Многоезичната глъч в големия ресторант на хотел “Сол Палмерас” във Варадеро все пак може дабъде надвикана – българската група, която вече от седмица обикаля из Куба и се зарежда с нейния темперамент, сипе шеги на високи октави между хапките с морски вкуснотии. Един от пъргавите и вечно засмени сервитьори, които сноват между масичките с количките си за използвани съдове, се заслушва, заковава се край нас и зяпва, а веждите му скачат нагоре. “Ама вие сте българи бе!” – чуваме фразата му, изречена на кристален български. Разбира се, оказва се, че Омар е български възпитаник – един от онези стотици кубинци, учили навремето в България. Завършил е някогашния ВИМЕС, днес по-известен като Технически университет в Русе. И макар че се е дипломирал преди цели 23 години и уверява, че оттогава не е говорил езика ни, българският му наистина е отличен. Сигурно приносът е на онази Светла от Стара Загора, за която ни споменава още на втората разменена реплика и с която, уви, е изгубил връзка след края на студентския живот. Радва ни се от сърце, по кубински, защото сме едва втората българска компания, на която попада в “своя” хотел, така че отдавна е

зажаднял за “нашенски лаф”.

Иначе от източния край на Европа най-масово и редовно в “Сол Палмерас” са представени руснаците. Има, разбира се, и много испанци, скандинавци, немци, французи, италианци, аржентинци. Щом чува, че групата ни е съставена основно от туроператори, Омар веднага пита: “Кога ще доведете повече българи насам?”
Желаещи не липсват. Покрай бума на салса-манията по света и у нас все повече родни пътешественици се изкушават да любопитстват по кубинското направление. Доста агенции вече отдавна и активно разработват маршрути из Острова на свободата, редовно изпращат групи и индивидуални туристи. Тънкостта е, че скъпият път е сериозна спънка българинът масово да потегли към Куба. Въпреки че все по-често напоследък се появяват и крайно изгодни варианти за едноседмична почивка all inclusive на някой от кубинските острови с включен път за около 1500 евро. Разбира се, за по-ниските цени има значение и сезонът. Смята се например, че юни е “по-евтин”, защото обикновено не е най-желан за туризъм в Куба – пада се в дъждовния сезон. За нашия едноседмичен престой там обаче точно през юни имахме само два дни, в които преваля по тропически гръмко, но бързо.
Някои по-предприемчиви и далновидни българи спорадично са проявявали дори интерес към инвестиране в кубинския туризъм, макар че трудно могат да мерят размах с големите европейски и канадски хотелски вериги, настанили се трайно на острова. Несъмнено е обаче, че

полека-лека и българският бизнес започва да се вглежда в Куба

с подчертано делови нюх, след като през последните години доста се активизираха двустранните отношения. Първоначалното смразяване от периода непосредствено след разпадането на соцлагера вече е минало. Днес тече оживен обмен на делегации между двете страни, а нивото на дипломатическите ни представители отново взаимно е вдигнато до ранг на посланик. Редовно се провеждат заседания на смесената комисия за търговско и икономическо сътрудничество. В България зачестяват изявите на прочути кубински музиканти и творци. Очаровани след посещения в Куба вече се връщат не само български депупати и министри от левицата, но дори и шефът на външната комисия в парламента и бивш външен министър Соломон Паси. А Дружеството за приятелство “България-Куба” редовно организира детски конкурси за есета, посветени на Острова на свободата, като наградата е пътуване до там. “Няма разлика в поколенията – и у младите, и у по-зрелите българи винаги усещам спонтанна симпатия и обич към моята страна и народ”, категоричен е посланикът на Куба у нас Херардо Суарес.
Нашата екскурзоводка и преводачка Берта Робайна, завършила през 1980 г. туризъм във Варна и запазила най-топли спомени за родината ни, много се надява да се засили и потокът от наши туристи, защото според нея за разлика от доста други чужденци нашенците винаги са добре информирани за кубинската култура, задават задълбочени и интелигентни въпроси, отворени са за добронамерени контакти с кубинците, забавляват се от сърце и изобщо:

“Много си приличаме!”

