(Продължение от миналия брой)
- Че Гевара! Че Гевара!
Младежът подтичва след групата туристи по калдаръмената уличка на стариниия Тринидад и размахва банкнота от 3 неконвертируеми песос – такива, в каквито плащат заплатите на държавните служители в Куба. Забележителното на банкнотата е, че върху нея е отпечатан портрет на Че Гевара – онзи, прочутият, с баретата. Много туристи, дошли да търсят на Острова на свободата и революционна романтика, с охота си купуват лика на командантето върху националната валута. Още повече, че им искат само 1 конвертируемо песо или както го наричат тук 1 “кук” (CUC - cubano convertible). Това е валутата, с която в Куба пазаруват главно чужденците. Срещу 1 евро получавате около 1,3 “кука”. Кубинците също могат да си купят “кукове” срещу обичайните неконвертируеми песоси от заплатите си. В обменните бюра “Cadeca” им ги продават по курс 1:24. Така че всеки, който успее да вземе от чужденец 1 “кук” срещу 3 обикновени песос с Че Гевара си е доста на сметка.
Образът на митичния латиноамерикански революционер е навсякъде из сергиите със сувенири и туристчески примамки. Най-често грее по неизменните тениски. Но го има, примерно, и като медальонче от крокодилска кост. Да не говорим за многобройните негови снимки, които вървят по-успешно от стандартните картички с изгледи.
Странно е това съчетание между пазарната печалба и лика на най-антипазарно настроения от водачите на кубинската революция, който навремето с личен пример е вдъхновявал доброволния труд на острова и е предпочел да се откаже от министерския си пост, за да загине за свободата на други народи. Продавачката на керамични магнитчета за хладилници с чертите на Че от централната търговска улица на друго старинно кубинско градче – Санкти Спиритус, си има свое обяснение за феномена: “Че би дал всичко от себе си, за да помогне за укрепването на кубинската революция. Сега нашата революция се нуждае от икономическа стабилизация. Затова

Че би бил щастлив,

че търсенето на неговия образ носи приходи на хазната ни и така прави по-силни всички нас, неговите последователи”.
Много ми се искаше да разбера как виждат нещата децата на Че. Той има две дъщери и двама сина от кубинката Алейда Марч, в която се влюбва по време на най-ярката си епопея от партизанската война в Куба – превземането на град Санта Клара. Битката открива пътя на въстаниците към Хавана. Че щурмува пазената от 3000 войници на диктатора Батиста Санта Клара с 30 свои бойци – и побеждава. Самият той обаче е победен от светлокосата Алейда, която тогава е едва 21-годишна и самоотвержено се сражава редом с него по улиците на града. Двамата се женят скоро след победата на революцията през 1959-та. Преди това Че оформя развода си с перуанката Илда Гадеа, от която има дъщеря – родената през 1956-та Илдита. Момиченцето остава да живее с новото семейство на таткото в Куба. Порасналата Илдита умира от рак през 1995 г. В Куба днес живеят децата на Че, родени от Алейда – 48-годишната сега педиатърка Алейдита, 46-годишният юрист Камило, 45-годишната ветеринарка Селия, 43-годишният юрист Ернесто.
С Алейдита и Селия Гевара се познаваме от едно тяхно гостуване в България през 1985-та. Тогава ги интервюирах за “Народна младеж”. Когато баща им напуска Куба, само Алейдита е била на възраст, която да й остави живи спомени за него. Но и двете много държаха да припомнят завета му от прощалното писмо до тях: “...Бъдете способни винаги да чувствате дълбоко всяка несправедливост, извършена където и да било по света. Това е най-прекрасната черта на революционера.”
Уви, при сегашното си пътуване до Куба не успях да се видя с никое от децата на Че – всички бяха в Росарио, родния му град в Аржентина, където по повод 80-годишнината от рождението му се откриваше негов паметник.
Юбилеят даде повод и на майка им Алейда Марч да публикува свои

интимни спомени за съпруга си.

