Спонсори:

ИСПАНОСВЯТ
Испания

Испанският език и култура в света

Общи проблеми на Латинска Америка

Аржентина
Боливия
Венесуела
Гватемала
Доминиканска република
Еквадор
Колумбия
Коста Рика
Куба
Мексико
Никарагуа
Панама
Парагвай
Перу
Пуерто Рико
Салвадор
Уругвай
Хондурас
Чили
Португалският език и култура в света
Португалия
Бразилия
Българското Чили

Над 600 бивши емигранти от земята на Алиенде милеят за родината и езика ни

Къдринка Къдринова


В може би най-далечната от София световна столица – в Сантяго, Чили – на 24 май имаше едно специално честване на Деня на славянската писменост и култура. Организаторите не са българи, нито прадедите им, но говорят български и милеят за страната ни като за своя втора родина. Това са чилийци – общо над 600, живели и учили у нас като емигранти в годините, когато в Чили вилнее диктатурата на генерал Пиночет и противниците й са избивани безмилостно.
Запазили най-топли спомени за България, където имаха подслон и обич, те се събраха от цяло Чили, когато през януари т.г. гостувалият там български президент Георги Първанов се срещна с тях. Между сълзите, усмивките и спомените се роди и идеята за възраждане на клуба “Иван Вазов” на някогашните емигранти в България, създаден още през 1986 г. – след завръщането в Чили на първите от тях - и замрял като дейност след промените у нас и в Чили през 1989 и 1990 г. Обновеният сега “Иван Вазов” си поставя за цел да разширява интереса в Чили към България, към българската култура и българския език. Посолството ни в Сантяго отдели на клуба помещение и му обеща съдействие.
Специално за 24 май членовете на “Иван Вазов” събраха помежду си стотици български книги – художествена и научна литература от личните им библиотеки. Творби на Иван Вазов, Елин Пелин, Ангел Каралийчев, Валери Петров, Йордан Радичков, Елисавета Багряна, Иван Маразов и др. бяха подредени в специална изложба навръх Деня на светите братя Кирил и Методий, за да се изтъкне уникалния български принос в световната култура.
Част от книгите, собственост на председателя на “Иван Вазов” Хуан Карлос Гутиерес и българската му съпруга Мирослава, са стигнали

от София до Сантяго през… Антарктида.

Семеен приятел, участник в българската антарктическа експедиция, се наел да превози тежките томове с испанския кораб, който докарал екипировката на нашите антарктици от Европа. Така книгите първо били стоварени на о. Ливингстън на Белия континент, изчакали там края на еспедицията и чак после дошли в Сантяго.
Кирило-Методиевото тържество не бе първата проява на клуб “Иван Вазов”. Още на 3 март – по случай националния празник на България – членовете му се събраха в посолството, поканени от временно управляващия Петър Атанасов. Там избуяха спомени и емоции. Сред поканените бе и Раул Санчес, някогашен емигрант в България и сегашен кмет на град Ла Лигуа, разположен на 154 км от Сантяго. Санчес, който още преди преврата на Пиночет през септември 1973 г. бе в ръководството на Чилийската компартия, живя в България години наред заедно с жена си и петте си деца и работеше като дърводелец в София-прес.
На срещата на 3 март той си припомни как веднага след преврата се е скрил в българското посолство заедно с още 16 души. Много чуждестранни посолства, особено френското и шведското, в дните след преврата са били пълни с чилийци, които молели за убежище и се опитвали да спасят така живота си. Жертви на репресиите на Пиночет станаха 30 000 чилийци, още толкова преминаха през нечовешки изтезания в превърнатия в концлагер Национален стадион в Сантяго и в многобройните затвори и тайни центрове за мъчения. 3000 и до днес се смятат за “безследно изчезнали”.
България, както и другите соцстрани, къса дипломатическите отношения с Чили в знак на протест срещу бруталния преврат и потъпкването на човешките права. Посолството ни е закрито месец след преврата. Повече от година там остава български техник, който да поддържа закупените от Чили български електрокари. Същевременно той се грижи и за

