Преди повече от тридесет години, когато Франсиско Франко Баамонде бе още жив, пътешествах през Испания по следите на Дон Кихот – и така попаднах в знаменития средновековен манастир Ескориал. Там е гробницата на испанските монарси, където в мраморни саркофази са положени останките на крале и на ония кралици, родили мъжка рожба за наследник на престола. В нишата над входа имаше два саркофага, които разпаления туристическият гид посочи с пръст, и каза: “Генералисимус Франко, да му даде Господ още дълги години живот, завеща след неговата смърт Дон Хуан Карлос де Бурбон и Бурбон и донья София Гръцка да поемат управлението на страната в качествата им на наследници на испанската корона. Празните саркофази, господа, очакват монархията!”
И монархията се върна...
През двадесет и първи век, както и да изглежда в очите на света, испанската монархия безспорно е политическо наследство от Франко. Личностните характеристики, които й придава сегашният обаятелен и със светско поведение крал, не изменят обстоятелството, че в днешна Испания някогашната победа на фалангистите над републиканците е завещана на монархията като окончателна победа въобще над републиканската идея на човечеството. Най-видният знак за това е гигантският мемориален комплекс в т.н. Долина на падналите /El valle de los сaidos/, известна от старите земевладелски регистри по странното име на чифлика “Елшакът при Висящите стени” /Pinar de Cuelgamuros/, собственост на графския род Виляпадиерна. Това място се намира в утробата на планината Гуадарама и е избрано за целта лично от самия Генералисимус. Ескориал, построен от Филип Втори в чест на епохално сражение, не е далече. Търсена е съизмеримост със значението на манастира-паметник и със славата на католическите крале. Намерението, впрочем, е в унисон с разцвета на един стил в испанското сградостроителство от тридесетте години, представян най-шумно от Педро Мугуруса. Именно той е идеологът на имперско-поетичното начало в монументалната архитектура, и именно той е поканен да проектира мемориалния комплекс в Долината на падналите. Върху замисъла влияе и обществената еуфория. Монументалната архитектура, внушават теоретици от епохата, “се нуждае от пресни руини, нова пепел, скорошни останки...Благословени да са развалините, защото в тях е вярата и омразата, търпението и въодушевлението, борбата и душата на човеците....” Тъй Долината на падналите е обречена на паметник, “достоен за вековната Испанска империя, предназначен да достигне духовното величие на други времена ... който да събере в един Втори Ренесанс цялата история на Испания – такава, каквато бе, и каквато започна да се пише на 18 юли 1936 година”. /Датата е известна с паролата, дадена под формата на метеорологичен радиобюлетин: “Над цяла Испания небето е безоблачно...” Започва метежът на фалангистите срещу републиканците/.
Който е бил в Долината на падналите от пръв поглед схваща, че амбициите на Франко са грандиозни. Не случайно в декрета за строителството, издаден на 1 април 1940 година, се казва: “Измеренията на нашия Кръстоносен поход /La Сruzada/... не могат да бъдат увековечени в скромните погребения по села и градове... Необходимо е... величието на античните паметници - предизвикателства към времето и забравата... оброчища за размисъл и молитви, където бъдещите поколения да отдават дължимото на тези, които постигнаха по-добрата Испания”. Да, стилът – това е човекът...
Съвременници разказват за личните намеси на Франко в проекта на Педро Мугуруса. Франко от малък има склонност към цветните моливчета, често той вместо да обяснява какви са изискванията му, рисува пред архитектите кое как трябва да бъде, внушава някак си, че архитектурата е лелеяно негово поприще. Любопитно е, че Франко, произведен от Предводител /Caudillo/ в Генералисимус е един от тримата в целия свят, които притежават същото върховно воинско звание. Другите са Сталин – защитник на своето отечество от чужди нашествия, и Чан Кай Ши – отцепник от китайската революция и узурпатор на остров Тайван. Военният чин на Франко е заради нанесени поражения на свои сънародници в гражданска война. Изглежда победите над вътрешните врагове дават по-голяма власт от победите над външните - и диктаторът безапелационно се намесва не само в архитектурните чертежи. Той подбира светци за скулптурните групи и стенописите, нарежда да се пренесат от други исторически места знаменити средновековни гоблени, както и четири каменни колони от Толедо, т.н. “Juanelos”. Франко с натиск върху църквата регламентира заселването на бенедиктински монаси в манастира към паметника - ”Да се молят на Бога за душите на мъртвите по нашия Кръстоносен поход, да измолят благословиите на Всевишния за Испания и да работят за разбирането и внедряването на мира между хората на основата на християнската социална справедливост”. Едноличният повелител на мемориала административно урежда събирането на тленни останки от гробищата на села и градове, предписва разпределението на криптата и стига до най-интимната, най-съкровената част на своя замисъл – препогребението на костите на основателя на Фалангата Хосе Антонио Примо де Ривера, заровени пред олтара. Няма никакво надгробие, само инициалите на знатното име са инкрустирани в мраморния под. Идеята е посетителите да навлизат незабележимо в силовото поле на този гроб и да вървят нататък... Накъде нататък? Към мястото, което Франсиско Франко Баамонде приживе определя за себе си. И където е положен в края на краищата...
