Спонсори:

ИСПАНОСВЯТ
Испания

Испанският език и култура в света

Общи проблеми на Латинска Америка

Аржентина
Боливия
Венесуела
Гватемала
Доминиканска република
Еквадор
Колумбия
Коста Рика
Куба
Мексико
Никарагуа
Панама
Парагвай
Перу
Пуерто Рико
Салвадор
Уругвай
Хондурас
Чили
Португалският език и култура в света
Португалия
Бразилия
Сп. "Ново време", 2011 г.

Латинска Америка в търсене на собствени модели на обществено развитие

Къдринка Къдринова


2010-а в Латинска Америка бе Годината на Двестагодишнината. Отбелязваха се тържествено двете столетия от онази 1810-а, когато из няколко тогавашни испански колонии прокънтява Викът на Независимостта и започват антиколониалните войни, изиграли тук и ролята на антимонархически демократични революции. Те продължават десетилетие и половина – чак до победата на войските на освободителите в битката край Аякучо в Перу в края на 1824 г. След нея вече цялата бивша Испанска Америка се смята за свободна.
Викът на Независимостта – това не са още същинските декларации за независимост. Това е избухването на бунта, поривът, надигането на силите на новото, началото на големите движения, които ще родят промяната.
През 2010-а двестагодишнината на независимостта си празнуваха Аржентина, Венесуела, Колумбия, Мексико и Чили. Оттук нататък година след година предстои да ги последват и останалите днешни латиноамерикански страни.
Но някогашните водачи на освободителните войни са мечтали не за много отделни републики, а за единна демократична държава на свободата, братството и равенството. Уви, драмите на историята рядко са благосклонни към мечтателите.
И все пак през тези двеста години се роди и нещо уникално – политико-култорологичното понятие Латинска Америка. Днес то олицетворява не просто южната половина от американския континент и латинския корен на говорените там езици, а преди всичко динамизма и пъстротата в търсенето на специфични пътища за обществено развитие на региона. Ако сега светът говори за “лява вълна” или за “неолиберални крепости” в Латинска Америка, за “модела Лула”, за “модела Чавес” или за “модела Пиниера”, то това е резултат от узрявали двеста години процеси, недовършени през освободителните войни и пречупили през латиноамерикански ракурс всички криволици на ХІХ, ХХ, а вече и ХХІ век.
Идеите на френското Просвещение и на Великата френска революция са голямото вдъхновение за водачите на освободителното движение в Испанска Америка. Предтечата – както често наричат легендарния венесуелски идеолог на независимостта Франсиско де Миранда, дори е и пряк участник във френската революция. Както, впрочем, и във войната за независимост на САЩ – също едно силно въздействало на латиноамериканците с демократичния си заряд събитие. Още по-близък е и ефектът от въстанието на чернокожите роби в Хаити през 1791 г., завършило с провъзгласяването на първата независима република в Латинска Америка през 1804 г.
“Общественият договор” на Жан-Жак Русо е любимата книга на Освободителя – с това име влиза в историята другият голям венесуелец Симон Боливар. Именно Боливар не само ръководи извоюването на независимостта от испанската корона, но и предлага своя ясно очертана концепция за принципите на свободата, братството и равенството, върху които да се гради една силна, голяма, централизирана, обединяваща земите на бившите испански колонии в Америка република. На паметния конгрес в Панама през 1826 г. обаче той не среща достатъчна подкрепа за предложението си. Участниците се стряскат от съдържащите се в него акценти – като държавно регулиране на икономиката, национализация на природните богатства, съдебна реформа, равни права за индианците, отделяне на църквата от държавата и т.н.
Тук е редно да припомним, че отношенията между водачите на борбите за независимост и католическата църква, която е стожер на испанската колониална власт, а по-късно и на консервативните сили в новите латиноамерикански общества, са доста сложни. Много от освободителите начело с Миранда, Боливар, генерал Хосе де Сан Мартин, Бернардо О’Хигинс и т.н. са масони. Масонството за тях е алтернатива на стария обществен ред и на крепящия го католицизъм. Впрочем, в един по-късен етап Боливар търси и съюз с църквата и с консервативните кръгове, за да се опита да прокара вижданията си за новото обществено устройство. Но не успява. Инициативата за въвеждане на пожизнен президентски и вицепрезидентски пост, както и за допълнителна – “морална” – камара в законодателния орган, му докарва обвинения в опит за узурпиране на властта. Следва и заговор на млади офицери за свалянето му. Изпитанията на управлението се оказват по-тежки от военните премеждия.