сградата на посолството, в която 8 месеца се крият Санчес и останалите 16 бегълци,

очаквайки удобен момент да напуснат Чили. Чилийският доктор Иван Инсунса с риск за живота си минава да наглежда доброволните затворници и да се грижи за здравето им. При едно от излизанията от посолството той е убит от войниците отвън пред очите на хората, на които помагал.
На 3 март т.г. Раул Санчес отново видя помещението, в което се е крил през онези 8 месеца и в което е очаквал България да спаси живота му. Както и става. И Санчес, и повечето други бивши емигранти у нас са изпълнени с обич и благодарност към страната ни, приютила ги в най-трудните моменти на живота им.
Официална България “забрави” за тези хора за дълго време след промените от 1989 г. Имаше периоди, в които те направо бяха гонени от прага на “демократичното” ни посолство (дипломатическите отношения бяха възстановени през 1990 г.), защото са “левичари”, въпреки че единственото им желание беше да прочетат български вестници или да научат нещо за България, която искрено обичат. След президентската визита отношението към тях е променено. Надделява разбирането, че с позициите си в чилийското общество – защото всички те са утвърдени и уважавани професионалисти - и с дълбоката си емоционална обвързаност с България те са едно

уникално лоби, с каквото държавата ни не разполага в други страни.

Вярно, сред самите “български чилийци” отношението към България не е еднозначно. Има и хора, които са разочаровани или огорчени - било от нови, било от стари случки. Повече обаче са онези, които като завършилата журналистика у нас Мариана Дайслер си спомнят с умиление за “българските баби”, които са ги гощавали с компоти и лютеница. Сред бившите емигранти доминира желанието да се направи нещо добро и полезно за развитието на българо-чилийските отношения.
Такава е и амбицията на председателя на “Иван Вазов” Хуан Карлос Гутиерес. Той е напуснал Чили 10 години след преврата – през 1983 г., когато диктатурата вече се пропуква под натиска на започналите тогава т.нар. “дни на протеста”. Хуан Карлос по онова време е студент по история и активно участва в демонстрациите и сблъсъците из центъра на Сантяго. И днес се пали, когато разказва как с другите студенти са мятали камъни по полицейски коли, как са се събирали във “викариата на солидарността” в столичната Катедрала, как под закрилата на подкрепящата протестите католическа църква са събирали помощи за семействата на “безследно изчезналите”…
В София Хуан Карлос продължава образованието си в АОНСУ, където се влюбва и се жени за българката Мирослава. Днес двамата имат 16-годишна дъщеря и 14-годишен син, работят в Сантяго, имат дом, градина и заек, кола… Не спират да си говорят в къщи на български, и двете деца знаят отлично майчиния си език, пеят български песни, четат български книги. А Хуан Карлос с усмивка повтаря нашенската поговорка:

“Откъдето жената – оттам и родата”…

Една от най-преуспелите българки в Чили е Камелия Емилова-Рамсис, чиято студентска любов с чилийския емигрант Орасио Рамсис също завършва с брак и с две пораснали вече деца. Камелия днес е мениджър във влиятелната Чилийско-китайска търговска камара и е била член на делегацията, съпровождала чилийския президент Рикардо Лагос при официалната му визита в Китай.
Заради съпругата си чилийка в Сантяго е дошъл и българският режисьор Иван Цибулка – син на известния композитор Кирил Цибулка. С творбите си Иван си е извоювал висок авторитет сред артистичните среди в Чили, а голямата му страст е да помага за развитието на културните връзки между двете страни. В момента се опитва да намери спонсори за замислено от него турне на български музиканти в Чили – не може да се примири, че там познават Кустурица и сръбската музика, а нашите виртоузи са неизвестни, защото няма кой да ги лансира.
Друга една българо-чилийска любовна история, разиграла се още през 1977 г., поражда цял международен политически скандал. Един от емигрантите се влюбва в дъщеря на български военен, на която забраняват да се омъжи за него. Тогава чилиецът скрива любимата под задната седалка на един фолксфаген и двамата бягат на Запад. Връщат се в Чили, където от случката правят пропаганда – българка бяга от “комунистическата диктатура”…
Смесените бракове са най-лесно видимото и най-човешкото лице на “българското Чили”. Феноменът му обаче е доста по-дълбок. Защото през годините, когато чилийските емигранти бяха част от българската действителност, присъствието им, покрусата им, мечтите им влияеха и на нашето общество, провокирайки в него контрастни емоционални сравнения и дори политически турбуленции. Чилийската трагедия поначало бе резултат от острия идеологически сблъсък, белязал втората половина на 20-и век под етикета “студена война”. Чили бе един от най-горещите й фронтове. И ехото от него отекна и в България чрез чилийската емиграция.

