Спонсори:

ИСПАНОСВЯТ
Испания

Испанският език и култура в света

Общи проблеми на Латинска Америка

Аржентина
Боливия
Венесуела
Гватемала
Доминиканска република
Еквадор
Колумбия
Коста Рика
Куба
Мексико
Никарагуа
Панама
Парагвай
Перу
Пуерто Рико
Салвадор
Уругвай
Хондурас
Чили
Португалският език и култура в света
Португалия
Бразилия
Сп. "Понеделник", бр. 7/8 - 2001 г.

Как Социнтернът осинови "ултралевите" сандинисти

Къдринка Къдринова


В началото на 1990-а година из София беше много модерно да се крещи "София-Манагуа". Защото току-що на президентските избори в Никарагуа сандинистите бяха загубили. А пък нашенските току-що напъпили демократи си мислеха, че сандинисти и комунисти е едно и също. И вярваха, че със заетия си сякаш от авиоразписание лозунг заклинат и тогавашната БКП да последва сандинисткия провал.
Не стана точно така. Просто у нас от само себе си стана тя каквато стана - всички си я знаем. Само дето нищо не знаем за сандинистите. Никой в България вече не ги споменава ни на митинги, ни по вестници. Затова нашенската политическа публика сигурно силно ще се смае, ако разбере, че Сандинисткият фронт за национално освобождение продължава да бъде най-голямата никарагуанска парламентарна партия, която при това от 1996 г. пълноправно членува в Социалистическия интернационал. А кандидатът й за предстоящите тази година президентски избори Даниел Ортега, който бе държавен глава тъкмо до сакралната 1990-а, все по-топло си другарува с Фелипе Гонсалес, Пиер Мороа, Йоран Першон и други такива легендарни интернационални социалисти. Които пък никога не са го мислели за комунист. Защото той не е и бил.
Жалкото е, че за сандинистите у нас не се знае нищо не само сега. Не се знаеше нищо и по-рано, когато управляваха, а пък особено - докато още бяха партизани и се биеха срещу диктатора Сомоса. Уви, из нашите географски и политически ширини открай време вирее маниакалната привързаност към достолепни и геометрично безупречни идеологически клишета и схеми, в които да се вкарват всички случки и явления по света и у нас. Няма значение дали те изобщо могат да се поберат вътре или нещо им стърчи. Важното е да се класифицират и да се залепи етикетът.
Точно тази традиция държа Сандинисткия фронт близо две десетилетия в графата "ултралеви организации" из справките на БКП и КПСС. А по онова време това беше клеймо, обричащо на хули и пълно отрицание. След трагичния край на Че Гевара в Боливия през 1967-а, след разсипването на градската "гериля" във Венецуела в края на 60-те и началото на 70-те, след буйствата на "тупамарос"-ите в Уругвай, МИР-истите в Чили и "монтонерос"-ите в Аржентина, използвани като претекст за превратите и в трите държави, привържениците на въоръжената борба в цяла Латинска Америка бяха с лека ръка подведени под общия знаменател на "дребнобуржоазни авантюристи", "провокатори" и "безотговорни елементи", които "наливат вода в мелницата на реакцията". В кюпа отидоха и ФАРК (Революционните въоръжени сили на Колумбия, които воюват от 50-те години и с които днешните власти в Богота водят преговори за примирие), и отрядите за самозащита в бразилските села, и сандинистите в Никарагуа.
Малцина бяха изследователите в бившия соцлагер, положили усилия да вникнат в спецификата на всяко от тези движения, в особеностите на различните страни, в които те действаха. Липсваха или бяха съвсем спорадични опитите да се откроят несъпоставимите условия за бунтовнически изяви в Централна Америка и в Южния конус, примерно. Най-лошото бе, че онези, които класифицираха политическите сили по света и ги деляха на "наши" и "враждебни", нямаха никакво желание да опознаят същността им, камо ли пък да признаят, че всяка от тях изисква абсолютно индивидуален подход.