Сложни за разбиране са и отношенията между Боливар и другия голям герой на освободителните войни – аржентинеца Хосе да Сан Мартин, който остава в историята с уникалното прехвърляне на войската си от Аржентина в Чили през непристъпните Анди. След като освобождава и Лима, Сан Мартин става първи президент на независимо Перу. Тогава Боливар го вика на среща на четири очи в Гуаякил. След нея Сан Мартин се отказва от висшия перуански пост в полза на Боливар, оттегля се от политиката и заминава за Европа. Освободителната епопея в Перу е довършена от любимеца на Боливар – младия генерал Антонио Хосе де Сукре, който печели историческата битка при Аякучо през 1824 г. От нея се отброява освобождаването на всички бивши испански колонии. По-късно Сукре е убит от заговорници.
Дали Боливар наистина е имал диктаторски амбиции, както го винят противниците му, или просто е смятал, че само силната му лична власт може да гарантира установяването на истински демократични принципи в тогавашните незрели общества на континента? Едва ли има еднозначен отговор. Както не е имало и обективни условия за реализиране на идеите на Боливар в следосвободителния етап, когато единението от военния период вече не е могло да споява разнородните по интереси обществени прослойки на креолския елит, клерикалите, латифундистите, индианците и т.н. Следвайки тъжната логика на всички изпреварили времето си световни герои, Боливар е низвергнат в края на живота си. Той се оттегля от президентския пост на Велика Колумбия през 1830 г. и скоро след това умира от туберкулоза едва 47-годишен.
Мечтата му за единна и мощна латиноамериканска република, способна да устоява на външни вмешателства, не се осъществява. От Велика Колумбия се раждат самостоятелните Колумбия, Еквадор и Венесуела. В отделни държави се обособяват също Аржентина, Боливия, Чили, Перу, Парагвай, Уругвай, Мексико, Централноамериканската федерация, както и португалскоезична Бразилия – тя се отделя мирно от метрополията Португалия и за разлика от повечето други страни на континента вместо републиканска приема монархическа форма на управление. Тръгва процес на оформяне на национални самосъзнания и особености, на вътрешно преструктуриране на обществата, на развитие на капиталистическите отношения, които обаче още дълго вървят в обща крачка и с феодалните норми на латифундиите. Въпреки че са въведени редица демократични механизми като избори за държавните органи на властта и гаранции за личните права и свободи на гражданите, социално-икономическият и съответно правният фундамент остава напукан от гнета над големи човешки маси като например закрепостените в именията ратаи (пеони).
Продължава да носи напрежение и усещалото се още по времето на Боливар противостоене между т.нар. унитаристи и федералисти. Парадоксът е, че идеята на Освободителя за силна централизирана власт ляга на сърцето на най-консервативните кръгове, които държат да запазят статуквото дори и с антидемократични прийоми, защото са наясно, че строго действащата държава може да е полезен гарант на интересите им. От своя страна федералисти са по-просветените и отворени към навлизането на капиталистическите отношения латифундисти, които не желаят една прекалено силна и централизирана власт да им налага контрол и да ограничава свободата на предприемачеството. Въз основа на същите тези две големи групи се формират и първите политически партии в Латинска Америка – на консерваторите и либералите. Унитаристите са предимно консерватори, а федералистите – либерали.
Успоредно се развива и още едно явление, типично за тогавашното латиноамериканско обществено устройство – каудилизмът. Латифундистите от даден регион излъчват свой предводител (каудильо), който се грижи да поддържа реда в зоната. И обикновено го прави с помощта на свои въоръжени “горили”. Методът бързо се разпростира и в активизиращия се вътрешнополитически живот на всяка от младите латиноамерикански републики. Съперничащите си либерали и консерватори започват да си разчистват сметките чрез размяна на бързи атаки на свои въоръжени ударни групи. Всеки от лагерите се групира около съответен лидер – каудильо. Така изборите се превръщат в лични битки между различните каудильовци и техните групировки. Успелият да грабне властта я разглежда като форма на дообогатяване и я упражнява авторитарно. Каудилизмът прелива в типичните латиноамерикански диктатури от ХІХ и началото на ХХ век. Изборите стават ненужен театър и управниците започват да се изместват един друг предимно с държавни преврати. От края на войните за независимост до края на ХІХ век в Латинска Америка са извършени над сто преврата. Повечето от тях – с участието на армията, която още от колониално време се ползва с много висок обществен статут. Всеки диктатор държи да се разхожда в генералска униформа и всеки генерал се вижда с президентска лента. Щом седне в креслото на държавния глава, поредният управник веднага се заема да съчинява и нова конституция. Така в течение на ХІХ век в Еквадор се изреждат 12 конституции, в Боливия – 9, в Колумбия – 11, в Доминиканската република – 15 и т.н.
