“Сърце мое, знам, че ще ми донесеш най-чудесната ледена биричка на света!”
Би ли ви хрумнало да си поръчате с такива думи питие на български сервитьор? Е, в Куба всички общуват така помежду си. “Живот мой” или “обич моя” може да е и бъбривият таксиджия-гид, и продавачът на манго на пазара, който хвали стоката си в рими, да не говорим за дългоногата мулатка, която припява на оркестъра от съседния ресторант иззад сергийката си със собственоръчно изработени бижута от ярки местни семена или крокодилска кост. Цяло чудо е да попаднете на намусен или груб кубинец. Всички лица са усмихнати, словата гонят високи децибели, но са изпъстрени с умалителни и сърдечни изрази. Никой, разбира се, не бърза. Разпитват ви откъде сте, какво е семейството ви, разказват ви за своето, отрупват ви със съвети как да се пазите от жежкото слънце или от внезапния тропически дъжд и как да схванете ритъма на салсата, дори да искате само да разберете как се стига до катедралата в Старата Хавана. И някак мимоходом ви подсещат, че е хубаво да оставите поне 1 конвертируемо песо, ако ги щракнете с фотоапарата за укрепване на новото приятелство. Така де, нали това си е пряка инвестиция в кубинския социален модел... Да ти е драго да си дадеш песото!
Най-голямото удоволствие от досега с Куба е контактът с нейните хора. Признават го всички чужденци, които са се потапяли без предубеждения в живота на острова. Ежегодно родината на Фидел Кастро се посещава от около 2 милиона туристи. И повечето си тръгват

влюбени завинаги в Куба и в кубинците.

Това се случи и с 11-членната група, съставена от 9 български туроператора, представител на бюрото на “Ер Франс” в България и специален пратеник на “ТЕМА”. Групата направи едноседмична обиколка на Острова на свободата по покана на кубинското посолство в София, при домакинството на фирмата “Кубатур” и на министерството на туризма в Хавана, с подкрепата на “Ер Франс” и в компанията на всеотдайната екскурзоводка Берта Робайна, завършила през 80-те туризъм във Варна. Някои от нашите туроператори вече познаваха добре обстановката, защото от години изпращат българи на екскурзии в Куба. За други пътуването беше пленително откритие, което тепърва ще изкуши още нашенци с кубински дестинации. Общото бе, че всички се “заразиха” от слънчевия местен стил на живот и общуване и до края на пътешествието вече дори помежду си се обръщаха на “нежност моя” или “небенце мое”. Дали ако го приложим и на родна почва, това няма да помогне за надвиване на неспасяемото българско черногледство?...
Кубинците не живеят лесно. Всекидневните им грижи не са по-малко от нашите, а често са и по-сложни за решаване. Ведрят им нрав обаче прави всичко да изглежда леко и постижимо.
При по-близко запознанство веднага се усеща, че хората тук са не просто добре образовани, но и с охота се впускат в анализиране на ситуацията в страната им, в Латинска Америка, в САЩ, в света. Правят взаимовръзки и изводи, на които биха завидели опитни политолози. Често натрапваните в чужбина клишета, че кубинците не смеят да говорят за политика, се стопяват още при първия случайно завързан разговор на улицата. Само трябва да знаете испански и да свикнете с кубинския маниер да се “гълтат” звуци при шеметно бързия говор.
“През последната година у нас има забележимо раздвижване, - казва водачът на велосипедна рикша Армандо Гомес, докато усърдно върти педалите към хотел “Насионал”. - Поправят се уличните платна, пускат се по-добри автобуси в градския транспорт, ремонтира се водопроводната мрежа, обновяват се фасадите на домовете. Месеци наред преди изборите за Национална асамблея през януари във всеки квартал и във всяко предприятие имаше събрания, на които хората поставяха конкретните си проблеми пред ръководни дейци. И сега виждаме, че всичко се решава едно след друго. Вървим напред”.
В същото е убеден и Маурисио Алонсо, ядрен инженер, завършил навремето в СССР, а днес –