Феноменът на “българското Чили” е без аналог в нашата действителност.

У нас навремето са получили образованието си десетки хиляди чуждестранни студенти от най-различни кътчета на планетата и тяхната връзка с България също е ценен капитал, който неоправдано е забравен през последните години. Но чилийският случай е съвсем специален. Защото покрусените момчета и момичета от родината на Неруда и Алиенде, които започнаха да пристигат у нас на големи групи в началото на 1974 г., бяха не просто студенти или аспиранти, а емигранти, избягали от смъртта и изтезанията в родината си. И носеха с песните, с разказите, с идеалите си непознати дотогава у нас емоции.
Кървавият преврат на генерал Аугусто Пиночет, извършен на 11 септември 1973 г. срещу законното правителство на президента социалист Салвадор Алиенде, и гибелта на самия Алиенде в бомбардирания от армията президентски дворец “Ла Монеда” предизвикаха вълна от възмущение по цял свят. Развихрилите се брутални репресии – убийства, средновековни гаври, отвличания - срещу привържениците на първото в света ляво правителство, дошло на власт с избори, шокираха международното обществено мнение и породиха спонтанна и много силна вълна на солидарност с потърсилите спасение в чужбина общо над 1 милион емигранти.
Над 600 от тях в различните години до възстановяването на демокрацията в Чили през 1990 г. минаха и през България. У нас те също бяха посрещани с искрена обич и съчувствие. Това

съвпадаше и с официалната политика на тогавашните власти

в подкрепа на левите сили по света. Ръководствата на партиите, влизали в оглавявания от Алиенде блок Народно единство, изпращаха свои предимно млади членове, доста от тях с разклатено здраве заради преживени в Чили изтезания, да учат в тогавашните социалистически страни, където образованието и здравеопазването бяха безплатни, имаше осигурени студентски общежития и бе налице държавна подкрепа за каузата на чилийската съпротива срещу Пиночет. Не винаги изборът на страна или специалност съвпадаше с желанието на самия младеж. Но както днес споделя преподавателят в Нов български университет Андрес Сааведра, един от двайсетината чилийци, които още живеят в България, “казваха ни кое ще е полезно за делото – и ние вярвахме”.
Отечественият фронт учреди Комитет за солидарност с народа на Чили, а в София бе открит Чилийски клуб – един ОФ клуб недалеч от Института за чуждестранни студенти. Фасадната му стена бе изрисувана от чилийския художник Игнасио Рохас с характерните за Народното единство символи. Клубът се превърна в средище на всички латиноамерикански студенти, които се събираха да отбелязват заедно годишнини и празници. Идваха и много българи, също главно студенти. За тях общуването с младежите, преживели лишения, изтезания, загуба на близки и родина, но отдадени на мечтата си да се върнат и да възродят идеалите си за едно по-хуманно общество, беше като отворен прозорец в спарена стая.