В резултат кухата, но "правилна" фразеология на сума ти безсилни партийки с лекота ги превръщаше във "верни марксисти-ленинци", а разминаващите се с промосковската догма, но здраво вкоренени в националната си почва и затова особено жизнени революционни движения бяха заклеймявани като "екстремистки".
Точно такъв бе случаят с управляваната десетилетия наред от диктаторския клан Сомоса Никарагуа. В Москва (София, Берлин, Прага и т.н.) се знаеше, че там има комунисти, обединени в т.нар. Никарагуанска социалистическа партия. И че те са истинският "авангард на никарагуанския народ в борбата срещу диктатурата". За сандинистите или не се съобщаваше нищо, или се споменаваше само, че техните "авантюристични действия развързват ръцете на реакцията за още по-брутални репресии". В най-добрия случай на тях се гледаше като на шепа млади романтици, обречени да си строшат главите с повечко шум.
Така общо взето бе поднесена в България и световната новина от 22 август 1978 г., когато сандинистка ударна група завзе парламента в Манагуа, а после размени депутатите-заложници (сред които и роднина на Сомоса) срещу хвърлени в затвора свои хора. Известен смут вся започналата месец по-късно военна офанзива на партизаните-сандинисти, но практически досами победата им на 19 юли 1979 г. управляващите партии в тогавашния соцлагер хич не ги вземаха на сериозно. Изненадата от триумфа на сандинистите бе тотална.
Едва тогава внезапно лъсна, че "братската" Никарагуанска социалистическа партия всъщност никаква я няма, а сърцето и мозъкът на истински всенародната революция срещу Сомоса е доскоро презреният като "ултраляв" Сандинистки фронт за национално освобождение.
Линията, естествено, тутакси беше сменена. Отприщиха се истински цунамита от публикации за антиимпериализма на сандинистите и на техния патрон - националния герой от войната срещу американската окупация през 20-те и 30-те години, "генерала на свободните хора" Аугусто Сесар Сандино.
Впрочем, Сандино наистина е един от най-ярките антиимпериалисти в историята на Латинска Америка, дръзнал да се опълчи на американската окупация на Никарагуа със своята селска армия. Трудно е да е говори за стройна идеология в убежденията му, тъй като те са дошли не от книгите, а от самия живот, от стремежа му да донесе справедливост на своите онеправдани сънародници. В позициите му има и социализъм, и либерализъм, и християнски наивитет, но най-силни са противопоставянето на диктата на САЩ и поривът към извоюването на истинска независимост и демокрация за Никарагуа.
Нареклите се с неговото име младежи близо 30 години след гибелта му също подемат тези идеи, които започват да се конкретизират едва след победата на революцията през 1979 г. Едва тогава започват и усилени идеологически проучвания и контакти от страна на бившия соцлагер със сандинистките лидери. Целта е да се представи революцията им като "социалистическа по своята същност", а родината им - като "втора Куба". Което, разбира се, бе поредният гаф. Защото сандинистите най-много се пазеха именно от това. И бяха крайно чувствителни към всякакъв опит да се пренебрегне националната специфика на техния път и той да бъде насочен към засъхналия коловоз на типичните за "реалния социализъм" схоластични идеологеми.
Те енергично отстояваха своята вкоренена в делото на Сандино идейна индивидуалност и гордо почитаха своите герои, паднали именно през годините, когато в соцлагера ги наричаха "екстремисти".