преуспяващ наемодател на просторен апартамент в Мирамар,

един от най-хубавите столични квартали с изглед към Хаванския залив. И той, и радиожурналистката Диана, с която живее, както и децата им, са осигурени с добър доход от наема. Някога Маурисио работел по проекта за изграждане на кубинска АЕЦ в град Сиенфуегос – строяли я съветски специалисти. Но дошла перестройката, рухването на соцлагера и разпадането на СССР – и Куба така и не се сдобила с ядрена централа. “Началото на 90-те години, така нареченият “специален период”, беше ужасно трудно време за нас, - спомня си Маурисио. – Внезапно загубихме опората, на която разчитахме, Съветът за икономическа взаимопомощ на социалистическите страни изчезна, бяхме изоставени сами на себе си. Под несекващата американска блокада, без разработени алтернативни външни пазари, без резервни части за машините ни, които все бяха съветски или от соцстраните. Ад!” “Отглеждахме в саксии по балконите зеленчуци, за да си помогнем”, – добавя своя щрих Диана. “Нямахме друг избор, освен да въведем такива реформи, които хем да ни осигурят съживяване на икономиката, хем да гарантират запазването на социалните ни постижения, на които много държим и по които сме лидер в Латинска Америка: безплатните образование и здравеопазване,” обяснява Маурисио. Той самият веднага се е възползвал от възможностите, които властите предоставили на кубинците, за да печелят от отдаване под наем на своя собственост, от откриване на частни ресторанти, работилници, магазини, танцови школи, селскостопански пазари и т. н.
В средата на 90-те Куба въвежда пазарни елементи в икономическите си структури и се отваря за капитали от Канада, Европа, Латинска Америка. През 1995 г. е приет Закон за чуждите инвестиции, който регламентира условията за външни вложения в кубинското стопанство. Той лансира преди всичко смесените предприятия и разпределя участието в тях 50:50 между чуждия инвеститор и кубинската държава, която така си гарантира и сигурен контрол, и сигурен приход. Най-атрактивен се оказва секторът на туризма, където днес доминират компании от Канада, Испания, Италия, Франция, Великобритания. Из цяла Куба са пръснати китни хотели, потопени сред приказната местна природа. В страната действат около 400 смесени предприятия в 37 сектора на икономиката с участието на капитали от 45 страни. Общият обем на чуждите инвестиции е около 5 милиарда долара. Наред с туризма те са вложени също в промишлени отрасли като производството на никел например. Най-новото и най-перспективно изкушение за инвеститорите е проучването на крайбрежния кубински шелф за нефтени залежи. Сателитни снимки подсказват, че в териториалните води на острова има доста черно злато и сега испанци, норвежци и китайци се опитват да стигнат до него със сонди.


Взърките с Китай са особено топли и многостранни.

Точно по време на престоя ни в Куба там бе и високопоставена китайска делегация, която бе акцентът на местните телевизионни новини. Да не говорим, че автобусът, с който прекосихме острова от северното до южното му крайбрежие и обратно, също бе китайски. И нито веднъж не ни подведе, въпреки че шофьорът ни с емблематичното име Ленин често натискаше газта “до дупка”.
Ако обаче решите да обобщавате пред кубинци, че страната им е тръгнала по “китайския модел”, ще сбъркате. Те хич не обичат такива сравнения. “Отдавна сме разбрали от собсвен опит, че никак не е умно да се копират чужди модели, - уверява Хорхе Кесада, зам.-шеф на дирекция “Европа” в кубинското външно министерство. – Учим се от другите, разбира се, но държим на собствения си път на карибци и кубинци. Съобразяваме се с конкретната ни реалност и култура. Ние сме близки приятели и с Китай, и с Виетнам, развиваме активни отношения с тях, радваме се на успехите им, някои от подходите ни може и да съвпадат. Но онова, което правим, е съобразено преди всичко с потребностите на нашия народ. Решенията ни в никакъв случай не са идеални, имаме още много неща да подобряваме, учим се в движение”.
Любопитно обобщение за промените в Куба направи големият кубински поет Роберто Фернандес Ретамар, искрен приятел на България, лауреат на наградата “Никола Вапцаров” за 1989-та, директор на уникалната културна институция “Каса де лас Америкас”, която издава и популяризира творби на латиноамерикански автори, член на Държавния съвет – висшето ръководство на Острова на свободата: “Промените в нашата страна не са спирали още от 1 януари 1959 г., когато победи революцията. Самият ни живот е една непрекъсната промяна, нали? Вярно, днес Фидел вече не участва пряко в държавното управление заради здравето си. Но това управление винаги е било динамично и колективно дело. Както Фидел казва, революцията е по-голяма от нас самите. Изминахме дълъг и труден път. Устояхме на американската блокада, в драматичната Карибска криза, която през 1962-ра постави света на ръба на ядрена война, не се предадохме и при рухването на соцлагера. Прибегнахме към мерки, които не ме ентусиазират, но страната оцеля.