Контрастът с изтърканите клишета по комсомолски събрания

и официални речи, с които загрижени за съвсем други сметки апаратчици обезсмисляха същите тези идеали, пораждаше желание за промяна. В същото време самите чилийци, сред които имаше както комунисти, така и социалисти, и леви християни, и радикали, в сблъсъка си с “реалния социализъм” преживяваха сътресения от разминаването на мечти и реалност.
Един от най-драматичните епизоди от чилийската емиграция в България бе смъртта през 1975 г. на Алберто Корвалан, 28-годишния син на лидера на Чилийската компартия Луис Корвалан, който по онова време беше в чилийски затвор. Алберто е арестуван на третия ден след преврата и е подложен на чудовищни изтезания на превърнатия в концлагер Национален стадион в Сантяго, само защото е син на укриващия се все още тогава Корвалан-старши. По-късно бащата е заловен, а синът е пратен в концлагера Чакабуко в пустинята Атакама, където преживява още тежки изпитания, докато накрая със съдействието на Международния Червен кръст е освободен и изпратен в изгнание.
В България Алберто пристига в края на 1974 г. с жена си Рут, също изтезавана, и сина им Диегито на 1,5 г., който по време на ареста на родителите му е на 8 месеца и след като остава съвсем сам, е прибран и скрит от съседи. У нас Алберто идва по съвет на баща си, който го насочва да специализира агрономство заради българските успехи в селското стопанство. В ЦК на БКП предлагат на сина на генералния секретар на ЧКП да го настанят в дипломатически апартамент. Той

отказва и отива да живее в общежитията в Дървеница,

като редови аспирант.
На 26 октомври 1975 г. Алберто умира от инсулт, за който се смята, че е резултат от мъченията с ток на Националния стадион. Пиночет не пуска Луис Корвалан от затвора, за да дойде на погребението на сина си в София.
7 български младежи изпращат телеграма до ЦК на БКП с предложение да заминат като заложници при Пиночет на мястото на Корвалан – само и само той да може да се прости с Алберто. Тази телеграма обаче така и не е разгласена – в ЦК се притесняват от спонтанния порив, разказва днес тогавашният завеждащ сектор “Латинска Америка” в ЦК на БКП Стилиян Бурханларски.
Още повече притеснения предизвиква самото погребение на Алберто. Ковчегът е изложен за поклонение в Младежкия дом “Лиляна Димитрова” и пред него се струпва гигантска “опашка” от млади хора, която се извива чак до градинката зад Народната библиотека и до Софийския университет. Върволицата върви часове наред, от провинцията прииждат автобуси и в един момент Борис Велчев, член на тогавашното ръководство на БКП, нарежда поклонението да се преустанови. Не се провежда и очакваното шествие през града към Централните софийски гробища, където погребват Алберто.

Властите са стреснати от голямото стълпотворение на хора

и от спонтанно изразяваните от тях емоции. Налице е и ревност – защото подобна масовост липсва при официално организирани мероприятия, а е провокирана от смъртта на едно момче от другия край на света, което първо не се огъва при директния сблъсък с мъчителите си, а после отказва и изкушението на приятелите да го третират като “син на големец”. Контрастът с децата на родните ни величия от онова време е прекалено драстичен и поражда смут най-вече в студентските и интелектуалните среди.
Година след смъртта на Алберто, през 1976 г., от затвора в Чили е освободен баща му – Луис Корвалан. Със съдействието на Международния Червен кръст той е разменен за съветския дисидент Владимир Буковски. Размяната не се разгласява в бившия соцлагер. Освобождението е представено като “победа на международната солидарност”. Пиночет обаче също тръби за своя победа – така е доказал, че и в съветския блок има политзатворници.

Самият Корвалан не е питан иска ли да го разменят.

Решението е взето от КПСС и от ръководството на ЧКП в емиграция. В спомените си Корвалан описва как е бил прехвърлен в Москва и как това било държано в тайна още две седмици, защото по същото време вървяло честване на поредния юбилей на Брежнев. И не можело новината за освобождаването на лидера на чилийските комунисти да засенчва тържествата за генсека на КПСС. Дори на дъщерите на Корвалан, които живеели в Москва, не било казано, че баща им вече също е там. Чак когато му дошло времето, били заснети известните кадри, на които Брежнев се хвърля да целува освободения Корвалан в Кремъл.
Първата страна, която бащата на Алберто посети след СССР, бе България. Той пожела гробът на сина му да остане у нас, защото народът ни го е дарил с обич. През 1990 г. тленните останки на Алберто все пак бяха пренесени в Сантяго. По онова време софийският кмет Янчулев премахна издигнатия на булевард “Алиенде” в “Младост” бюст на Салвадор Алиенде, а булевардът преименува на “Андрей Сахаров”.
Стаената болка от преживяното и така и несбъднатите мечти за един по-хуманен свят се усещат в общуването днес с всеки от “българските чилийци”. Те са с добри професионални и социални позиции в чилийското общество, но им тежи, че в него доминират чуждите за тях ценности на неолиберализма и драстичната икономическа сегрегация. “Жалко за хората, които пожертваха живота си, за да могат сега техни бивши другари да уреждат бизнеса си в съгласие с принципите на пазарната икономика”, обобщава завършилият аспирантура по история в СУ “Кл. Охридски” Педро Леон, сега преподавател в частен институт в Сантяго.
-------------------------------------------------------------------------------------------