Сандинисткият фронт за национално освобождение, който при основаването си на 23 юли 1961 г. е все още само Фронт за национално освобождение (закачването за сандинизма като национална идеология идва малко по-късно), е създаден от млади и радикални привърженици на революционното завземане на властта. Това са Карлос Фонсека, Силвио Майорга, Хорхе Наваро, Хосе Бенито Ескобар, Герман Помарес, Ригоберто Крус, Франсиско Буйтраго, Фаустино Руис, Томас Борхе (който единствен от всичките е жив до днес). Единственият беловлас сред тази експанзивна компания от учили-недоучили студенти е Сантос Лопес - ветеран от армията на Сандино. Именно той дава малко по-късно идеята Фронтът да вземе името на "генерала на свободните хора" и да заложи на неговите идеи за масова опора сред народа.
Сандинистите доста бързо успяват да израснат от група романтици до стегната военно-политическа организация, която се оказва в състояние гъвкаво и разумно да надмогва всички обичайни рискови фази за такъв тип движения. Споровете - "партизанско огнище" или "дълга въоръжена борба", зрелищни акции или разяснителна работа с масите, не подминават и СФНО. В търсенето на истината наред с редовите бойци падат и доста видни жертви - през 1967 г. загиват Ригоберто Крус и Силвио Майорга, през 1976 г. - Карлос Фонсека.
През 1978 г. обаче трите основни течения, оформили се във Фронта - "Продължителна народна война" начело с Томас Борхе, "Пролетарска тенденция" начело с Хайме Уилок и Луис Карион и "Въстаническа група" (известна също като "третата сила", а представителите й - като "терсеристи") начело с братята Даниел и Умберто Ортега плюс Еден Пастора, решават да се обединят под общо командване. То е сформирано през март 1979 г. Четири месеца по-късно идват и плодовете - Сомоса бяга, а отрядите на СФНО влизат в Манагуа.
Зрелостта и безпогрешният политически инстинкт точно в този последен етап на борбата помагат на СФНО да води изключително точна политика на съюзи и извън своите редици. Сандинистите загърбват всякакви идейни предубеждения, приемат за съратник всеки, който е против Сомоса - бизнесмени, на които той пречи да разгърнат амбициите си, синдикалисти, интелектуалци, клерикали...
Отношенията на СФНО с църквата заслужават отделно вглеждане. Фронтът винаги е подчертавал, че борбата му в защита на онеправданите е в пълна хармония с християнските ценности, а в редиците му активно са се вливали много свещеници. Те са най-вече от онези, които споделят идеята за т.нар. "народна църква", която добива особена популярност покрай колумбийския свещеник-партизанин Камило Торес, убит в сражение в Колумбия през 1966 г. Според това течение църквата трябва да е с народа в борбата му за по-достоен живот, а участието в тази борба - дори и въоръжена, не е грях, защото тя се води в името на идеали, за каквито е загинал и Христос.
Свещениците симпатизанти или дори активисти на СФНО са били незаменими в масовата работа сред селяните. В държава, където неграмотността е била около 70%, думата на селския "падре" е значела много. Ако той каже, че сандинистите са честни момчета и трябва да им се помага, цялото село се вдига. Конкретна илюстрация за съвместни действия между сандинисти и свещеници е например създаването с общите им усилия през 1976 г. на Комитетите на селскостопанските работници, които през 1978 г. стават Асоциация на селските труженици. Това е една от ключовите организации, които въоръжават и координират селяните в подкрепа на партизаните в последния етап на въстанието срещу Сомоса.
Признание за приноса на свещениците в победата е и назначаването на лица с духовен сан на редица ръководни длъжности след победата на революцията. Такива са например министрите на външните работи и на културата Мигел д'Еското и Ернесто Карденал.