Паметникът, започнат през 1940 година и завършен през 1958 година, е наистина величествен. Големият кораб на базиликата е дълъг 262 метра и висок 41 метра. Олтарът опира в скала, през която е издълбан отвесен тунел, дълъг 150 метра, продължен в кухината на кръст, висок също 150 метра. По тази вертикала се движи асансьор, отвеждащ на висота, от която се съзерцава огромен площад. Виждат се в проекцията на птичи поглед базиликата, бенедиктинския манастир, сгради с музейно и административно предназначение, змиевидния път през Гуадарама към Ескориал.
Идеята е като че ли реализирана докрай. Един надпис към скулптурната група “Пиета” над входа на базиликата е предназначен да обясни всичко – “Те се жертваха за Бога и за Испания”. Всъщност надписът подсказва, че намерението на Франко с този паметник е направо фараонско – да постигне в света на мъртвите побратимяването, което не бе възможно в света на живите. Такова е посланието на Франко към съвременниците и следващите поколения, това е в края на краищата монументалното на архитектурата в Долината на падналите.
Но костите, костите говорят друго...
Никой не знае прахът на колко испанци е в криптата, по-важно е чий е прахът. По съвпадение на десетата година от войната изтича и законният срок за съхраняването на тленните останки на испанските граждани в техните начални или временни гробове, преди да бъдат заринати в обща яма или поставени в откупени от семействата им ниши, доста скъпи. Тогава – 1948 година – се отправя призив в Долината да бъдат препогребани всички, “които... паднаха в нашия Кръстоносен поход без значение на коя страна воюваха...” Все пак се поставят и известни условия – за да заслужат място в знатната крипта, мъртъвците трябва да са испанци и да са католици. Така се изключват загиналите чужденци - интербригадисти и православни.
Вярно е, че с траурни процесии, подобни на някакви средновековни шествия, са пренасяни ковчези от гробищата на почти цяла Испания. Но също така е вярно, че има редица потайни действия, например в случая с офицерската фамилия Ескобар. Бащата, генералът от Гражданската гвардия /Guardia civil/ Антонио Ескобар Уертас е разстрелян като републиканец, а синът, лейтенантът от пехотата Ескобар Валтиерра, е убит като фалангист. Другият син на генерала писмено пожелава останките на двамата да бъдат най-после погребани заедно , но докато за брата разрешението идва веднага, то за бащата не се получава никакво известие... Има и редица откази от участие във франковата братска могила. Показателният пример тук е свързан със съдбата на тленните останки на гениалния поет Федерико Гарсия Лорка. “Когато... бе замислено пренасянето на тленните останки на жертви от едната и от другата страна, между тях и на Федерико, нашият род обсъди идеята и я отхвърли “ – пише Мануел Фернандо Монтесинос, братовчед на Лорка и син на кмета на Гранада, убит от фалангистите ведно с поета.
Така паметникът на помирението остава без велик мъртвец...
И без велик посетител... Това е израз на големия писател Камило Хосе Села, нобелов лауреат, в разговор с когото споделих веднъж, че съм бил в Долината на падналите. “Аз не съм бил и никога няма да ида!” – отсече дон Камило.Хиляди забележителни испанци - хора на културата и на науката, общественици и бизнесмени - съзнателно избягват Долината. Паметникът остава като туристическа атракция предимно за чужденци. Един от тях блях и аз.
...На 20 ноември 1960 година по време на заупокойната молитва в памет на Хосе Антонио Примо де Ривера, в базиликата отеква високо и ясно юношески глас: “Франко, ти си предател!”. Фараоноподобният диктатор запазва самообладание, момчето е хванато и осъдено на осем години затвор, а франковият символ на Испания започва да се губи във всекидневието, където помирението между живите едва ли е постигнато.
Но защо този символ се представя специално на нас, българите, като образец за нашето общество? Защо още в началото на прехода ни внушаваха, че трябва да възприемем испанския модел на гражданско помирение? Какво означаваше изразът на един от ораторите на първия митинг на площад “Александър Невски” – “Бог високо, царят ни в Мадрид...”
Въпроси, на които всеки сам трябва да намери своя отговор...