Изповед

Такива сме и такива ни харесва да бъдем

Хуан Карлос Гутиерес, председател на клуб “Иван Вазов”

Напуснах Чили през 1983 г., след като бях изключен от Чилийския университет в последния курс на следването ми по история, защото бях сред студентските ръководители, които отстояваха демократичните и човешките права. Бяхме създали CODEJU – Комисия за защита на младежките права, която обединяваше всички младежи в борбата им срещу диктатурата, както и CODEFU – Комитет за защита на правата на народа, който днес е основният източник за съдебни обвинения срещу престъпленията, извършени през 16-е години диктатура. Наред с това участвах и в дейността на Викариата на солидарността, създаден от католическата църква, която подкрепяше социално и юридически преследваните от диктатурата.
След началото на откритите акции на протест срещу ружима през 1981 г. преследванията станаха още по-селективни и брутални. Бяха убити мои близки приятели като Патрисио Собрасо от CODEPU, с когото съм споделял студентските си години. Големият ми приятел от Викарията на солидарността социологът Мануел Парада бе обезглавен заедно с друг мой близък другар и ръководител на преподавателите Мануел Гереро.
Бяха трудни години и от съображения за сигурност потърсих убежище в посолството на Испания. Замиха да живея за Испания, където работих и учих три години. През 1987 г. испанското правителство помоли да напусна страната заради контактите, които имах с баската партия Хери Батасуна*. Никога не съм отричал тези контакти и винаги съм наблягал, че един диалог между испанското правителство и баските националисти, но ВСИЧКИ от тях, е единственият път да се постигне мир в Страната на баските. Колко държави в Централна и Източна Европа се промениха! Защо в Западна Европа да не е възможна една промяна вътре в дадена държава? Винаги съм подкрепял баските националисти и ще продължа да го правя, ако това спомага за постигането на диалог с испанската държава.
След Испания пристигнах в България, където също показвах моето несъгласие по политически въпроси на всяка среща или разговор преди промените. Никога не съм спирал да имам мислене на социалист и никога няма да спра да го имам, докато съществуват бедността, мизерията, гладът, войните, неравенствата и изостаналостта.
Живях 10 години в България. Спомням си, че на всеки избори вадех социалистическите знамена и ги окачвах на балкона на дома си, докато други ги криеха или си сменяха цвета. Продължих да чета “Дума” на моята работа и с годините си спечелих уважението на колегите ми и приятелите ми от СДС. Всеки в живота си има различни възможности. Всеки сам избира онова, което иска да защитава и да прави.
Върнах се в Чили със семейството си през 1997 г., когато тежка криза беше поразила България. Изоставих работата си като преподавател по испански. В Чили работя в частния сектор. Когато пристигнах, нямах работа, както и моята българска съпруга. Завръщането беше голяма авантюра. Дръпнахме напред, работейки по 12 часа на ден – също толкова, колкото трябва да учат децата ни. Говорим си в къщи на български. Такива сме и такива ни харесва да бъдем.

------------------
*Смятана е за легалното крило на ЕТА.

