На 1 януари 2004 година се навършиха 45 години, откакто революцията в Куба победи. Фактите около онези далечни събития са повече от любопитни. Докато в Санта Клара все още се водят боеве за всяка къща, в столицата Хавана министри и приближени на режима на диктатора Фулхенсио Батиста са събрани в резиденцията му в новогодишната нощ, преструвайки се, че единственото, което ги вълнува, е настъпването на празника. Самият Батиста обаче не мисли така: след обичайните приветствия той и семейството му се измъкват тихомълком и се натоварват в чакащия ги самолет, отнасяйки със себе си много злато и валута и спомена за една страна, която повече няма да видят.
Слухът за бягството на диктатора бързо се разпространява из Хавана. Населението изпълва улиците на града с радостни и гневни възгласи. Интересно е, че жертви на тълпите стават преди всичко "едноръките бандити" - автоматите за хазарт, които в продължение на години изсмуквали и последните монети на загубилите всяка надежда бедни жители на града. Политици и генерали трескаво се опитват да запълнят вакуума във властта: спешно е сформирано правителство, в което изобщо няма представители на вожда на революцията Фидел Кастро.
Революционната армия навлиза в Хавана едва две седмици по-късно. Фидел се настанява в една от казармите извън Хавана и започва да настоява да бъдат изпълнени обещанията, които е дал на народа. Постепенно нещата започват да идват на местата си. Министри подават оставка, за да бъдат заменени с представители на революцията. САЩ, които в началото вярват, че става дума за обичайните за Латинска Америка преврати и смени на властта, изведнъж се усещат и започват с всички средства, включително и военни, да торпилират революцията, но на всяко тяхно действие отговорът е решителен и твърд. Вашингтон изтегля капиталите си, поощрява емиграцията на специалисти и военното нахлуване в Залива на свинете, въоръжава бандите в Ескамбрай, праща убийци, които да елиминират Фидел и другите ръководители на революцията, но те са непреклонни. Земята е върната на селяните, тръстиковите плантации са национализирани, опитите за военна интервенция са разбити. Революцията побеждава във всички сфери.
Когато съветският блок започва да се разпада, стотици западни журналисти се настаняват в хотелите на Хавана в очакване на падането на Фидел. Аргументите им са железни: цялата икономика на острова, доскоро обвързана със Съвета за икономическа взаимопомощ, е подложена на продължилата с десетилетия американска блокада. Хилядите кубински войници, подпомагали революционни движения в Ангола и други държави на африканския континент, са се прибрали на острова, попълвайки армията на безработните. Липсват резервни части за индустрията и транспорта, липсват пазари за кубинската захар, липсват храни и други стоки от първа необходимост, липсват... Няма начин народът, разочарован от революцията, да не се обяви против нея и да смъкне режима на Фидел. Трябва само да се чака.
Но годините минават, революцията постепенно решава най-тежките си проблеми и чуждите репортери се прибират омърлушено в родните си страни. Куба не само не се предава, но и с бързи темпове развива икономиката си, броят на чуждите туристи по плажовете на острова расте, университетите бълват хиляди лекари, инженери и други специалисти. И забележете: и в най-трудните моменти не е затворена нито една болница, нито една детска градина, нито едно училище. Образованието и здравеопазването остават все така безплатни и на най-високо ниво. Куба, която някога изпитваше остра нужда от специалисти, включително и от България, днес изпраща хиляди свои специалисти, най-вече лекари, в помощ на други страни и народи. И най-важното: кубинците продължават да подкрепят своята революция и независимостта на държавата си.
Някой ще каже: да, но в Куба продължава да няма многопартийна система, властта е в ръцете на само една партия - комунистическата, над един милион кубинци емигрираха в САЩ или в други страни из света... Е добре, де, ние, които си имаме над двеста партии, с какво сме по-добре от Куба? Емиграцията ни, която не е по-малка от кубинската, изсмуква най-добрите ни специалисти, населението на страната ни се топи - вече не с хиляди, а с милиони. А Куба, която през 1959 година имаше малко над шест милиона население /колкото България през 1944 година/, днес има близо единадесет и половина милиона, при това предимно млади хора. Продължителността на живота в Куба е с няколко години по-висока от тази в България, а детската смъртност е три-четири пъти по-ниска. Престъпността на острова е сред най-ниските в света. Успехите на туризма, медицината, производството на лекарства - и на лекари! - са несъмнени. А неотдавна стана известно и че резултатите от борбата срещу чумата на века - СПИН-а - са най-добри в сравнение с целия останал свят. А и безработицата е по-скоро символична.
И закономерно възниква въпросът: кога ще ги стигнем кубинците? И изобщо ще ги стигнем ли някога?