ХІХ и ХХ век вписват в историята на латиноамериканските страни доста зловещи диктатори с каудилистки уклон, управлявали с брутални репресии, но представящи се за “бащи на нацията”. Такъв е например мексиканецът Порфирио Диас, чийто суров режим, продължил от 1876 до 1910 г. с незначително прекъсване между 1880 и 1884 г., предизвиква избухването на Мексиканската революция. Такъв е и доминиканецът Рафаел Трухильо, управлявал в преименувания на Сюдад Трухильо Санто Доминго от 1930 до 1961 г. В същата редичка може да застане и парагвайският генерал Алфредо Стрьоснер, останал на власт от 1954 г. до 1989 г. Да не говорим за семейните диктатури на фамилиите Сомоса и Дювалие в Никарагуа и в Хаити.
Каудилизмът успява да мутира и встрани от “традиционната” диктатура, като се приспособява към променящите се политически условия и обществени настроения. Типичен пример за каудильо от ХХ век е например аржентинският генерал и двукратен президент Хуан Доминго Перон. Името му дори дава народното наименование на неговата Хустисиалистка партия (в превод – Партия на справедливостта) – всички отдавна я наричат просто перонистка. Вярно, случаят с Перон е особен, защото неговият спорен личен чар всъщност е напълно заместен от всенародното обожание към половинката му Евита Перон, раздавала парични помощи и апартаменти буквално “на килограм”.
Елементи на каудилизъм могат да се съзрат и у доста други латиноамерикански лидери от по-нови времена, включително у цяла плеяда военни водачи, обявили, че прокарват “патриотична политика” в държавите си през 70-те и 80-те ходини на ХХ век. Тук биха могли да се споменат генерал Хуан Веласко Алварадо, управлявал в Перу от 1968 до “вътрешния преврат” през 1975 г., и генерал Омар Торихос, оглавявал Панама от 1968 г. до гибелта си в загадъчна самолетна катастрофа през 1981 г. Торихос например подписва с американския президент демократ Джими Картър през 1977 г. историческия договор за връщане на Панамския канал на Панама. Затова има доста версии, че гибелта на Торихос, която настъпва след идването на власт в Белия дом на републиканската администрация на Роналд Рейгън, недоволна от договора за канала, не е случайна. Такова е и мнението и на личния приятел на Торихос – британския писател Греъм Грийн, който издава книга за генерала.
Случаите с Веласко и Торихос, а и по-късно с венесуелския лидер Уго Чавес, който също идва от армията, са ясна илюстрация, че въоръжените сили в Латинска Америка не са еднотипна затворена структура, а подобно на други обществени формирования са подвластни на влиянията на идейни течения, социалноикономически процеси и международни фактори. Разбира се, налице са и достатъчно примери за силно репресивни военни диктатури като установените в Чили, Аржентина, Уругвай, Парагвай, Бразилия, Салвадор, Гватемала през 60-те , 70-те и 80-те години на ХХ век.
Църквата е другата голяма структура, която също се оказва въвлечена в политическите кипежи в Латинска Америка. Именно на този континент се ражда т.нар. Теология на освобождението – движение, което оправдава включването на свещеници дори във въоръжена борба, когато тя е в защита на бедните и онеправданите. Един от най-ярките представители на Теологията на освобождението е колумбийският свещеник Камило Торес, който загива като партизанин в Армията за национално освобождение (една от колумбийските партизански групировки) през 1966 г. Идеите на Теологията на освобождениято споделят и никарагуанските свещеници като Мигел д’Еското и Ернесто Карденал, които участват в съпротивата на Сандинисткия фронт за национално освобождение срещу диктатурата на Сомоса. След сандинистката победа Д’Еското и Карденал стават министри съответно на външните работи и на културата. Сред героите мъченици на Теологията на освобождението е вписан и архиепископът на Сан Салвадор Оскар Арнулфо Ромеро, убит от “ескадроните на смъртта” по време на своя проповед през 1980 г.