Видяно: 2137Мнения: 0

Общи данни
Чили
Видяно: 2696   Мнения:0

Известни личности
Известни личности
Видяно: 2849   Мнения:0

Сто години от рождението на Пабло Неруда
Видяно: 1656   Мнения:0

Луис Корвалан пише книга за демокрацията
Видяно: 555   Мнения:0

Любовта на Виктор Хара
Видяно: 211   Мнения:0

Изправи се, Виктор Хара!
Видяно: 208   Мнения:0

Българо-чилийски мотиви за Виолета и Виктор
Видяно: 303   Мнения:0

Духът на Неруда още зарежда Исла Негра с магии и любов
Видяно: 1068   Мнения:0

Убиецът на Виктор Хара е руснак
Видяно: 1704   Мнения:1

В корабовлака на Неруда
Видяно: 238   Мнения:0

Татко Лучо отиде при сина си
Видяно: 257   Мнения:0

Корвалан си отиде с България в сърцето
Видяно: 252   Мнения:0

Сърцето на Корвалан
Видяно: 211   Мнения:0

Чилийският Берлускони
Видяно: 219   Мнения:0

Неудобният Алиенде
Видяно: 256   Мнения:0

Чилийският казак
Видяно: 249   Мнения:0

Матилде, музата на Неруда
Видяно: 410   Мнения:0

Отровен ли е бил Пабло Неруда
Видяно: 101   Мнения:0

Две жени начело на Чили
Видяно: 0   Мнения:0

Капитанът на чилийските бури
Видяно: 0   Мнения:0

Корабът на Неруда
Видяно: 0   Мнения:0

Дъщери на генерали в битка за Чили
Видяно: 0   Мнения:0

Култура
Антонио Скармета получи литературната награда "Планета"
Видяно: 886   Мнения:0

Исабел Алиенде тръгва на български
Видяно: 741   Мнения:0

Чили ще се състезава за "Оскар" и "Гоя" с филма "Мачука"
Видяно: 742   Мнения:0

Записки от един медиен конгрес в Чили
Видяно: 211   Мнения:0

Чили си спомня за Салвадор Алиенде с филм 41 години по-късно
Видяно: 0   Мнения:0

От Пабло Неруда до Димитър Димов
Видяно: 0   Мнения:0

Контакти с България
Мануел Инохоса: Не ви трябва Пиночет, а развитие на демократичните институции
Видяно: 739   Мнения:0

Спомен за приятелите, които разпиляхме
Видяно: 4405   Мнения:1

Честват един век на Пабло Неруда в СУ
Видяно: 650   Мнения:0

Ще открием ли Елдорадо в Чили и Бразилия?
Видяно: 592   Мнения:1

Първанов предлага на Чили смесени предприятия
Видяно: 632   Мнения:0

Чилийци, живяли в България, плакаха пред Първанов
Видяно: 1039   Мнения:0

България под Южния кръст – от екзотика към партньорство
Видяно: 545   Мнения:0

Българското Чили
Видяно: 2136   Мнения:0

Чилийска фиеста, български прочит
Видяно: 331   Мнения:0

Българо-чилийски мотиви за Виолета и Виктор
Видяно: 215   Мнения:0

Експлозивни струни - от Чили до България
Видяно: 330   Мнения:0

Велислава Дърева просълзи посланика на Чили
Видяно: 358   Мнения:0

Пилот ветеран на 94 г.е доайен на българите в Чили
Видяно: 303   Мнения:0

Чилийски открития
Видяно: 235   Мнения:0

България ще има почетен консул в Чили
Видяно: 714   Мнения:0

Чили чества 24 май с книги от Антарктида
Видяно: 636   Мнения:0

Български режисьор трупа слава в Чили
Видяно: 1263   Мнения:0

БЪЛГАРИТЕ - ПОЧТИ КАТО ЧИЛИЙЦИТЕ
Видяно: 700   Мнения:0

България завинаги е в сърцето на Луис Корвалан
Видяно: 246   Мнения:0

Българо-чилийски връзки и българско посолство в Чили - към декември 2008 г.
Видяно: 417   Мнения:0

