Франсиска Барбара Сарабия Мартинес, първи секретар, консул, културно и пресаташе на Куба в България, е следвала Философия и Политикономия в Казахстан и аспирантура в Москва, след което, вече в Куба, се е посветила на изучаване на промените в Източна Европа.
- Барбарита, ти беше на кръглата маса в Софийския университет за приноса на сефарадските евреи в културния, научен и стопански живот на България. Откъде у теб този интерес към еврейската тематика?
- Отдавна се интересувам от всичко, свързано с етническите и националните проблеми и в частност с приноса на евреите, дори съм автор на едно проучване на тази тема. Познавам в Куба най-изтъкнатите преподаватели от еврейски произход, сред които и професор Санчес Порро, който често посещаваше моите лекции на тази тема. Този мой интерес датира още от следването ми в Казахстан, където има много евреи, особено сред университетските преподаватели. Но има и един много личен фактор: винаги съм споделяла с майка ми, че имената на всичките ми роднини са много “подозрителни”: чичовците ми по майчина линия са Исраел и Блас, други мои роднини се казват Росалина, Филина, Рафаела – а отговорът на майка ми винаги беше малко мъгляв. Интересувала ме е и историята на евреите в Куба през изминалите векове: още от ХVІ и ХVІІ век, когато те са били огромен брой – около триста хиляди, главно пришълци от Испания и Португалия, от общо четирите милиона жители на острова. Но поради Инквизицията /не знам защо наричана “Свята”/, която отнемала имуществото на хората от еврейски произход, а и направо ги убивала, те са били принудени да крият произхода си. И така до двадесетте години на ХХ век, когато заради многото имигранти, този път ашкеназки евреи, идишът е един от официалните езици на учредителния конгрес на Кубинската компартия, поздравен, между другото, от вече съществуващия Еврейски комсомол. Не е случаен и фактът, че като признание на приноса на евреите в живота на съвременна Куба, когато преди четвърт век страната ни поради една резолюция на ООН скъсва дипломатически отношения с Израел, те получават привилегирования статут на “репатрирани” с всички произтичащи благоприятни последици, а връзките с Израел в сферата на търговията, на науката, на отглеждането на цитруси, ако щете, не са прекъсвани нито за миг. Голям е приносът на хора от еврейски произход в нашата култура, икономика, образование, а и в политиката, личности като Хайме Гробар, Сара Тилчин и много други. В Куба продължават да се поддържат няколко синагоги, еврейски културен център, еврейски гробища.
- Да се върнем на темата, която всъщност стана повод за нашия разговор. Разбрах, че няколко пъти си гледала българския филм “Черните ангели” и си проявила голям интерес към подвига на Виолета Якова.
- През седемдесетте години отидох да уча на Исла де Пинос, наричан още Островът на Младостта, където бяха разгънати редица образователни и младежки програми. С нас често идваха да разговарят писатели, журналисти, прожектираха се филми, организираха се театрални и други спектакли. По онова време проявявах специален интерес към антифашистката съпротива в Европа по време на Втората световна война. Филмът “Черните ангели”, който разказва точно за тоя период, ми направи огромно впечатление и аз го гледах седемнадесет пъти, а най-много ми хареса образът на Виолета Якова. Като повечето момичета на моята възраст, тогава пишех стихове – и едно от стихотворенията ми беше вдъхновено именно от нея. Покрай Виолета започнах да се интересувам и от България, от историята й, от Витоша, ако щеш. У Виолета ме впечатли съчетанието на едно нежно момиче с чувството й за собствено достойнство и себеотрицание в борбата.
- Преди много години в една статия в “Труд” писах, че съм против всяка форма на тероризъм и насилие, но се прекланям пред подвига на Виолета Якова. Надали знаеш, но тя уби генерал Христо Луков, който като вожд на легионерите и с влиянието си в армията беше единственият, на когото германците можеха да разчитат, за да направят преврат като този в Унгария. Там фашистът Хорти беше сменен от два пъти по-фашиста Салаши, който остана верен до край на Хитлер и изпрати на смърт стотици хиляди унгарски евреи. Та с убийството на Луков подобен сценарий стана невъзможен за България.
- Не трябва да забравяме, че тероризмът не започна на 11 септември с рухването на кулите близнаци. Помниш например атентата против кубинския самолет, взривен на път за Венецуела. Но не трябва да бъркаме тероризма с антифашистката борба, която особено в случая с българските бойни групи никога не бе насочена срещу невинни хора, а срещу виновните за една нечовешка политика. Когато Виолета в името на народа изпълнява една присъда, тя не прави това, водена от лични мотиви или някакви анархистични идеи, а борейки се срещу фашизма – факт, който мнозина напоследък сякаш забравят. В “Черните ангели” нещата са максимално избистрени. Да не забравяме, че в определени моменти хитлеристите се ползваха с подкрепата на редица европейски правителства. И още нещо: едва след години научих, че както Виолета, така и много други участници в антифашистката съпротива в България и особено в градските бойни групи в София и Пловдив са евреи – нещо естествено поради преследванията, на които са били подложени. Трябва да ти призная също, че разговорите ми с теб и особено твоята книга, която прочетох на един дъх, ми помогнаха още повече да навляза в темата за българските евреи.
- Аз пък ще ти призная, че първата ми сериозна публикация, през 1972 година, беше едно отворено писмо от Куба, където се сблъсках с едно ново за мен явление. По онова време в нашите документи освен графата националност имаше и друга, народност, в която аз винаги пишех “евреин”. А ето, че при кацането ми в Куба аз трябваше да попълня само една графа – “nacionalidad” – и аз просто не знаех какво да пиша. Попитах граничните власти, а офицерът насреща ми ме запита на свой ред: “Къде си роден?” “В България”, отвърнах. “Ами баща ти? Дядо ти?” “И те в България, поне през последните пет или петнадесет века”. “Ами тогава какво се колебаеш? При нас всеки, роден в Куба, е кубинец.” И тогава аз написах в отвореното си писмо до “Еврейски вести”, че в България, в Европа, аз винаги съм бил и ще продължа да бъда евреин, но в Куба аз съм българин - и право за това ми дават най-вече героите евреи, като Виолета Якова например, загинали за България.
- Самуел, ти знаеш, че кубинската нация е млада и много от европейските и в частност балканските проблеми са ни чужди. Както отбеляза Фернандо Ортис, голям познавач на кубинската етническа култура, ние сме като една гозба от националности, хора, дошли през колониалната епоха: испанци, представители на карибски нации, португалци, китайци, африканци. И когато всичко вече било сварено, се появила Куба. Ние сме една страна на имигранти. И макар в основата на една нация да са различните националности, за нас произходът на един човек понякога е без значение: бели, жълти, негри, евреи, католици, православни. Както казва поетът Хосе Марти, хората се делят на две групи: едните, които строят и създават– и другите, които разрушават и елиминират възможностите на останалите. И макар ние да знаем произхода на всеки един и приноса му за обществото, този възглед на Хосе Марти е станал основен за всички нас. Мисля, че това е добро за Куба, а най-добре би било, ако станеше основен принцип за целия свят.