“Кубинците сме българите на Латинска Америка, а българите сте кубинците на Балканите!”, убеден е бившият посалинк на Куба в България Хосе Росадо, който днес е шеф на Дирекция “Европа” в Министерството на чуждите инвестиции и икономическото сътрудничество. Сегашната кубинска консулка в София Илда Гарсия – “моторът” в организацията на нашето пътуване до Острова на свободата, обича да разказва как съпругът й веднъж бил поздравен със спонтанното “Вива Куба!” от съвсем непознат човек на улицата в София, който загледал типичната му кубинска риза гуаябера.
Огледалното “Viva Bulgaria!” пък бе обичайният поздрав на почти всички кубинци, с които случайността ни събираше по време на обиколката на острова. Те не само изразяваха искрена симпатия към страната ни, но за разлика от други народи, с които днес сме в нови съюзи, показваха обширни познания за историята и за културата ни. Често сравняваха Хосе Марти и Христо Ботев, а една бъбрива мулатка от Санкти Спиритус дори сравнително точно и много гордо изброи имената на по-големите градове в България. Никой не пропускаше да попита за много популярните в Куба Йорданка Христова и Бисер Киров, та дори и да изтананика някоя тяхна песен. Впрочем,

кубинците имат Данчето за “своя”

дотолкова, че днес из острова им могат да се срещнат стотици млади Йорданки, кръстени така от кубинските си родители в чест на любимата българска певица. Точно по време на нашия престой в Куба там беше и Христова, която в момента подготвя документален филм, посветен на 40-годишнината от първите й концерти пред кубинска публика, както и на любимите й стилове в кубинската музика – сон и болеро.
Несъмнената “химия” между българи и кубинци действа на всяка крачка – и оттатък, и отсам Атлантика. “Имала съм и други мандати в чужбина, но толкова много и толкова искрени приятели, колкото оставих в България, не съм имала никъде другаде,” уверява Хуанита Мартинес, служителка в Дирекция “Информация и популяризация” на кубинското МВнР, работила у нас до 1998-ма като пресаташе на кубинското посолство. Големият й син Аделито, който днес е 16-годишен, навремето ходел в българска детска градина и толкова добре проговарил български, че когато веднъж се изгубил от майка си по време на многолюдна проява в зала “Универсиада”, намерилият го полицай не му повярвал, че е кубинче...
Не са малко и обратните истории – на българчета, родени или тръгнали на училище в Куба и попили испанския като роден. Мнозинството са били деца на наши специалисти, изпртени на работа на острова. Около

40 000 българи са оставили следата си в кубинската икономика

и обществен живот през десетилетията на активно сътрудничество в рамките на СИВ. Навремето островът е бил пълен с български водни помпи, хладилни цехове, заводи за селскостопанска техника, електрокари, а много кубинци от по-зрелите поколения и до днес грейват в усмивка при спомена за някогашните български консерви или за козметиката на “Арома”.
Ако трябва да сме чести, дори е учудващо защо кубинците все още ни обичат толкова. В края на краищата и България, също като всички останали бивши соцстрани начело с разпадналия се СССР, буквално ги изостави на произвола на съдбата след 1989-а. Дотогава цялата кубинска икономика беше обвързана със страните от СИВ. В момента, в който тази система престана да функционира и всички ние, бившите “соцбратя”, се изнизахме от Куба по чорапи, без да довършим започнатите обекти, без да се издължим с договорени доставки, без да осигурим поддръжка на вече внедрена на острова наша техника – целият жизнен цикъл там трябваше да се срине. Тересита Капоте, бившта посланичка на Куба в България, която днес оглавява кубинското посолство в Казахстан, и между другото пише блестящи стихове, има една ярка метафора за онзи период: “Кубинците тогава се оказахме в положението на човек, качил се на стълба, за да си боядиса тавана, на когото внезапно са дръпнали стълбата”.
Куба все пак не рухна и успя да оцелее в “специалния период”, преориентирайки бързо икономиката си към сътрудничество в Латинска Америка и с Европейския съюз, отваряйки се за чужди инвестиции, форсирайки развитието на туризма. Тя съумя и да запази действащи отношенията си с “новите демокрации” в Източна Европа. Феноменалното е, че Фидел Кастро, който в онзи период все още беше здрав и слагаше акцентите на кубинската политика, не допусна в речите и изявленията си