Един чилиец разказва за... Макондо (Народна република)
Видяно: 243   Мнения:0

Близкото Чили
Видяно: 277   Мнения:0

НИКОЛА ВАПЦАРОВ И ВИКТОР ХАРА – БРАТЯ НА ВСИЧКИ “ПОЕТИ БЕЗ ГРАНИЦИ”
Видяно: 291   Мнения:0

Безпокойни песни
Видяно: 269   Мнения:0

Чили
Видяно: 257   Мнения:0

Посолството на България в Чили отбелязва националния ни празник с изложба на трима млади български творци
Видяно: 359   Мнения:0

Книгите на Юлия Кръстева - на чилийските барикади
Видяно: 256   Мнения:0

Българско ехо от чилийския 11 септември
Видяно: 0   Мнения:0

Чилийски уроци за българското образование
Видяно: 0   Мнения:0

Всички обичаха имигрантите от Чили
Видяно: 0   Мнения:0

Чили и България – вазимовръзки и дифузии
Видяно: 0   Мнения:0

Забележителности
Янки и холандци копаят за съкровището на Френсис Дрейк край Чили
Видяно: 1163   Мнения:1

Атакама е Елдорадо за астрономите
Видяно: 688   Мнения:0

ПУСТИНЯТА АТАКАМА - изумителни съкровища в най-сухия край на света
Видяно: 2270   Мнения:1

ВЕЛИКДЕНСКИЯТ ОСТРОВ - загадъчен археологически музей на открито
Видяно: 692   Мнения:0

На края на света
Видяно: 249   Мнения:0

Пробождането на Андите
Видяно: 211   Мнения:0

Сървайвър по чилийски
Видяно: 239   Мнения:0

Гневът на вулканите
Видяно: 210   Мнения:0

Супертелескоп се взира от Чили във Вселената
Видяно: 236   Мнения:0

Чили в сметки
Видяно: 238   Мнения:0

Чили - луда география и уникална храна
Видяно: 118   Мнения:0

Авторски анализи
Луис Корвалан още вярва в социализма
Видяно: 1602   Мнения:1

Господството на САЩ бе осигурено от Горбачов
Видяно: 814   Мнения:0

Дванадесетгодишно чилийче тормози политици
Видяно: 652   Мнения:0

Миналото мълчи зад всеки ъгъл в Сантяго
Видяно: 819   Мнения:0

Луис Корвалан пише книга за демокрацията
Видяно: 661   Мнения:0

България под Южния кръст – от екзотика към партньорство
Видяно: 585   Мнения:0

Духът на Неруда още зарежда Исла Негра с магии и любов
Видяно: 580   Мнения:0

Убиецът на Виктор Хара е руснак
Видяно: 920   Мнения:0

Латино в яркочервено и бледорозово
Видяно: 512   Мнения:0

Промяна по чилийски: страдалка, руса, жена
Видяно: 598   Мнения:0

Революцията на пингвините
Видяно: 570   Мнения:0

Трепети под Южния кръст
Видяно: 543   Мнения:0

БАЧЕЛЕТ, ЖЕНАТА ПРЕЗИДЕНТ
Видяно: 660   Мнения:0

ЧИЛИ СЛЕД ПИНОЧЕТ
Видяно: 1260   Мнения:0

Светлини и сенки от Къщата на духовете
Видяно: 504   Мнения:0

България завинаги е в сърцето на Луис Корвалан
Видяно: 8751   Мнения:0

Чили започва отначало
Видяно: 201   Мнения:0

Махалото на Фуко – от Украйна до Чили
Видяно: 180   Мнения:0

Трус и за “чилийския модел”
Видяно: 199   Мнения:0

Татко Лучо отиде при сина си
Видяно: 219   Мнения:0

В краката на Магелан
Видяно: 188   Мнения:0

Пасионариите на Чили
Видяно: 196   Мнения:0

Чилийски трусове
Видяно: 6635   Мнения:0

Следата на Алиенде
Видяно: 0   Мнения:0

Четиридесет години по-късно Чили се връща на пътя на Алиенде
Видяно: 0   Мнения:0

Подаръкът на Чили
Видяно: 0   Мнения:0

Лявото и дясното ехо от Чили 40 години по-късно
Видяно: 0   Мнения:0

ИСПАНОЖУРНАЛИСТИ
Кои сме ние?

