Той идва от Андите, от боливийската област Чапаре. Индианец е – мургав и набит, от народността аймара. 46-годишен. Бивш футболист, настоящ сенатор, водач на Движението към социализъм. Вярва в Пачамама /Майката Земя/ и “свещената кока”. Бори се за правата на бедните и индианците и против расизма на белите. Има извънбрачна дъщеря, но не е женен, защото мечтае не просто за съпруга, а за “другарка в борбата”...
Тя е дъщеря на чилийски генерал, умрял от мъчения в затвора, защото останал верен на конституцията, погазена навремето от превратаджията Пиночет. Дъщерята също минала през изтезания, а после и през емиграция, но се върнала след падането на диктатурата и станала министър. Отначало на здравеопазването, след това на отбраната – първа сред посестримите си в Латинска Америка. 54-годишна. Руса, лъчезарна, атеистка, социалистка, два пъти разведена, с три деца...
Той се казва Ево Моралес. Тя - Мичел Бачелет.
Той е кандидат-президент на Боливия. Тя – на Чили.
Той ще си пробва силите в изборите тази неделя, на 18 декември. Тя вече премина блестящо първия тур на изпитанието – във вота на 11 декември събра 46 % от гласовете и отива на балотаж на 15 януари.
Двамата са много различни и като лични характеристики, и като политически кариери. И ако победят, ще добавят още крайни нюанси на червеното в лявата вълна, заляла Латинска Америка през последните години. Ево - в най-наситения регистър на баграта. Мичел – в съвсем бледо розовия.
Останалите в компанията са кубинският ветеран Фидел Кастро, дошлият на власт във Венецуела през 1998 г. негов последовател Уго Чавес, спечелилите изборите в Бразилия през 2002-а, в Аржентина през 2003-а и в Уругвай през 2004-а Лула да Силва, Нестор Кирчнер и Табаре Васкес. Всичките са с актив от борбата срещу диктатурите в страните си, левичари по разбирания, противници на неолиберализма и на социалното неравенство. И доста дразнят САЩ. Най-вече първите двама. Но и останалите.
Портретите и на петимата бяха развявани от демонстрантите, които окупираха аржентинския курорт Мар дел Плата през ноември, когато там се събра да заседава Организацията на американските държави. Острието на протестите беше насочено срещу Джордж Буш, пристигнал при незапомнени мерки за сигурност, за да убеждава латиноамериканците да приемат идеята му за единна зона за свободна търговия за двете Америки.
Нейни убедени противници – защото смятат, че тя ще фаворизира само североамериканския хегемонизъм и ще съсипе икономиките южно от Рио Браво - са тъкмо изброените президенти от левия квинтет. Съществен факт е, че сред тях са лидерите на двете най-мощни южноамерикански държави – Бразилия и Аржентина, както и на “най-петролната” на континента – Венецуела. Тяхното твърдо “не” на инциативата на Буш нямаше как да бъде пренебрегнато. Още повече, че бе ефектно подкрепено и от масови походи и шествия. Включително от специален влак, който потегли от Буенос Айрес за Мар дел Плата със знамена, песни, тъпани и скандирания срещу политиката на Буш в Латинска Америка и по света.
Звездите на влака, а и после, на 40-хилядния митинг в Мар дел Плата, бяха футболният бог Диего Марадона, отдавна известен с татуировката на Че Гевара на бицепса си, гениалният балкански хулиган Емир Кустурица, хапливият кубински трубадур Силвио Родригес и, разбира се, колоритният боливийски вожд Ево Моралес, без когото няма ни една подобна сбирка през последните години.
Моралес бе заедно с приятеля си Марадона рамо до рамо с Уго Чавес, когато венецуелският президент възпламени събраните на стадиона в Мар дел Плата 40 хиляди съмишленици-алтерглобалисти с нов лозунг срещу единната зона за свободна търговия на Буш. На испански абревиатурата на предлаганата от Вашингтон конструкция се изписва като ALCA. Затова Чавес се провикна: “ALCA, ALCA, al carajo!” /”АЛКА, АЛКА, да върви по дяволите!”/. И Моралес, и Марадона подеха възторжено скандирането.
Двамата го повториха още доста пъти, докато бяха заедно и в кандидат-президентската кампания на Ево, в която аржентинският виртуоз на топката се включи като истинско рекламно лице на боливийския си другар по идеи.
Съвсем открито Моралес бе подкрепен и от венецуелския посланик в Ла Пас. Което допълнително наежи противниците на Ево - те и без това не спират да го обвиняват, че кампанията му се финансира от петродоларите на Чавес. Другата им теза е, че зад индианеца стои и наркомафията.