Появата на “червени свещеници” се свързва с радикализацията на обществените конфликти в Латинска Америка, характерна за втората половина на ХХ век. Това е периодът и на засилено влияние на леворадикални идеологии като маоизъм и троцкизъм. Пионерът в крайнолевия регистър на континента все пак е анархизмът, който идва с европейските емигранти още в края на ХІХ век и става особено популярен в Южния конус, най-вече в Аржентина. Втората вълна в разпространението му из Латинска Америка е през 30-те и 40-те години – с преселването в региона на големи групи емигранти от разбитата Испанска република.
След края на Първата световна война и победата на Октомврийската революция в Русия бърза популярност печели и комунистическата идеология. Много комунистически партии в Латинска Америка са основани в началото на 20-те години и в периода между двете войни. Марксизмът намира благоприятна почва най-вече в интелектуалните и в университетските среди. В Аржентина, чиято компартия е основана още през 1918 г., именно марксистки настроени студенти са инициатори и на революционната университетски реформа, която дава мащабна автономия на висшите учебни заведения.
Силен тлсък към засилване на популярността на левите идеологии дава победата на Кубинската революция през 1959 г., въпреки че в началото й тя не е свързана с никакви комунистически структури, а следва главно заветите на Хосе Марти – кубинския Апостол на свободата, поет и идеолог на националната независимост и на латиноамериканската солидарност. Антиимпериалистическата насоченост на Кубинската революция обаче, както и двуполюсният свят от онова време, предопределят присъединяването на Острова на свободата към тогавашния соцлагер. Кубинският пример да се избере собствен път на развитие буквално под носа на големия съсед САЩ, който не спира да се меси във вътрешните работе на латиноамериканските държави, предизвиква бурен ентусиазъм особено сред младежите в Латинска Америка. Прекият ефект е появата на много нови крайнолеви групировки, повечето от които абсолютизират въоръжения път на борба. Редица анализатор сочат именно това залитане като предпоставка и за въвеждането на брутални военни диктатури в много латиноамерикански страни през 70-те години на ХХ век. В неуспешен опит да разпали партизанско огнище в Боливия през 1967 г. загива и най-емблематичният латиноамерикански революционер Ернесто Че Гевара.
Латинска Америка има стара традиция във въоръжената борба – включително многобройни селски военизирани “отряди за защита” срщу своеволията на латифундистите. Именно такава е и основата за възникването в Колумбия на двете основни партизански групировки, които продължават да действат и до ден-днешен – Революционни въоръжени сили на Колумбия (ФАРК – по испанската абревиатура) и Народна армия за освобождение. Променилият се през годините политически контекст в страната днес поставя на дневен ред формата, под която тези групировки биха могли да се разпуснат и да се включат в политическия живот. Диалог между тях и между колумбийското правителство обаче не се води и конфронтацията продължава да доминира.
Селска война по същността си е и Мексиканската революция през 1910-1917 г., която е най-мащабното по рода си събитие за континента. Тя постига изработването на най-демократичната за времето си конституция, провеждането на аграрна реформа и ограничаването на намесата на САЩ. Парадоксът е, че дошлата на власт с тази революция Институционално-революционна партия остава неизменно на власт през следващите над 70 години и с годините се превръща от двигател в спирачка за развитието на страната.
Селски армии водят битки за национална независимост и социални правдини и в Никарагуа и Салвадор през 20-те и 30-те години на ХХ век. Лидерите им – Аугусто Сесар Сандино и Фарабундо Марти, по-късно ще бъдат избрани за патрони на фронтовете за национално освобождение на своите страни през 60-те и 70-те години. Сандинисткият фронт за национално освобождение успява да надвие диктатурата на Сомоса и да извърши победна революция на 19 юли 1979 г. Но фронтът “Фарабундо Марти” в Салвадор не успява – малко преди последната му офанзива на власт във Вашингтон идва Роналд Рейгън, който масирано подкрепя режима в Сан Салвадор с оръжие и съветници и партизаните са спрени. Срещу Никарагуа пък администрацията на Рейгън задейства нападения на финансирани от САЩ “контри” от територията на Хондурас. Това води до сериозна дестабилизация на сандинистите и те губят изборите през 1990-а.