Наред със свещениците сандинистите успяват да се съюзят и с всички други повече или по-малко влиятелни сили и групировки за последния щурм срещу Сомоса. Доколко е пъстра тази компания и доколко деликатно СФНО избягва да натрапва решаваща си роля за победата личи и от първия състав на т.нар. Ръководен съвет на временното правителство след падането на диктатурата. Сред петте му членове само един е сандинист - Даниел Ортега. Другите са Виолета Чаморо - вдовица на известен опозиционен журналист, убит по заповед на Сомоса, Серхио Рамирес от обединението на интелектуалците "Група 12", Алфонсо Робело - представител на предприемачите в Широкия опозиционен фронт, Мойсес Хасан от радикалния Национален патриотичен фронт.
Развитието на революцията ще накара по-късно Алфонсо Робело и Виолета Чаморо да се обърнат срещу сандинистите, но е факт, че в решаващия за падането на Сомоса и за укрепването на новата власт момент те са съюзници на СФНО.
Факт е също, че в онзи етап сандинистите много се пазят да се ангажират с определена идеология или път на развитие. Ето какво казва един от лидерите им - Карлос Нуниес, през 1980 г.: "Ние не желаем да влизаме в теоретична дискусия вървим ли към социализъм или не. Дали ще вървим към социализъм, дали ще спрем на народната демокрация или ще стигнем буржоазната демокрация - тези посоки ще определя народът ни".
Липсата на всякакви идейни предубеждения и пълната отвореност към всеки, готов да подкрепи каузата им, утъпка и пътечката между СФНО и Социалистическия интернационал още доста преди победата на революцията. Да, докато някогашните компартии от бившия соцлагер се гнусяха от контакти с "ултралевите екстремисти", значително по-консервативният на теория Социнтерн се оказа много по-адекватен и гъвкав на практика.
Въпреки че СИ принципно отхвърля въоръжената борба и се застъпва за ненасилствени действия, в конкретния случай с Никагаруа той открито обяви подкрепата си за СФНО на XIII и XIV си конгреси през 1976 и 1978 г. Аргументът бе, че СФНО води борба с една от най-кръвожадните, антидемократични и корумпирани диктатури в света, а програмата му за социална справедливост и солидарност е в пълна хармония с ценностите на СИ.
Имаше и една не така ярко афиширана цел - запълване на очевидния вакуум от влиятелна международна сила, която да подкрепи СФНО, и съответно ориентиране на не особено избистрената му идеология към социалдемокрацията. Цел, която днес виждаме напълно осъществена.
На XIV конгрес на СИ, състоял се през 1978 г. във Ванкувър, СФНО е поканен като наблюдател. Представя го Ернесто Карденал. Следва истинска офанзива на международната социалдемокрация в подкрепа на набиращите сили въстаници в Никагаруа. Особено активна роля поемат близките до СИ управляващи партии в Коста Рика и Венецуела, които успяват да създадат благоприятен външен климат за революцията. В Коста Рика освен това необезпокоявано функционират партизански бази на сандинистите, от които обучени и екипирани бойци се прехвърлят в Никарагуа. Социнтернът осигурява немаловажна материална подкрепа за СФНО - включително парична помощ, доставка на оръжие, набиране на доброволци.
Помощта не само не спира, а набира и ново ускорение след победата на революцията. Управляваните от социалисти Франция и Швеция, а малко по-късно и Испания са особено щедри към новите власти в Манагуа. Освен икономическата помощ през 1981 г. от Франция идва и военна - на стойност 19 млн. долара. Швеция пък от 1979 до 1981 г. "налива" в Никарагуа 22 млн. долара.