нито една нотка на яд или на осъждане

за избора на бившите съюзници. Той запази пълна толерантност спрямо източноевропейците и руснаците, признавайки им правото сами да решават накъде да завиват в развитието си и хладнокръвно заобикаляйки темата за последствията на тези завои за Куба. Несъмнено тонът “отгоре” повля съществено и за запазилите се добри чувства на обикновените кубинци към всички страни и народи от бившия СИВ.
В същото време хората в Куба с огромно внимание следят всички перипетии на източноевропейския “преход” и примерът ни отдавна ги е убедил, че си заслужава да отстояват своя социален модел с безплатното образование и здравеопазване. Днес те много се гордеят, че това е и най-желаният в Латинска Америка “износен продукт” на Куба – кубински лекари и учители работят в хуманитарни мисии в много латиноамерикански страни.
Впрочем, навремето Куба е дала сериозен тласък и на цяла една университетска дисциплина в България – испанската филология. Неоценим е приносът на кубинските филолози и майстори на изящната словестност за утвърждаването на тази специалност в СУ “Кл. Охридски”. Тя е открита през 1961 г. като пряк рефлекс на Кубинската революция. Много от първите ни испанисти са учили или специализирали в Хавана. Класикът на кубинската поезия и директор на “Каса де лас Америкас” Роберто Фернандес Ретамар и до днес си спомня с топлина за своите

някогашни български студенти в Хаванския университет,

повечето от които сега са изтъкнати преводачи на испаноезична литература. Близкият приятел и колега на Ретамар пък – проф. Хесус Сабурин, десетилетия наред и чак до смъртта си преподава испански на български студенти в СУ “Кл. Охридски”. Днес щафетата му е поета от неговия син, който чете лекции във Великотърновския университет.
“Каса де лас Америкас” в лицето на Ретамар, както и Съюзът на писателите и артистите на Куба начело със своя ръководител Мигел Барнет активно търсят контакти с български творци на словото. Ретамар обяснява, че ръководената от него културна институция би искала отново да види някой български писател като член на своето международно литературно жури. През 70-те години в журито е влизал Васил Попов, но мястото е вакантно след смъртта му. Ретамар подканя и към българско участие в конкурсите за есе на “Каса де лас Америкас”, един от които миналата година е бил спечелен от унгарски публицист. Единственото условие е творбите да се предствят на испански. При все по-разрастващата се популярност на езика на Хосе Марти и на Ибраим Ферер у нас, включително и сред най-младите, това не е никакво затруднение.
Жалкото е, че българските стоки днес в Куба са голяма рядкост. Ако у нас все пак могат да се намерят кубински пури и ром, макар и на нереално високи цени, днешните кубинци и понятие си нямат, че България е производител на вино, например. А нещата биха могли и да се различни – особено ако се припомни една легенда, според която единственият син на сегашния кубински ръководител Раул Кастро е плод на... български мавруд. Казват, при едно от посещенията си у нас

Раул бил силно впечатлен от нашия мавруд

и най-вече от уверенията на производителите му, че който го вкуси, задължително добива мъжка рожба. Дотгава по-малкият брат на Фидел имал само дъщери. Взел си една бутилка мавруд, върнал се в Куба и 9 месеца по-късно съпругата му – прочутата с партизанското си минало Вилма Еспин, родила сина им Алехандро.
Извън симпатичната легенда днес доста по-популярна от брат си и в Куба, и по света е една от трите дъщери на Раул и на за съжаление починалата миналата година Вилма – Мариела Кастро. Тя е 43-годишна сексоложка, изявена боркиня за равноправието на гейовете и лесбийките, главна редакторка на списанието “Сексология и общество”, шеф на Националния център за сексуална просвета, а в момента и вносител на нов кубински закон по въпросната проблематика. Когато Мариела говори в многобройните си интервюта за работата на своя център по изглаждане на допусканите към нетрадиционните сексуални общности грешки, винаги набляга, че позитивната промяна в отношението към подопечните й е логично развитие именно на онези хуманни ценности и на онова общочовешко свободолюбие, в името на които е била извършена Кубинската революция. И в името на които днес тази революция продължава да търси пътя си напред. Редно е да приемем посоката й поне със същата толерантност, с която кубинците наблюдават нашето падане, ставане, губене в “прехода”. Завоите на историята наистина са прекалено незначителна подробност от релефа за народи, чиито пътеки са утъпквали Хосе Марти и Христо Ботев...