Въоръженият път обаче не е единственията, по който върви латиноамериканската левица. Уникален експеримент с мирното й идване на власт е извършен в Чили през 1970-а – тогава президентските избори са спечелени от кандидата на лявата коалиция Народно единство Салвадор Алиенде. Социалисти, комунисти, леви християндемократи и др. управляват три години в условията на постоянно саботиране на усилията им за постигане на повече социална страведливост от страна на опозицията. Задействан е и план на ЦРУ за дестабилизиране на правителството на Алиенде, което по-късно признава в мемоарите си и тогавашният държавен секретар на САЩ Хенри Кисинджър. На 11 септември 1973 г. чилийска военна хунта начело с генерал Аугусто Пиночет извършва държавен преврат, при който президентският дворец “Ла Монеда”е бомбардиран, а президентът Алиенде загива. В разгърнатите масови репресии срещу привържениците на Народното единство хиляди загиват, изчезват безследно, минават през центрова за мъчения и концлагери.
Специфично латиноамериканско търсене на собствен модел на развитие е и създаването през 1924 г. на Американския народнореволюционен алианс (АПРА). Негов основател е перуанецът Виктор Раул Айа де ла Торе. Амбицията му е това да е общолатиноамериканско движение, което да върви по “трети път”, различен и от западния капитализъм, и от съветския комунизъм. Айа де ла Торе смята, че Индо-Америка (както той предпочита да нарича Латинска Америка) може да изгради свой неповторим образец на социалистическа икономика, която да почива върху зачитането на правата на коренното индианско население, аграрната реформа и установяването на колективна собственост над земята, държавния контрол над индустрията. Постепенно обаче Айа де ла Торе измества партийната линия от социализъм към центризъм. След смъртта му през 1979 г. партията изпада в дълга криза, а хлъзването й към неолиберализма става все по-видимо. В момента в Перу е на власт излъченият от АПРА президент Алан Гарсия, който вече имаше един предишен мандат праз 80-те години. Сегашното му управление постига добри икономически показатели за страната. Гарсия влезе в Договора за свободна търговия със САЩ, какъвто имат също страни като Чили, Колумбия, Мексико. Практически в момента Перу заедно с Колумбия и Мексико е сред “неолибералните крепости” насред залятата от “лява вълна” Латинска Америка.
Разбира се, понятието “лява вълна” е повече от условно. То се опитва да обединява доста разнородни управления и страни. Доскоро под шапка му бе вкарвана примерно държава като Чили, където до януари 2010-а на власт бе социалистката Мишел Бачелет, но където никога не е спирал да доминира откровено неолибералният модел икономика. Доста различни модели прилагат един Уго Чавес във Венецуела и един Лула да Силва в Бразилия – въпреки че и двамата се анонсират като “леви”. Лула приключа мандата си в края на 2010-а с рекордната популярност от 80% и с ореола на „борец срещу бедността” – постижение, което му бе признато и със специална награда на ООН. След протекли в два тура президентски избори негова наследничка на най-висшия държавен пост стана съратничката му и дъщеря на български емигрант Дилма Русеф, която обеща да продължи „линията на Лула”, развивайки социалноориентирана икономика. Успехът на Луба бе, че той заложи на успоредно инвестиране и в социалното развитие на държавата, и в стимулиране на индустрията, и в разработвне на новооткрити петролни залежи в бразилския шелф. В резултат Бразилия е с най-малко пострадалата от световната криза бързоразвиваща се икономика.
Чавес също залага на мащабни социални програми, някои от които осъществява в сътрудничество с Куба. В същото време той старателно реформира и държавната система, следвайки начертани още от Боливар насоки – примерно, за “моралната” власт. По начало заветите на Боливар са акцент в действията на Чавес. Дори името на страната стана Боливарска република Венесуела. Да не говорим за идеята за общо латиноамериканско обединение в противовес на големия северен съсед САЩ. Именно в този контекст е съвместно лансираната от Венесуела и Куба инициатива АЛБА – Боливарска алтернатива за Америка. Зад нея застават също Ево Моралес, президент на Боливия, Рафаел Кореа, водач на Еквадор, Фернандо Луго, държавен глава на Парагвай, Даниел Ортега, лидер на Никарагуа. По свой път не спира да крачи и Куба, чийто исторически ръководител Фидел Кастро се възстанови след тежко заболяване. Приемникът му – неговият брат Раул Кастро, въвежда елементи от китайския и виетнамския модел в реформиращата се икономика на Острова на свободата.
Търсенето на латиноамерикански модели за обществено развитие очевидно продължава.