Не затворихме нито едно училище, нито една болница,

нито един театър. Спомням си едно съвещание от 90-те, когато Фидел подчерта изрично, че най-важното е да спасим културата – и то в най-широко й понятие, което включва и това как работим, как се забавляваме, как възпитаваме децата си, дори как критикуваме управлението. Защото кубинецът е силно критичен, обича да спори, да задава неудобни въпроси, да настоява за конкретни отговори, да се съмнява във взетите решения. А съмнението не е нещо лошо, нали и Маркс призовава да се съмняваме във всичко. Свикнали сме да дискутираме и грешките си. Щяхме да сме глупаци, ако смятахме, че не бъркаме. Рабиндранат Тагор не напразно е казвал, че когато се затваря вратата за всички грешки, истината също остава отвън. Признаването и поправянето на грешките е път към напредъка”.
Днес този път за Куба минава през познатата и нам от епохата на “зрелия социализъм” стопанска сметка в предприятията. Уравновиловката в заплащането се замества с материален интерес – за повече и по-качествена работа вече се получават и по-добри доходи. Има обаче и специфични нюанси. Например, всеки работещ в най-печелившия сектор – туризма, внася солидна част от бакшишите си в някое училище или болница. Нашата екскурзоводка Берта дава лептата си за онкологията, в която през 80-те е починал баща й. Той станал жертва на върлувалата тогава из острова епидемия от треска денге. Берта припомня, че разпространението на нетипичния за Куба вирус е било част от финансираната от ЦРУ необявена война срещу острова.
Въпреки лежерния си характер, кубинците просто няма как да забравят за тежката сянка на северния Голиат, който вече пето десетилетие се опитва да ги задуши с политико-икономическа блокада и с осъществявани от най-крайната кубинска емиграция в Маями саботажи и атентати. Над 600-те опита да бъде убит Фидел Кастро вече са станали класика, в Хавана дори има цял музей на тази тема. След бума на чуждестранния туризъм във втората половина на 90-те хотелите и ресторантите също са взети на мушка от антикастристките терористи. Така при взрив през 1997-а в Хавана загива млад италиански турист. Днес бащата на убития Фабио живее в кубинската столица, държи пицария с портрет на сина си на фасадата и не спира да клейми заговорниците от Маями, виновни за смъртта на момчето.
Според кубинското ръководство блокадата на САЩ срещу острова е натрупала през всичките тези десетилетия над 200 млрд. долара щети за кубинската икономика. Цяла поредица от американски закони затяга примката около острова като особено безпощаден е т.нар. Закон “Хелмс-Бъртън” от 1996-та, който сакнционира и трети страни, търгуващи с Куба. Парадоксалното е, че САЩ винят Куба за ограничения достъп на гражданите й до интернет, а всъщност ограниченията идват от американска страна – при опит да влезете в Google от острова получавате отговор, че тази услуга не се предлага за Куба.

На страната се отказва правото да използва американски технологи

– включително оптически кабели и животоспасяваща медицинска апаратура. Тя няма право на никакви стоки, произведени където и да е по света, ако в компонентите им има дори и 10% американски продукти. Холивудски знаменитости като Оливър Стоун или Майкъл Мур са били санкционирани с милионни глоби за визитите си в Куба – защото там няма право да стъпва ни един американец.
На гласуването в ООН миналата есен по въпроса за блокадата срещу нея се обявяват 184 от 192 държави. Против са САЩ, Израел, Маршаловите острлови и Палау, Микронезия се въздържа, а Салвадор, Ирак и Албания отсъстват.
Тези факти, впрочем, може да ви ги изреди дори шоколадовият инструктор по салса на плажа във Варадеро – между стъпките сред русите туристки. Младежът е на “ти” с и с политинформацията, и с географията – съвсем наясно е както с ролята на Маршаловите острови и Палау в световните дела, така и с приноса на рускините и финландките за кубинската туристическа хазна. Затова със сияйна усмивка дава всичко от себе си за гостенките.
Чудно ли е, че на връщане, в самолета, 58-годишният германец Карл ще въздъхне: “Искам да съм кубинец! У дома никой не ми се усмихва така, както в Куба... Каквито и бакшиши да давам...”
(Следва)