Топлата й човешка изповед бе отпечатана под заглавието “Възпоменание. Моят живот с Че” от “Каса де лас Америкас”. Попитах директора на “Каса де лас Америкас”, поета Роберто Фернандес Ретамар, какъв според него би бил Че днес, ако беше останал жив. Ретамар се засмя: “Много хубав въпрос, и аз непрекъснато си го задавам, но нямам отговор. Изобщо не мога да си представя Че остарял...”
Че е застинал в бронза на паметника си в мемориалния комплекс в Санта Клара, а на голям плакат точно срещу него са изписани думите на Фидел Кастро за младежите, от които се очаква “да бъдат като Че”.
Лозунгите по стените на кубинските градове днес изглеждат по-малко, отколкото бяха при предишните ми гостувания през 1984-та и 1997-ма. Най-често се набива на очи един нов хит – нарисуваните ту тук, ту там портрети на петима млади мъже, които за кубинците са “Петимата герои”,

“Петимата антитерористи”

или просто “Петимата”. Това са мъжете, за чието спасяване Куба води международна кампания. Те са Фернандо Гонсалес, Антонио Гереро, Херардо Ернандес, Рамон Лабаниньо, Рене Гонсалес – и петимата внедрени в терористични организации на кубинската емиграция в Маями с цел да предпазват страната си от саботажи и атентати. След като благодарение на информациите им се натрупват достатъчно данни, които доказват престъпните кроежи на най-радикалните емигрантски групировки, Куба алармира представители на американското ФБР за агресивните планове, насочени срещу нея. Вместо да вземат мерки срещу терористите обаче, във ФБР засичат кои може да са информаторите и през 1998 г. арестуват петимата агенти, държат ги 17 месеца в карцер (което е в разрез и с американския закон), а съд в Маями им издава през 2001 г. доживотни присъди за “шпионаж и застрашаване на националната сигурност на САЩ”.
Формулировката и тежестта на присъдите, големите правни нарушения при самия процес и при третирането на затворниците и семействата им, откровената политическа пристрастност на делото, стремежът да се запуши устата на “Петимата” силно гневят Куба. “Нашите момчета не са шпионирали държавни тайни на САЩ! Събирали са само информация за опасни терористични планове на крайни кубински емигрантски групировки, за да предпазят собствената си страна от диверсии и атентати! Борили са се с терористи, а страната, която се прави на най-големия борец с тероризма, ги осъди, вместо да вкара зад решетките същинските престъпници! Това е прикриване и поощряване на тероризма, а не борба с него!” – възмущава се Елизабет Палмейро, съпруга на Рамон Лабаниньо, един от “Петимата”. Елизабет е преводачка от английски и това я прави е една от най-активните участнички в

международната кампания

в защита на съпруга й и другарите му. Също като останалите жени и роднини на “Петимата”, Елизабет е подчинила живота си на каузата за спасяването им. Отглежда и двете си дъщери от Рамон, който има и още едно момиче, от първия си брак. Най-малката, кръстена също като майката – Елизабет, се ражда през 1997 г., докато Рамон е на мисията в САЩ. Той си идва за малко в Куба година по-късно и едва тогава вижда детето. Веднага след завръщането си в Маями е арестуван.
Елизабет разказва: “Най-тежко е за децата. Докато още ни даваха да го посещаваме в затвора, минавахме през крайно унизителни процедури – за да ни пуснат, взимаха отпечатъци на пръстите дори от дъщеричките ни. Затворникът не може да се докосва, не му дават да погали децата си. Веднъж още на летището часове наред се гавриха с нас, разхвърлиха и изцапаха нарочно всичките ни лични вещи от багажа. Аз стисках зъби и търпях. Не знаех, че съм способна да изтърпя толкова. Онези чакаха да протестирам. Ако го бях направила, веднага щяха да ни върнат обратно под предлог за “неуважение към американските власти”. И за Рамон нямаше да има свиждане, а нов психологически тормоз. Заради него издържах всичко. Но децата не разбират. Страдат. Не могат да схванат защо баща им е в затвора в онази страна, а у дома всички го славят като герой. Бедата е, че от две години вече не можем и да го посетим – американците нарочно бавят визите ни”.
Откакто са издадени присъдите, адвокатите на “Петимата” непрекъснато обжалват. Големи световни авторитети в правото, сред които и Рамзи Кларк, бивш правосъден министър в САЩ, алармират за