През ноември 1980 г. Социнтернът сформира Международен комитет за защита на сандинистката революция и рязко се противопоставя на опитите на САЩ за дестабилизация на новата власт в Манагуа. По линия на този комитет Никарагуа получава общо 178 млн. долара помощи само за 2 години - 1979-1981 г. Първоначално го председателства Франсоа Митеран, а след като го избират за президент на Франция - Фелипе Гонсалес.
Стокообменът между предимно социалдемократическата Западна Европа и Никагаруа след революцията се движи така - 18 % през 1980 г., 25% през 1984 г., 29% през 1985, 40% през 1986 г. За сравнение стокобменът със соцстраните по същото време върви така - 1% през 1980 г., 19% през 1984 г., 31% през 1985 г., 40% през 1986 г.
Личи, че разликата е драстична в началото, а по-късно се изравнява. Така е, защото, усетили, че "изпускат влака", соцстраните много бързо активизират интереса си към Никагаруа и сандинистите след революцията. Факт е огромната материална помощ, която им оказват. Това обаче не се афишира особено - най-вече заради геополитическите норми на студената война, при които особена деликатност изисква алегрята на Вашингтон към "намеса във вътрешните рабои" на страни от "задня му двор". Тъкмо затова се говори и пише свободно за специалистите по селско стопанство, лекарите, инженерите, които соцлагерът праща да помагат на Никарагуа, но се мълчи за военните съветници и оръжейните доставки.
България също дава своя принос в подкрепата на Никарагуа със свои специалисти, със строежа на пристанището в Блуфийлдс и на консервния комбинат в Себако. Но дали поради слаб "пъблик рилейшънс" или просто поради кабинетно недооценяване на някои прости жестове, помощта от соцстраните, включително и от България, в очите на обикновените никарагуанци често е засенчвана от помощта от Социнтерна.
Как точно става това, личи от следния конкретен случай, разказан ми от прекия участник в него. Заминава представител на ДКМС на конгрес на Сандинистката младеж "19 юли" в Манагуа. Качва се там на трибуната, произнася си приветствието и накрая обявява, че в знак на солидарност ДКМС подарява на СМ бюст на Георги Димитров. След него на трибуната отива представителят на социалдемократическата младеж на Швеция. Отправя си приветствието и в знак на солидарност подарява на СМ чек за няколко десетки хиляди долара. "Познай на кого ръкопляскаха повече!" - таза завърши разказа си пратеникът на ДКМС.
Имаше и още един много конкретен терен, на който никарагунаците съизмерваха солидарността на чужденците - работата на доброволците, наричани "интернационалисти", по селата. Такива "интернационалисти" от Франция, Швеция, Дания, Финландия и т.н заляха Никарагуа още веднага след революцията. Те отиваха там, където е най-трудно, в райони, в които "контрите" стреляха срещу сандинистите. Така загина през 1983 г. първият чужденец, убит от "контрите" - френският лекар Пиер Грожан. Имаше още стотици като него - помагаха на селяните не само и не толкова с професиите си, защото много от тях бяха още студенти, а повече със заразителната си енергия и себеотрицание.
Разбира се, същото го правеха и кубинските учители, масово включили се в кампанията по ограмотяването, както и кубинските лекари. Но в съзнанието на никарагуанците те си бяха "свои" - латиноамериканци. По-вълнуваща беше солидарността на европейците. И точно там соцлагерът доста закъсня със своите младежки бригади. Първата, която Световната федерация на демократичната младеж (базирана в Будапеща) прати за участие в кампаниите по прибиране на кафеената реколта в Никарагуа, бе през 1985 г. - цели 6 години след победата на революцията. 6 години, през които никарагуанските селяни вече бяха свикнали с европейските "интернационалисти" - неорганизирани търсачи на силни усещания, но и млади представители на социалистически и социалдемократически партии.