Факт е, че политическият възход на Моралес тръгна с битката му в защита на “кокалерос”-ите – производителите на кока, застрашени да загубят поминъка си от налаганите от “империята” /както Ево нарича САЩ/ програми за унищожаване на растението в рамките на борбата с трафика на дрога. Моралес е категоричен, че коката не е наркотик, а свещен храст, дарен от Пачамама /Майката Земя/ и помагал векове наред на хора и животни да оцеляват в разредения въздух на 3000-метровата височина, обичайна за Боливия. Всички там дъвчат плътните зелени листа и само това прави възможно нормалното дишане и кръвообръщение.
За Ево селяните, които отглеждат кока, не са виновни, че някой после преработва листата й и я превръща в дрога. Това според него не е техен проблем. Но посегателството срещу коката той приема като посегателство срещу индианската идентичност. Тръгвайки оттам, стига до амбицията да пребори расизма на белите, нищетата на събратята си, несправедливото разпределение на благата. Възхищава се на нобелистката правозащитничка Ригоберта Менчу – индианка от Гватемала – и на Фидел Кастро.
Моралес веднъж вече беше почти на крачка от президентския пост – на миналите избори през 2001 г. Междувременно няколко държавни глави бяха пометени от народни бунтове, предвождани тъкмо от Ево. Всяка негова заплаха, че ще изведе хората си да блокират магистралите, автоматично води до оставка на поредния президент.
На 18 декември ще се разбере дали индианците наистина са повярвали, че могат да сложат свой човек в “Паласио кемадо” /”Изгореният дворец”/ в Ла Пас – или все пак белите и богатите в тази най-бедна в Южна Америка република ще надделеят с кандидата си, израсналия в САЩ експрезидент Хорхе Кирога. Впрочем, странното име на президентския дворец в Ла Пас идва от един пореден индиански бунт през 19-и век, когато недоволни от управлението го мобрабдирали със запалени носни кърпички и го изпепелили...
Президентският дворец в съседно Чили - “Ла Монеда” /”Монетата”/ - е построен от испанците като монетен двор и също е изпепеляван - от бомбардировките на чилийската авиация по време на кървавия военен преврат на 11 септември 1973 г. В пламъците му загива първият конституционно избран президент социалист в Чили, в Латинска Америка и в света – идеалистът Салвадор Алиенде. След което страната е смазана от репресиите на военната хунта, начело с генерал Аугусто Пиночет. Убити, изтезавани, “безследно изчезнали” са десетки хиляди противници на наложената диктатура. Включително и военни, които не искат да погазят конституцията. Такъв е генерал Алберто Бачелет. Той умира в затвора след нечовешки изтезания.
Жена му и дъщеря му също минават през ада на мъченията, но оцеляват. После емигрират. Първо в Австралия, после в тогавашната ГДР. Дъщерята – Мичел Бачелет – е студентка по медицина и активистка на младежката организация на Социалистическата партия на Алиенде.
Връща се в родината си през 1979 г. и се посвещава на професионалната си кариера на хирург. Към политиката се връща едва през 1990 г., след падането на Пиночет. Включва се в левоцентристката коалиция Съглашение за демокрация, в която влизат представители на различни социалистически фракции, както и на християндемократите. Нейният кандидат Рикардо Лагос през 1999 г. стана президент и направи Мичел Бачелет първо министър на здравеопазването, а през 2002 г. -министър на отбраната, което произведе фурор в Латинска Америка. За първи път на този доста изпатил от военни диктатури континент жена пое политическото раководство над армията.
Сега Бачелет е с почти несъмнени перспективи да спечели и втория тур от президентските избори в Чили на 15 януари.
Несъмнените факти, че е жена, социалистка и дъщеря на жертва на Пиночет будят силни изкушения за подреждането й в компанията на левите латиноамерикански лидери. Но веднага се набива на очи, че нейният натюрел е напълно несъчетаем с един Ево Моралес, примерно. Той е категорично против неолибералния модел. Бачелет, напротив, е изградила цялата си политическа кариера тъкмо вътре в “образеца” на този модел, за какъвто се смята Чили. Както досегашният президент Лагос, така и Бачелет, не пипат нищо в “чилийското чудо”, наследено от Пиночет, при което икономиката расте с бесни темпове, но богатите стават още по-богати, бедните – още по-бедни, а разпределението на благата е сред най-неравномерните в света. Парадоксалното е, че от последното се разтревожиха дори десните съперници на Бачелет в първия тур на изборите. Тя самата, разбира се, също обещава да води по-ангажирана социално политика. Но едва ли някой може да си я представи да скандира срещу Буш с Чавес и Моралес. Бледорозово и яркочервено хич не си отиват. А латиното без хармония не струва.