драстични нарушения в делото

и изискват преразглеждане. Но досега процедурите текат тромаво и без позитивен ефект за кубинската петорка, а повечето от документите на обвинението – сред които бележки от пералнята и сметки за тока, са засекретени. Елизабет смята, че обществеността в САЩ нарочно е държана в заблуда за “шпионите” на Куба. В същото време подчертава, че сред кубинската емиграция, която никак не е еднородна, расте подкрепата за тях и осъждането на крайните терористични групировки.
Решението за внедряването на агентите е взето от кубинското ръководство заради форсирането на агресивните действия срещу острова от страна на емигрантите радикали в средата и във втората половина на 90-те години. Това е тъкмо периодът, в който Куба започва да развива по-активно туризма и в страната прииждат чужди инвеститори. Враговете на режима от Маями обаче не искат да допуснат това съживяване на икономиката и извършват цяла серия от взривове в кубински туристически обекти, при един от които през 1997-а загива и млад италианец. Другият любим похват е редовното нарушаване на кубинското въздушно пространство от малки спортни самолети, които излитат от Маями и разхвърлят позиви над Хавана. След многобройни предупреждения и дипломатически ноти Куба губи търпение и през февруари 1996-а сваля един от тази самолети-нарушители. Пилотът загива. Сега един от “Петимата” – Херардо Ернандес, е обвиняван в “заговор за убийство”, защото бил подал информация на кубинските власти за въпросния полет и така е причинил гибелта на пилота. Никой не пита каква работа е имал този пилот над Хавана, кой и защо го е пратил, с чии пари и т.н.
Факт е, че в резултат на усилията на кубинските сили за сигурност в последните години на острова атентати не е имало, а покрай шума около делото на “Петимата” терористичните емигрантски организации са се поснишили. Днес

Куба навява лежерност и спокойствие

и на гражданите, и на гостите си, въпреки че несвикналите малко се сепват, когато им обяснават, че най-високият мост в страната – онзи, който води към Матансас, се охранява строго, за да не се допусне саботаж, или че в меморила на Че в Санта Клара не може да се влиза с никакви чанти от съображения за безопасност. Така все пак се усеща, че кубинското предизвикателство да се живее различно не е само атракция.
Е, унесът на туристическите удоволствия, които предлага Куба, често размива това между фантастичните природни гледки, глътките мохито и музиката, която се лее отвсякъде и която може да превърне в спонтанна фиеста дори банален групов обяд – защото, запалени от забавляващия гостите оркестър, от един момент нататък в танците се включват дори сервитьорите, работниците от кухнята и случайните минувачи край ресторанта...
Цяла магия е и досегът със старините на острова – като обявените от ЮНЕСКО за част от културното наследие на човечеството

Тринидад, Санкти Спиритус, Сиенфуегос.

Тринидад до средата на ХІХ век е бил процъфтяващ център на производство на захарна тръстика, но след един тогавашен срив на световните цени на захарта градчето запада дотолкова, че дори не заслужава да направят до него отклонение на жп линията. Изолирано, то се съхранява тъй автентично, че днес е направо като извадено от едновремешна картинка – с калдаръмените улички, с керемидените покриви, с ярките фасади, с винаги отворените прозорци на къщите, през които всекидневието на жителите се разкрива без тайни. Допълнителна екстра на Тринидад е издаденият в Карибско море полуостров Анкон с едноименния хотел там – потопен сред палми и разположен досами лазурния прибой.
В Санкти Спиритус може да се види единственият по рода си мост в средновековен стил, а пък край облъхнатия от някогашно колониално френско присъствие Сиенфуегос е уникалната Гуама –

ферма за крокодили

и древно индианско наколно селище, където може да се снимате с малко крокодилче на рамото със залепена за всеки случай челюст, а камуфлажни “индианци” ще изгонят злите духове от вас с непонятни заклинания.
Най-маниашко изживяване за онези, които търсят пълно отплуване извън пространството и времето, предлагат курортите, накацали по многоброййните cayos – малките островчета около големия остров Куба. До Кайо Санта Мария например се стига по 48-километров път по насип през самото море. А като стигнете целта – чака ви нирвана в потънал сред палми хотелски комплекс с всички екстри на брега на приказното море. Испански, канадски, френски хотелски вериги отдавна вече са си заплюли този рай из островчетата, без разбира се да забравят и най-стария и прочут кубински курорт Варадеро, където условията за отдих също са омагьосващи. Ако оставят Куба да се развива на мира, хитът на туризма скоро ще я изтегли от премеждията, с които историята така богато я е гощавала.
(Следва)