ИЗЯВИ НА СДРУЖЕНИЕТО И НЕГОВИ ЧЛЕНОВЕ

ДЕКЛАРАЦИЯ

Йон Хуаристи на гости на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България

Институтът "Сервантес" се засилва към България

Йон Хуаристи, директор на института “Сервантес”: 400 милиона говорят езика на Сервантес

СДРУЖЕНИЕ НА ИСПАНОГОВОРЯЩИТЕ ЖУРНАЛИСТИ В БЪЛГАРИЯ(списък на членовете)

ПРЕДСТАВЯНЕ НА САЙТА www.hispanoperiodistas.com

Среща с главната редакторка на кубинското списание "Мухерес" Исабел Мойа

Исабел МОЙА, главен редактор на хаванското женско сп. "Мухерес", пред "Труд": На Куба й е нужен нов мъж

Държавният секретар на Испания по европейските въпроси гостува на СИЖБ

Алберто Наваро: Няма да се караме заради Ирак

Кръгла маса “Испания и испаноезичният свят в България” – 26.11.2004

Погледът на Мелчор Фернандес: България, видяна от Испания

Среща на СИЖБ с Мелчор Фернандес

Писма до СИЖБ по повод Кръглата маса "Испания и испаноезичният свят в България"

Посланиците на Испания, Куба, Бразилия на коледна латинофиеста с журналисти

Кръгла маса "Медиите в демократичното общество", 03.10.2006 - под патронажа на Посолството на Испания в България

Кръгла маса "Чилийският 11 септември" за 100-годишнината ог рождението на президента Салвадор Алиенде и 35-годишнината от военния преврат в Чили, 11.09.2008 г., Софийски университет "Св. Кл. Охридски"

ХVІІІ конгрес на Световната асоциация на жените журналистки и писателки "Комуникациите и журналистиката в дигиталната ера", Сантяго де Чиле, 25-26 септември 2008 г.

Кръгла маса “Латинска Америка днес и България” - със съдействието на посолствата на Аржентина, Бразилия, Венесуела и Куба

ОТИДЕ СИ СВЕТЛАНА ПЛАШОКОВА, зам.-председател на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България

ОТИДЕ СИ САМУЕЛ ФРАНСЕС, легендарно име в българската журналистика, член и съосновател на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България

Да си спомним за Светлана Плашокова и Самуел Франсес

С ЕЗИКА НА СЪРЦЕТО - колеги и посланици отдадоха почит на Светлана Плашокова и Самуел Франсес

СТАТУТ НА КОНКУРСА ЗА ЖУРНАЛИСТИЧЕСКИ ПУБЛИКАЦИИ НА СДРУЖЕНИЕТО НА ИСПАНОГОВОРЕЩИТЕЖУРНАЛИСТИ В БЪЛГАРИЯ "СВЕТОВЕ И ЦВЕТОВЕ"

Конкурс за журналистически публикации на български или испански език „Светове и цветове” на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България”

Представяне на номинираните в журналистическия конкурс "Светове и цветове" в чест на 10-годишнината от основаването на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България – 16 декември 2013 г.

Десет години Сдружение на испаноговорещите журналисти в България, връчване на журналистическите награди „Светлана Плашокова”, „Самуел Франсес” и „Светове и цветове”

Втори конкурс за журналистически публикации на български или испански език „Светове и цветове” - 2014 на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България

Връчване на наградите във второто издание на журналистическия конкурс „СВЕТОВЕ И ЦВЕТОВЕ” 2014 на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България

ПОБЕДИТЕЛИ в журналистическия конкурс „Светове и цветове” 2014 на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България

ТРЕТИ КОНКУРС "СВЕТОВЕ И ЦВЕТОВЕ" - 2015 за журналистически публикации на български или испански език на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България

ВРЪЧВАНЕ НА НАГРАДИТЕ в третия журналистически конкурс на СИЖБ "Светове и цветове" - 2015

СИЖБ обявява четвъртото издание на конкурса „Светове и цветове” - 2016




Партньори и спонсори















20.7.2017 г.

Visitor: 1277070