три семестъра и решава да се включи в борбата на централноамериканските революционни движения. Първо заминава за Никарагуа, за да подкрепи атакуванте от "контрите" сандинисти, после отива при партизаните в Салвадор.
След започването на мирния процес в Централна Америка се прехвърля първо в размазаната при американското нахлуване през 1989 г. Панама, после в Еквадор. Твърди се, че там се запознава с активисти на перуанското МРТА, с един от които започва любовна връзка. Прехвърля се в Перу през 1994 г. Наема къща край Лима и се акредитира като журналистка на свободна практика и кореспондентка на едно американско списание. В това си качество често посещава сградата на парламента, придружена от фотографка - жената на Нестор Серпа.
Лори Беренсон е арестувана в края на 1995 г. заедно с фотографката. Междувременно парламентът е станал обект на нападение на бойци от МРТА. В къщата на Лори са открити рисувани от нея схеми на сградата, по които са се ориентирали нападателите. Открито е и оръжие.
Доживотната присъда й е дадена от военен трибунал - без адвокат, без изслушване на обвиняемата. При разпитите зад решетките многократно е изнасилвана.
Родителите й подемат дейна кампания, за да привлекат внимание към погазените й права и да настоят за освобождаването й. Фактът, че все пак е гражданка на САЩ, доста помага. За нея се застъпват и бившият американски президент Бил Клинтън, и сегашният Джордж Буш, и Конгреса във Вашингтон.
Поелият властта след Фухимори Алехандро Толедо й осигурява нов процес - с адвокат, пред граждански съд. Лори не се признава за виновна, но отказва и да осъди действията на МРТА. Нарича бойците й "герои" и "революционери" и обвинява властите в държавен тероризъм спрямо инакомислещите. Доживотната й присъда е заменена с 20-годишна. Но има и още възможности за обжалване. А американските институции не спират да твърдят, че е невинна...
Случаят наистина е парадоксален и може да служи за ярка илюстрация на двойния американски аршин. По всички критерии на Буш 31-годишната сега Беренсон не трябва да се третира по-различно от талибаните в базата Гуантанамо в Куба, примерно. Но понеже е американка, несъмнената й връзка с МРТА не се тълкува като тероризъм, а обвиненията срещу нея се представят като скалъпени от силовия режим на Фухимори. Въпреки откровените бунтовни декларации на самата Беренсон, която отказва да я прехвърлят в по-луксозен затвор, защото иска да остане с "другарите" в сегашния си зандан. И въпреки очебийния факт, че нейното име неизменно фигурира във всички списъци на затворници, чието освобождаване изисква от японската резиденция през декември 1996-а - април 1997-а Нестор Серпа.
Сегашните му последователи, за които се твърди, че са организирали протестите срещу посещението на Буш в Лима през март т.г. (бомбата пред американското посолство преди визитата пък се приписва на възкръсналата "Сияйна пътека"), също не забравят да вдигат лозунги за освобождаването на американската партизанка...

. . .

Някой може да види в Поразяващата ръка Мануел Маруланда оживелият маркесов Аурелиано Буендия, в енигматичния Маркос - новият Че Гевара, в предизвикателната Лори - превъплътеният дух на партизанката Таня (Тамара Бунке) от боливийската одисея на аржентинско-кубинския команданте... Трудно е да се каже къде свършват старите митове и къде започват новите хитове на латиноамериканската "гериля". Защото спойката помежду им е нежеланието за покорство пред диктата на силата. И никой досега не е успял да го изкорени.

-------------------
* "Гериля" (guerilla - исп.) - партизанска война
** Тук и по-нататък цитатите са от "Четвъртата световна война" на Маркос. Текстът е взет от сайта fzln.org.mx

Видяно: 1865Мнения: 0

Известни личности
Великолепната четворка от Ложата “Лаутаро”
Видяно: 352   Мнения:0

Отиде си съвестта на Латинска Америка
Видяно: 0   Мнения:0

Култура
Ацтеките живеели в свой социализъм
Видяно: 3005   Мнения:0

Инките - римляните на Америка
Видяно: 1587   Мнения:0

Маите гонели врага си с музика
Видяно: 1058   Мнения:1

ПРЕВОДИ НА ХУДОЖЕСТВЕНИ ПРОИЗВЕДЕНИЯ ОТ ИСПАНСКИ СЛЕД 1991 г.
Видяно: 3263   Мнения:0

Бактерии рушат руини от паметници на маите в Мексико
Видяно: 736   Мнения:0

Град на 1300 години открит в перуанската джунгла
Видяно: 942   Мнения:0

Предколумбови руини на дъното на Титикака
Видяно: 713   Мнения:0

НЕРАЗГАДАНИТЕ ТАЙНИ НА СЪКРОВИЩАТА В ЛАТИНСКА АМЕРИКА
Видяно: 519   Мнения:0

ДРЕВНИТЕ ОЧЕРТАНИЯ НА НАСТОЯЩЕТО
Видяно: 138   Мнения:0

Контакти с България
Ще открием ли Елдорадо в Чили и Бразилия?
Видяно: 1024   Мнения:0

България под Южния кръст – от екзотика към партньорство
Видяно: 702   Мнения:0

В магическата реалност на Никола Инджов
Видяно: 653   Мнения:0

Латинска Америка в българските медии – какво липсва?
Видяно: 150   Мнения:0

Безплатна порция алтернативно кино от Испания и Латинска Америка в “Люмиер”
Видяно: 156   Мнения:0

Авторът на най-добрия превод на "Сто години самота" Румен Стоянов на 70 години - или 70 години НЕсамота
Видяно: 116   Мнения:0