Видяно: 12289Мнения: 0

Известни личности
Великолепната четворка от Ложата “Лаутаро”
Видяно: 352   Мнения:0

Отиде си съвестта на Латинска Америка
Видяно: 0   Мнения:0

Култура
Ацтеките живеели в свой социализъм
Видяно: 3005   Мнения:0

Инките - римляните на Америка
Видяно: 1587   Мнения:0

Маите гонели врага си с музика
Видяно: 1058   Мнения:1

ПРЕВОДИ НА ХУДОЖЕСТВЕНИ ПРОИЗВЕДЕНИЯ ОТ ИСПАНСКИ СЛЕД 1991 г.
Видяно: 3263   Мнения:0

Бактерии рушат руини от паметници на маите в Мексико
Видяно: 736   Мнения:0

Град на 1300 години открит в перуанската джунгла
Видяно: 942   Мнения:0

Предколумбови руини на дъното на Титикака
Видяно: 713   Мнения:0

НЕРАЗГАДАНИТЕ ТАЙНИ НА СЪКРОВИЩАТА В ЛАТИНСКА АМЕРИКА
Видяно: 519   Мнения:0

ДРЕВНИТЕ ОЧЕРТАНИЯ НА НАСТОЯЩЕТО
Видяно: 138   Мнения:0

Контакти с България
Ще открием ли Елдорадо в Чили и Бразилия?
Видяно: 1024   Мнения:0

България под Южния кръст – от екзотика към партньорство
Видяно: 702   Мнения:0

В магическата реалност на Никола Инджов
Видяно: 653   Мнения:0

Латинска Америка в българските медии – какво липсва?
Видяно: 150   Мнения:0

Безплатна порция алтернативно кино от Испания и Латинска Америка в “Люмиер”
Видяно: 156   Мнения:0

Авторът на най-добрия превод на "Сто години самота" Румен Стоянов на 70 години - или 70 години НЕсамота
Видяно: 116   Мнения:0

Авторски анализи
Лявата вълна в Латинска Америка изненадва Буш в гръб
Видяно: 727   Мнения:0

Социалистическият интернационал ухажва Латинска Америка, но флиртът може да се окаже бурен
Видяно: 602   Мнения:0

Партизаните в Латинска Америка - стари хитове и нови митове
Видяно: 1864   Мнения:0

Южна Америка - континент на победилия социализъм
Видяно: 1016   Мнения:0

Латинска Америка копира модела на Европейския съюз
Видяно: 1020   Мнения:0

Трептежи на латиноамериканското махало
Видяно: 576   Мнения:0

ЛЯВА ВЪЛНА В ЛАТИНСКА АМЕРИКА
Видяно: 907   Мнения:0

Дуелът на двете Америки
Видяно: 578   Мнения:0

Латиноамериканската алтернатива
Видяно: 943   Мнения:0

Демокрация и лидери в Латинска Америка
Видяно: 7770   Мнения:0

Китай и Русия изкушени от Латинска Америка
Видяно: 283   Мнения:0

Латиноамерикански тайфуни с нежни имена
Видяно: 630   Мнения:0

Латинска Америка в търсене на собствени модели на обществено развитие
Видяно: 12288   Мнения:0

Латиноизненади за всички от сърце
Видяно: 98   Мнения:0

Другият възможен свят
Видяно: 18528   Мнения:0

Междуамериканска перестройка
Видяно: 0   Мнения:0

ИСПАНОЖУРНАЛИСТИ
Кои сме ние?