С двама такива - младото шведско семейство Тина и Ян, се запознах през 1985 г. в селцето Ел Улар, департамент Матагалпа. Аз бях там с първата бригада на СФДМ, а те идваха вече за трета година. Знаеха отлично испански за разлика от повечето от бригадирите на СФДМ, умееха да вършат сума ти практични и важни за селяните неща (да прекарат електрически кабели, да изровят септична яма и да сковат здрава барака за тоалетна, да разпознават болести по животните), сръчно и ударно беряха кафе, а и бяха подарили на селото кашон с дефицитните тогава сапун и прах за пране. Селяните ги обичаха и им вярваха. И бяха убедени, че щом от Швеция идват такива свестни хора, значи и тя е свестна държава със свестно управление (социалдемократическо!).
Не че соцстраните не пращаха помощи - пращаха, много! Но Социнтернът беше почнал да праща още отпреди революцията, а и в чисто човешките контакти беше взел значителна преднина.
Към 1986-1987 г. обаче СИ видимо започна да се отдръпва от Никарагуа и да изтънява финансовата си помощ. В официалните становища при двустранни разговори той все по-често поставяше условието в страната да се проведат избори. Сандинистите се инатяха, че в момент, когато се обект на "необявена война от страна на САЩ", които финансираха и въоръжаваха базраните в Хондурас "контри", изборите са немислими.
Ръководството в Манагуа се втръди заради постоянния натиск отвън и направи неизбежната в двуполюсния тогава свят крачка към соцлагера. Това бе разумен ход за средата на 80-те, но в края им соцлагерът вече беше в навечерието на падането на Берлинската стена, макар и да не знаеше още за това. Още по-малко го знаеха сандинистите. А когато го усетиха, насрочиха президентските избори през 1990 г. - трябваше да се търси отново пътеката към Социнтерна.
Сандинистите загубиха онези избори, защото никарагуанците бяха изтощени от войната с "контрите" и икономическите санкции на САЩ, оставили 50 000 убити и щети за 17 млрд. долара. Спечели ги бившата им съюзничка в борбата срещу Сомоса Виолета Чаморо, която изглеждаше консенсусна фигура. Все пак единият й син бе главен редактор на опозиционния в. "Ла пренса", а другият - главен редактор на сандинисткия "Барикада".
И наистина г-жа Чаморо не се впусна в дрязги със сандинистите, а те - макар и загубили президентския пост, станаха най-голямата в страната парламентарна партия, която с уникално за Латинска Америка благородство отстъпи законно властта, извоювана с оръжие. Жестът бе достойно оценен от Социнтерна, който бързо възвърна любовта си към СФНО. До 1996 г. силата й нарасна дотолкова, че на тогавашния конгрес на СИ в Ню Йорк партията на сандинистите бе приета за негов пълноправен член.
Вярно, същата 1996 г. Даниел Ортега отново загуби президентските избори в Никарагуа - този път от Арналдо Алеман. Но като партия СФНО запази позициите си в никарагуанския политически живот. И симпатизантите си, и влиянието си.
Това пролича най-добре на местните избори през ноември 2000 г. - СФНО ги спечели, включително и в Манагуа.
Сега са наред президентските избори - през ноември 2001 г. Сандинисткият кандидат пак е Даниел Ортега. Ако успее да спечели, това ще е двойно признание - и за дългогодишната стратегия на Социнтерна към "ултралевите" сандинисти, и за уникалната способност на същите тези сандинисти да остават живи, адекватни и вън от всякакви клишета на всеки различен етап от своята борба за властта.
Няма как да не се съгласим с казаното от Ортега още преди 15 години: "Великият урок, поднесен от никарагуанската революция, е в следното: в Никарагуа бе даден бой на схемите". Този урок може да бъде полезен и за други географски ширини.

