Латиноамериканската Швейцария слабо прилича на балканската


Епископската конференция на Коста Рика отправи тия дни дълъг и прочувствен апел към жителите на малката централноамериканска република непременно да се възползват от демократичното си право и да гласуват в президентските избори, които ще са утре. Посланието проявява разбиране към скептицизма на избирателите, които са разочаровани, че "политиците използват властта не за общото благо, а за лични интереси" и "предизборните обещания не се изпълняват". Въпреки това костариканците са призовани да отидат до урните "за да пребъде демокрацията, толерантността, диалогът".
Кой къде ще отиде в неделя в изкусителната с курортите си Коста Рика, не е ясно. Но определено споменатите от костариканските епископи мотиви за въздържане от гласуване са близки и разбираеми за нашенеца, който вече може само тежко да въздиша, като чува издишалата метафора за "Швейцария на Балканите".
Братска Коста Рика обаче продължава да се спряга като "латиноамериканска Швейцария". И има защо. Освен че е чиста, подредена и спокойна, в страната от над пет десетилетия - феноменален рекорд за Латинска Америка - съществува стабилен демократичен режим на управление. А за последните години тя се нареди и

НА ТРЕТО МЯСТО В СВЕТА ПО ПРОИЗВОДИТЕЛНОСТ НА ТРУДА,

като обогати традиционния си селскостопански износ - главно кафе и банани, с компоненти на високите технологии. Продължителността на живота в Коста Рика е най-висока сред развиващите се страни - 77 г., а брутният вътрешен продукт на човек от населението е 3800 долара.
На фона на бедната и още раздирана от спорадични социални експлозии Централна Америка републиката, чието име означава Богат бряг, наистина изглежда като пристан на благополучието. Някои обясняват късмета й с уникалния факт, че Коста Рика няма армия. След кръвопролитна гражданска война през 1948 г. въоръжените сили просто са били премахнати. Така е изкоренен и рискът от военен преврат. Запазени са само гражданска гвардия, брегова охрана и авиационна част.
През буреносните времена на 80-те години, белязани с битките на сандинистка Никарагуа с контрите, с партизанската война и "ескадроните на смъртта" в Салвадор, с кланетата на военните в Гватемала, Коста Рика бе единственото спокойно място в региона. Нейният тогавашен президент Оскар Ариас Санчес заедно с колегите си от Панама, Колумбия и Венецуела стана инициатор на т. нар. Група Контадора (по името на панамския остров, където за първи път се събират участниците й). Групата си поставя за цел да посредничи между враждуващите групировки в Централна Америка и да докара конфликтите им до мирни преговори. След дълги и тежки усилия това наистина става факт - и в Никагаруа, и в Салвадор, и в Гватемала се стига до избори, а разноцветните бунтовници са интегрирани в демократична политическа система. За този резултат Оскар Ариас Санчес получава Нобелова награда за мир през 1987 г.
Уви, световната слава върви за костариканския нобелист в комплект с пикантен обрат в личния живот, достоен за сапунен сериал. Между тогавашната му съпруга Маргарита Пеньон, придружаваща го в централноамериканските му мирни совалки, и гватемалския президент Винисио Сересо пламва неудържима страст. И първата дама на Коста Рика се развежда с мъжа си. После идва и бракът й със Сересо. Централноамериканският мир е циментиран.
Коста Рика по начало е инициатор и често домакин на много централноамерикански и латиноамерикански форуми за човешки права, за мир, за търговия и развитие. Преди няколко години приюти дори учредителния конгрес на латиноамерикански профсъюз на проститутките, назовал се

"ЛАТИНОАМЕРИКАНСКА МРЕЖА НА СЕКСУАЛНИТЕ ТРУЖЕНИЧКИ"

58-те делегатки от 11 страни на континента създадоха комисия, която да обменя опит със сродни организации по света. Те също обявиха, че ще открият курсове за професионална квалификация и че ще се борят трудът им да бъде признат от закона като всеки друг вид труд, без каквато и да било дискриминация. Католическата църква квалифицира сбирката като "тържество на грехопадението".
Управляващите в Коста Рика обаче, независимо от партийните нюанси, продължават традиционно да проявяват крайно широка търпимост към всякакви сдружения и групировки. В страната например и до днес провежда свои форуми Армията за национално освобождение на Колумбия - лява партизанска групировка. Така навремето Коста Рика бе подслонила и нелегалните в Никарагуа сандинисти. В лагери по костариканско-никарагуанската граница те подготвяха своето южно настъпление срещу диктатурата на Сомоса през 1978-1979 г. Същите лагери малко по-късно бяха предоставени на бойците на Еден Пастора, който се скара с победилите вече сандинисти и поведе партизанска война срещу бившите си съмишленици.
На фона на толкова буйни съседи Коста Рика наистина учудва с липсата на собствени бунтовници. Въпреки че преди няколко години в северната част на страната се появи някаква мистериозна "Команда Мария Феликс", която отвлече холандско семейство и поиска откуп от 1,5 млн. долара. Заложниците бяха освободени от специално пристигнала за акцията група на холандските спецчасти, но що за птици са похитителите, така и не се разбра. Впрочем, фактът, че са действали в северната провинция Сан Карлос, близо до границата с Никарагуа, веднага навя помисли с никарагуанска връзка.
Костариканците или "тикос", както те самите се наричат, по начало смятат никарагуанците или "никас" за голяма напаст. Все още затъналата в разрухата на дългогодишната война Никарагуа продължава да е много по-бедна от Коста Рика. И много "никас" просто се прехвърлят през граничната река Сан Хуан, за да търсят в южната съседка прехрана и спасение от мизерията. Смята се, че около

600 000 НИКАРАГУАНЦИ НЕЛЕГАЛНО РАБОТЯТ

в 3,8-милионната Коста Рика. Местните са убедени, че с пришълците идва и разрастването на престъпността, която през последните години наистина започва да помрачава лустрото на "латиноамериканската Швейцария".
Доста разочарования дойдоха и от неизпълнените социални обещания на досегашния президент Мигел Анхел Родригес, който се ангажира с амбициозен проект за жилищно строителство, но се сети да го стартира едва във финала на мандата си.
Затова и много дейните костарикански епископи в самото навечерие на сегашните избори събраха тримата основни кандидати за овакантяващия се президентски пост - Роландо Арайа, Абел Пачеко и Отон Солис - и им връчиха "договор" със социално слабите, с "хората, чийто глас често не може да изрази нуждите им". Документът задължава онзи, който победи, да изпълни точка по точка предизборните си обещания, както и цяла серия искания за подпомагане на производствения сектор и селското стопанство.
Кандидатите, с криви усмивки и "с явна студенина", изслушаха епископите, свидетелства костариканският в. "Насион". Дори дипломатично похвалиха начинанието. Въпросът е дали изобщо победителят ще се сети за него, след като влезе в президентския дворец в Сан Хосе. Може просто да се утеши с факта, че само 15% от населението на Коста Рика се води бедно, докато в Салвадор показателят е 88%, в Гватемала - 82%, в Хондурас - 79%, в Никарагуа - 69%. В този регион не е чак толкова трудно да се водиш "латиноамериканска Швейцария". И да приличаш на балканската само по скептицизма на избирателите си.

Авторски анализи