ИЗЯВИ НА СДРУЖЕНИЕТО И НЕГОВИ ЧЛЕНОВЕ

ДЕКЛАРАЦИЯ

Йон Хуаристи на гости на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България

Институтът "Сервантес" се засилва към България

Йон Хуаристи, директор на института “Сервантес”: 400 милиона говорят езика на Сервантес

СДРУЖЕНИЕ НА ИСПАНОГОВОРЯЩИТЕ ЖУРНАЛИСТИ В БЪЛГАРИЯ(списък на членовете)

ПРЕДСТАВЯНЕ НА САЙТА www.hispanoperiodistas.com

Среща с главната редакторка на кубинското списание "Мухерес" Исабел Мойа

Исабел МОЙА, главен редактор на хаванското женско сп. "Мухерес", пред "Труд": На Куба й е нужен нов мъж

Държавният секретар на Испания по европейските въпроси гостува на СИЖБ

Алберто Наваро: Няма да се караме заради Ирак

Кръгла маса “Испания и испаноезичният свят в България” – 26.11.2004

Погледът на Мелчор Фернандес: България, видяна от Испания

Среща на СИЖБ с Мелчор Фернандес

Писма до СИЖБ по повод Кръглата маса "Испания и испаноезичният свят в България"

Посланиците на Испания, Куба, Бразилия на коледна латинофиеста с журналисти

Кръгла маса "Медиите в демократичното общество", 03.10.2006 - под патронажа на Посолството на Испания в България

Кръгла маса "Чилийският 11 септември" за 100-годишнината ог рождението на президента Салвадор Алиенде и 35-годишнината от военния преврат в Чили, 11.09.2008 г., Софийски университет "Св. Кл. Охридски"

ХVІІІ конгрес на Световната асоциация на жените журналистки и писателки "Комуникациите и журналистиката в дигиталната ера", Сантяго де Чиле, 25-26 септември 2008 г.

Кръгла маса “Латинска Америка днес и България” - със съдействието на посолствата на Аржентина, Бразилия, Венесуела и Куба

ОТИДЕ СИ СВЕТЛАНА ПЛАШОКОВА, зам.-председател на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България

ОТИДЕ СИ САМУЕЛ ФРАНСЕС, легендарно име в българската журналистика, член и съосновател на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България

Да си спомним за Светлана Плашокова и Самуел Франсес

С ЕЗИКА НА СЪРЦЕТО - колеги и посланици отдадоха почит на Светлана Плашокова и Самуел Франсес

СТАТУТ НА КОНКУРСА ЗА ЖУРНАЛИСТИЧЕСКИ ПУБЛИКАЦИИ НА СДРУЖЕНИЕТО НА ИСПАНОГОВОРЕЩИТЕЖУРНАЛИСТИ В БЪЛГАРИЯ "СВЕТОВЕ И ЦВЕТОВЕ"

Конкурс за журналистически публикации на български или испански език „Светове и цветове” на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България”

Представяне на номинираните в журналистическия конкурс "Светове и цветове" в чест на 10-годишнината от основаването на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България – 16 декември 2013 г.

Десет години Сдружение на испаноговорещите журналисти в България, връчване на журналистическите награди „Светлана Плашокова”, „Самуел Франсес” и „Светове и цветове”

Втори конкурс за журналистически публикации на български или испански език „Светове и цветове” - 2014 на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България

Връчване на наградите във второто издание на журналистическия конкурс „СВЕТОВЕ И ЦВЕТОВЕ” 2014 на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България

ПОБЕДИТЕЛИ в журналистическия конкурс „Светове и цветове” 2014 на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България

ТРЕТИ КОНКУРС "СВЕТОВЕ И ЦВЕТОВЕ" - 2015 за журналистически публикации на български или испански език на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България

ВРЪЧВАНЕ НА НАГРАДИТЕ в третия журналистически конкурс на СИЖБ "Светове и цветове" - 2015

СИЖБ обявява четвъртото издание на конкурса „Светове и цветове” - 2016

Солидарност с Барселона, отговорност пред хуманизма




Партньори и спонсори















17.10.2017 г.

Visitor: 1416087