Посланикът на Бразилия в София Жозе А. Линдгрен Алвес се прояви като изключителен дипломатически представител на своята страна, предоставяйки на българската културна общественост съставен и представен от него белетристичен том, озаглавен "Седем бразилски разкази". Не просто като висш чиновник, а в качеството си на безспорен интелектуалец той се е възползвал от обстоятелството, че само художественото слово е в състояние да покаже образно нравствените отлики, моралните характеристики, психологическите опори на един народ, както и живата природа на една страна, така отдалечени в географски смисъл от България. Но както отбелязва самият автор във въведението към изданието, тази отдалеченост се елиминира от интереса на младите българи към португалския език и културите, които се изграждат и развиват на този език в осем страни на три континента.
Разбира се, България е високо просветена в книжовно отношение страна и седемте бразилски разказа се приемат като естествено допълнение към издадените в предишните години книги на Жорже Амадо, Грасилияно Рамош, към поставени на наши сцени пиеси на Гилерме де Фигейредо, към стихове на бразилски поети, превеждани от Румен Стоянов. Ще добавя тук заради необходимата библиографска добросъвестност и отделни стихотворения на Мануел Бендейра, Жорже де Лима, Касиано Рикардо, Крлуш Друмонд де Андраде, Мурильо Мендес, Жоао Кабрал де Мелу Нету, Леду Иву, Аролдо де Кампуш, Торкуато Нету и Антонио Карлуш Брито, включени в моята авторска антология на южноамериканската поезия "Време и вик под кондора".
За предишните читателски поколения бразилската литература бе олицетворявана предимно от световноизвестния Жорже Амадо, приеман за велик хронист на региона на Баия - "житницата за култура и изкуство на Бразилия". Немалко негови романи са издадени и преиздадени у нас, самият той посети страната ни в последните години на живота си. След неговите книги новата бразилска литературна вълна в България дойде с Паулу Коелю. Той наистина е много четен, но все пак, както се отбелязва, всеобхватният поглед към бразилската литература изисква повече от това. Още един мотив за издаването на седемте разказа в билингвистично издание - книжовно, а защо не и дипломатическо постижение?
Бразилия - гигантът на Южна Америка, е представена с по един разказ от седмина писатели, принадлежащи на различни обществени епохи, на различни творчески поколения, на различни литературни школи. Общото, което ги обединява, е народностната специфика на сюжетите и героите, те са бразилци, колкото и тънки разлики да съществуват между обитателите на една или друга област. Вече стана дума за Баия, подобна слава има и щатът Минас Жерайс, чиято социална структура влияе върху лингвистиката на писателите от региона. Същото може да се каже и за произлезлите от град Манаус писатели.
Теди седем разказа представят в глъбина бразилския тип човек, който според индексите за развитие е човек на двадесет и първи век и едновременно човек на времена, отминали за други световни територии.
В сборника са включени Машадо де Асис, писател от деветнадесети век, правнук на черни роби; още един мулат - Лима Барето, наричан "романистът на първата република"; Гимарайс Роза, сравняван често заради стила и езика с Джеймс Джойс; Кларисе Лиспектор, украинка по произход, узряла като писателка в кипящия расов бразилски коктейл; Марсио Соуза, многожанров съвременен интелектуалец от европейски тип; Рубен Фонсека, жив класик, и Далтон Тревизан, богоизбраният измежду всички.
Разнообразна художествена палитра, различни наративни стилове, противоположни новаторски експерименти - всичко това се долавя в тези седем разказа под общия знаменател на една свърхчувствителна социална позиция. Както казва героят на Фонсека в разказа "Инкасаторът", "дължат ми колеж, гадже, радиоуредба, уважение, сандвич с мортадела в барчето на улица Виейра Фазенда, сладолед, футболна топка".
Седемте разказа са представени с въведение от своя посланик в България - нека да наречем така дипломата, който наистина е показал родината си със съкровени нейни страници. При това в един блестящ литературнокритически стил.
Добре звучи и българският превод на Йорданка ду Насименто. Във всички подобни случаи познанието на родния език е не по-малко важно от познанието на чуждия. Успехът е налице, бразилските разкази тук ползват щастливо лексикалния фонд и интонационното богатство на езика, създаден от Иван Вазов и Йордан Йовков. Това е всъщност мерилото. Надявам се, че при едно преиздаване ще бъде спазена и единната транскрипция, например, тук се срещат две форми на едно и също топонимно понятие - Минас Жерайс и Манаш Жерайш, както и някои други - Баийя, Баия и т.н. Да не забравяме, че поради наличието на повече гласни в романските езици например, българският език е твърде удобен за португалоезичната фонетика.