На една от писателските срещи през 1982 година ми се падна да придружавам чилийския писател Володя Тейтелбойм. Тогава той живееше в Москва. Беше в ръководството на Чилийската комунистическа партия и близък съратник на Луис Корвалан, тогавашния генерален секретар на ЧКП. След събитията от септември 1973 година, когато властта в Чили бе узурпирана с военен преврат от генерал Пиночет, Тейтелбойм бе принуден да живее в изгнание, както и повече от 800 000 негови сънародници, напуснали страната си било по политически, било по икономически причини. Част от тях се оказа и в България.
Веднъж от Испанската редакция на Българското радио, в която работех, ме изпратиха да направя интервюта с чилийците, настанени в Пазарджик. Заведоха ме в един жилищен блок от новите квартали, където в малък апартамент съжителстваха няколко души. Една от жените бе болна и затова я сварих в леглото. На въпросите ми отговаряха с охота, но от лицата им, както сякаш и от въздуха в този дом, лъхаше тъга. Питах ги как ги приемат хората, как се чувстват в България. Никога няма да забравя отговора на едната жена, чието име не помня, пък и да го помнех, то едва ли е било истинското й име - всички те се подвизаваха у нас с чужда идентичност.
- Хората са любезни и се отнасят добре с нас, но хлябът тук винаги ще ни горчи, защото не е нашият!
По- късно почти същия мотив открих в една от песните на Исабел Пара, в която се казва: “Където и да се намирам, все ще съм пътничка…” Не казваше “защото не съм си у дома”, но то се подразбираше - нали поезията разчита на асоциативното ни мислене.
Точно този отговор на жената имах предвид, когато разговарях с Володя Тейтелбойм, пак в интервю за Испанската редакция на Радио София. Питах го не е ли голяма болка за страната фактът, че са я напуснали почти милион нейни граждани.
- За момента може и да е голяма болка и загуба – бе отговорът му. – Но тези хора не след дълго ще се върнат в страната ни много по-богати не само и не толкова материално, колкото обогатени с познания за други страни и народи, за тяхната култура, ще са усвоили нови професии и умения, и други езици ще са научили. И всичко това ще допринесе много за напредъка на страната ни, защото Пиночет скоро ще падне и те непременно ще се върнат!
Горките идеалисти! Доста години трябваше да чакат падането на зловещия генерал. Някои от тях оставиха праха си по чужди земи, други се върнаха още преди края на диктатурата. Напусна България и малката група чилийци, която се опитваше да се аклиматизира тук, но така и не успя. Сред тях бе и поетът Еулохио Суарес, преди преврата в Чили директор на радиостанция в Сантяго, а след София – сътрудник на Луис Корвалан в Москва и Берлин. Преди да напусне страната ни, Еулохио написа една книжка със стихове, озаглавена “Зелената роза на България”. Бях го придружавала веднъж за празника на поезията до Плевен, бяхме говорили за поезия и ето че месец след това един ден той позвъни на вратата на дома ми. Молеше ме да преведа някои от стиховете му. “Знам, че можеш”, бе обяснението му. Аз се стъписах. Смятах, че само поет може да превежда поезия. Но Еулохио настояваше. Казах му, че ще преведа само ония стихове, които ми зазвучат веднага на български. Когато бях готова, се обадих на поета и приятеля Харалампи Харалампиев. Той дойде, прочете стиховете и попита: “Какво искаш от мен?” Името ти! Заедно с моето, защото нямам куража да се подпиша сама. (Сега не се притеснявам да призная това). “Но преводите са готови!” – възразяваше Хари.
Той все пак се съгласи, пък имаше да се превеждат още стихове, за някои от тях сериозно се нуждаех от помощта му. Работехме заедно, понякога идваше и Еулохио, сядаше на пианото и ни свиреше, докато ние с Хари се опитвахме да изсвирим с българско звучене неговите опуси за България и нейната зелена надежда. Преведохме стихотворенията му за гимнастичката Мария Гигова, за Георги Димитров и Димитър Благоев, но и за гирляндите червени чушки, висящи като огърлици върху българските селски къщи и по градските балкони. Имаше стихове за всичко, което Еулохио, дошъл от другия край на земното кълбо, регистрираше с чувствителните струни на поетичната си душа. Едно от стихогворенията му бе за българската азбука. Най-много го беше впечатлила буквата “ж” – тя му се струвала като някакво насекомо, разперило пипалата си, убягващо му като произношение.
Еулохио много харесваше българското кисело мляко, но считаше, че ние не сме търговци и не умеем да печелим от него. “Ще мине време – казваше той – ще дойде един капиталист, ще го пакетира в малки чашки с лъскави етикети и ще му сложи едни цени!…” Точно това в крайна сметка и стана. Както стана и другото – че почти същият брой българи (както някога направиха 800 000 чилийци!) напуснаха родината ни след 1989 година. И ако това все пак го приемаме, какво ще стане с децата им, които сричат чужди азбуки, които не знаят какво е България? Тези мисли се будят у мен със стихотворението на друг чилиец, изпил също горчивата чаша на емигрантството – поета Омар Лара, завърнал се вече в родината си, носител на редица международни награди. Ето стихотворението му, което преведох през далечната вече 1978 година, когато и през ум не ни минаваше идеята за това, което се случи с нас и децата ни.
ВЪПРОСИ НА ДЕТЕТО, РОДЕНО ДАЛЕЧЕ

И какво е това Чили?
Една снежна ивица ли е?
Една засмяна река
или вулкан, бълващ огън?
Една гора ли е?
Една китара може би?
Или един ромон?
Аз виждал ли съм го?
Аз съм го виждал –
в очите на баща си,
когато гледат, без да виждат,
в гърдите на майка си
го чувам да въздиша.

Аз съм го виждал.

Днес на България и на нас, които стоим тук като крайпътни камъни, вдълбани в земята българска, не ни остава нищо друго, освен да заживеем с надеждата, изразена в думите на Володя Тейтелбойм, че един ден българските чеда все пак ще се завърнат. И от тяхното завръщане България ще стане по-богата и процъфтяваща страна. Защото самите те ще се завърнат като личности, научили много за живота и света, и ще предадат тия знания на своите сънародници.
Блажени ония, които ще дочакат този ден!