Видяно: 826Мнения: 0

Общи данни
НИКАРАГУА
Видяно: 789   Мнения:0

Никарагуа - исторически очерк
Видяно: 1855   Мнения:0

Никарагуа - особености на валутния обмен
Видяно: 752   Мнения:0

Известни личности
ЗАВРЪЩАНЕТО НА ДАНИЕЛ ОРТЕГА
Видяно: 836   Мнения:0

Улегналият команданте
Видяно: 246   Мнения:0

Изборът на команданте Модесто
Видяно: 0   Мнения:0

Контакти с България
България назначи свой почетен консул в Никарагуа
Видяно: 1086   Мнения:2

Как се изпариха дълговете към България?
Видяно: 0   Мнения:0

Забележителности
Забележителностите на Никарагуа
Видяно: 1348   Мнения:0

Езеро Никарагуа или Косиболка
Видяно: 807   Мнения:0

Авторски анализи
Никарагуа не си дава ракетите
Видяно: 668   Мнения:0

Как Социнтернът осинови "ултралевите" сандинисти
Видяно: 825   Мнения:0

Никарагуа: семеен магически реализъм
Видяно: 24335   Мнения:0

ИСПАНОЖУРНАЛИСТИ
Кои сме ние?

ИЗЯВИ НА СДРУЖЕНИЕТО И НЕГОВИ ЧЛЕНОВЕ

ДЕКЛАРАЦИЯ

Йон Хуаристи на гости на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България

Институтът "Сервантес" се засилва към България

Йон Хуаристи, директор на института “Сервантес”: 400 милиона говорят езика на Сервантес

СДРУЖЕНИЕ НА ИСПАНОГОВОРЯЩИТЕ ЖУРНАЛИСТИ В БЪЛГАРИЯ(списък на членовете)

ПРЕДСТАВЯНЕ НА САЙТА www.hispanoperiodistas.com

Среща с главната редакторка на кубинското списание "Мухерес" Исабел Мойа

Исабел МОЙА, главен редактор на хаванското женско сп. "Мухерес", пред "Труд": На Куба й е нужен нов мъж

Държавният секретар на Испания по европейските въпроси гостува на СИЖБ

Алберто Наваро: Няма да се караме заради Ирак

Кръгла маса “Испания и испаноезичният свят в България” – 26.11.2004

Погледът на Мелчор Фернандес: България, видяна от Испания

Среща на СИЖБ с Мелчор Фернандес

Писма до СИЖБ по повод Кръглата маса "Испания и испаноезичният свят в България"

Посланиците на Испания, Куба, Бразилия на коледна латинофиеста с журналисти

Кръгла маса "Медиите в демократичното общество", 03.10.2006 - под патронажа на Посолството на Испания в България

Кръгла маса "Чилийският 11 септември" за 100-годишнината ог рождението на президента Салвадор Алиенде и 35-годишнината от военния преврат в Чили, 11.09.2008 г., Софийски университет "Св. Кл. Охридски"

ХVІІІ конгрес на Световната асоциация на жените журналистки и писателки "Комуникациите и журналистиката в дигиталната ера", Сантяго де Чиле, 25-26 септември 2008 г.

Кръгла маса “Латинска Америка днес и България” - със съдействието на посолствата на Аржентина, Бразилия, Венесуела и Куба

ОТИДЕ СИ СВЕТЛАНА ПЛАШОКОВА, зам.-председател на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България

ОТИДЕ СИ САМУЕЛ ФРАНСЕС, легендарно име в българската журналистика, член и съосновател на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България

Да си спомним за Светлана Плашокова и Самуел Франсес

С ЕЗИКА НА СЪРЦЕТО - колеги и посланици отдадоха почит на Светлана Плашокова и Самуел Франсес

СТАТУТ НА КОНКУРСА ЗА ЖУРНАЛИСТИЧЕСКИ ПУБЛИКАЦИИ НА СДРУЖЕНИЕТО НА ИСПАНОГОВОРЕЩИТЕЖУРНАЛИСТИ В БЪЛГАРИЯ "СВЕТОВЕ И ЦВЕТОВЕ"

Конкурс за журналистически публикации на български или испански език „Светове и цветове” на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България”

Представяне на номинираните в журналистическия конкурс "Светове и цветове" в чест на 10-годишнината от основаването на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България – 16 декември 2013 г.

Десет години Сдружение на испаноговорещите журналисти в България, връчване на журналистическите награди „Светлана Плашокова”, „Самуел Франсес” и „Светове и цветове”

Втори конкурс за журналистически публикации на български или испански език „Светове и цветове” - 2014 на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България

Връчване на наградите във второто издание на журналистическия конкурс „СВЕТОВЕ И ЦВЕТОВЕ” 2014 на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България

ПОБЕДИТЕЛИ в журналистическия конкурс „Светове и цветове” 2014 на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България

ТРЕТИ КОНКУРС "СВЕТОВЕ И ЦВЕТОВЕ" - 2015 за журналистически публикации на български или испански език на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България

ВРЪЧВАНЕ НА НАГРАДИТЕ в третия журналистически конкурс на СИЖБ "Светове и цветове" - 2015

СИЖБ обявява четвъртото издание на конкурса „Светове и цветове” - 2016




Партньори и спонсори















30.5.2017 г.

Visitor: 1205088