Авторски анализи
Лявата вълна в Латинска Америка изненадва Буш в гръб
Видяно: 727   Мнения:0

Социалистическият интернационал ухажва Латинска Америка, но флиртът може да се окаже бурен
Видяно: 602   Мнения:0

Партизаните в Латинска Америка - стари хитове и нови митове
Видяно: 1864   Мнения:0

Южна Америка - континент на победилия социализъм
Видяно: 1016   Мнения:0

Латинска Америка копира модела на Европейския съюз
Видяно: 1020   Мнения:0

Трептежи на латиноамериканското махало
Видяно: 576   Мнения:0

ЛЯВА ВЪЛНА В ЛАТИНСКА АМЕРИКА
Видяно: 907   Мнения:0

Дуелът на двете Америки
Видяно: 578   Мнения:0

Латиноамериканската алтернатива
Видяно: 943   Мнения:0

Демокрация и лидери в Латинска Америка
Видяно: 7770   Мнения:0

Китай и Русия изкушени от Латинска Америка
Видяно: 283   Мнения:0

Латиноамерикански тайфуни с нежни имена
Видяно: 630   Мнения:0

Латинска Америка в търсене на собствени модели на обществено развитие
Видяно: 12288   Мнения:0

Латиноизненади за всички от сърце
Видяно: 98   Мнения:0

Другият възможен свят
Видяно: 18528   Мнения:0

Междуамериканска перестройка
Видяно: 0   Мнения:0

ИСПАНОЖУРНАЛИСТИ
Кои сме ние?

ИЗЯВИ НА СДРУЖЕНИЕТО И НЕГОВИ ЧЛЕНОВЕ

ДЕКЛАРАЦИЯ

Йон Хуаристи на гости на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България

Институтът "Сервантес" се засилва към България

Йон Хуаристи, директор на института “Сервантес”: 400 милиона говорят езика на Сервантес

СДРУЖЕНИЕ НА ИСПАНОГОВОРЯЩИТЕ ЖУРНАЛИСТИ В БЪЛГАРИЯ(списък на членовете)

ПРЕДСТАВЯНЕ НА САЙТА www.hispanoperiodistas.com

Среща с главната редакторка на кубинското списание "Мухерес" Исабел Мойа

Исабел МОЙА, главен редактор на хаванското женско сп. "Мухерес", пред "Труд": На Куба й е нужен нов мъж

Държавният секретар на Испания по европейските въпроси гостува на СИЖБ

Алберто Наваро: Няма да се караме заради Ирак

Кръгла маса “Испания и испаноезичният свят в България” – 26.11.2004

Погледът на Мелчор Фернандес: България, видяна от Испания

Среща на СИЖБ с Мелчор Фернандес

Писма до СИЖБ по повод Кръглата маса "Испания и испаноезичният свят в България"

Посланиците на Испания, Куба, Бразилия на коледна латинофиеста с журналисти

Кръгла маса "Медиите в демократичното общество", 03.10.2006 - под патронажа на Посолството на Испания в България

Кръгла маса "Чилийският 11 септември" за 100-годишнината ог рождението на президента Салвадор Алиенде и 35-годишнината от военния преврат в Чили, 11.09.2008 г., Софийски университет "Св. Кл. Охридски"

ХVІІІ конгрес на Световната асоциация на жените журналистки и писателки "Комуникациите и журналистиката в дигиталната ера", Сантяго де Чиле, 25-26 септември 2008 г.

Кръгла маса “Латинска Америка днес и България” - със съдействието на посолствата на Аржентина, Бразилия, Венесуела и Куба

ОТИДЕ СИ СВЕТЛАНА ПЛАШОКОВА, зам.-председател на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България

ОТИДЕ СИ САМУЕЛ ФРАНСЕС, легендарно име в българската журналистика, член и съосновател на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България

Да си спомним за Светлана Плашокова и Самуел Франсес

С ЕЗИКА НА СЪРЦЕТО - колеги и посланици отдадоха почит на Светлана Плашокова и Самуел Франсес

СТАТУТ НА КОНКУРСА ЗА ЖУРНАЛИСТИЧЕСКИ ПУБЛИКАЦИИ НА СДРУЖЕНИЕТО НА ИСПАНОГОВОРЕЩИТЕЖУРНАЛИСТИ В БЪЛГАРИЯ "СВЕТОВЕ И ЦВЕТОВЕ"

Конкурс за журналистически публикации на български или испански език „Светове и цветове” на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България”

Представяне на номинираните в журналистическия конкурс "Светове и цветове" в чест на 10-годишнината от основаването на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България – 16 декември 2013 г.

Десет години Сдружение на испаноговорещите журналисти в България, връчване на журналистическите награди „Светлана Плашокова”, „Самуел Франсес” и „Светове и цветове”

Втори конкурс за журналистически публикации на български или испански език „Светове и цветове” - 2014 на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България

Връчване на наградите във второто издание на журналистическия конкурс „СВЕТОВЕ И ЦВЕТОВЕ” 2014 на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България

ПОБЕДИТЕЛИ в журналистическия конкурс „Светове и цветове” 2014 на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България

ТРЕТИ КОНКУРС "СВЕТОВЕ И ЦВЕТОВЕ" - 2015 за журналистически публикации на български или испански език на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България

ВРЪЧВАНЕ НА НАГРАДИТЕ в третия журналистически конкурс на СИЖБ "Светове и цветове" - 2015

СИЖБ обявява четвъртото издание на конкурса „Светове и цветове” - 2016




Партньори и спонсори















27.5.2017 г.

Visitor: 1200924