Португалия е една от най-старите държави в Европа с богата история. Още през 1415 година португалските мореплаватели отплават, за да достигнат бреговете на Индия, Бразилия, Китай и Япония.
Португалското историческо развитие е белязано от драматични и трагически експерименти, донесли немалко изпитания и опасности. Ето някои важни акценти от политическия живот на страната през годините:
Особена значимост историците придават на смъртта на крал Дон Луиш (1861-1889 г.), който разпуска парламента единадесет пъти. Той е наследен от Дон Карлуш I - темпераментен и умен монарх. Пръв от своите предшественици той разбира, че краят на кралската институция се е превърнал в историческа необходимост за метрополията. По-късно често са цитирани неговите думи, че Португалия се е превърнала в "монархия без монархисти".
Победите на републиканците във Франция и Испания ускоряват окончателното утвърждаване на републиканските идеи в Португалия. В продължение на четиридесет години политически водачи като Илиаш Гарсия (1830-1891 г.), Теофилу Брага (1843-1924 г.), Базилиу Телеш (1856-1923 г.) разпространяват тези идеи, като обогатяват съдържанието им с философски, политически и социални елементи. Страстно се пропагандират научният мироглед и позитивизмът, които болшинството от републиканците поглъщат като противоотрова срещу религията.
Републиканците наследяват от монархията една страна, в която различните групировки и класи имат различаващи се мнения по въпроса какво ще представлява републиката. Първоначално ентусиазмът, с който посрещат новия режим, заличава разликите между тях, макар че те са явни. Това проличава на 5 октомври 1910 г. по улиците на Лисабон, където контрастът между грубите и босоноги селяни и официално облечените стрелци е поразителен и почти комичен. С наследеното от монархията и огромните нови проблеми, пред които е изправена, републиката има малки шансове за успех. Само шестнадесет години по-късно - на 28 май 1926 г. - е извършен военен преврат, който прекратява нейното съществуване. Превратът се възприема като мост, който свързва краткото управление на военните с политическия триумф на една от най-противоречивите личности в португалската история - Антониу де Оливейра Салазар.
Класически икономист, Салазар няма оригинални идеи и поради това, когато се изкачва във властта, предлага най-простата рецепта по отношение на икономическото възстановяване. В продължение на повече от четиридесет години той се стреми да съхрани колкото се може по-дълго португалското традиционно общество. Мечтата му е да си остане водач на един народ, запазен от изкушенията на съвременната цивилизация. За своя народ Салазар е тайнственият човек, появил се пред обществото, за да прочисти и поднови икономиката, но и да наложи сложна структура, съставена от повече закони, бюрокрация и държавни служби.
Оттеглянето на Салазар от власт означава и край на авторитарния модел на държавност в Португалия. По ирония на съдбата почти по едно и също време Иберийският полуостров се разделя с присъствието на салазаризма и франкизма. В действителност политическият вакуум, оставен след изчезването на Салазар, никога не е запълнен. Нещо повече, той се е превърнал в опората на режима, който се крепял на неговите лични качества. Но краят на този модел се приближавал неудържимо и причините се кореняли "не само в хода на времето, но и в остаряването на идеите".
Историята на Португалия от времето на Третата република се поставя с нов военен преврат от 25 април 1974 г. Португалия е осъдена да изживее динамичен отрязък от време, а възстановяването на законността става на 2 април 1976 г., когато е обнародвана новата португалска конституция.
След "Революцията на карамфилите" - 1974 г. в Португалия се заражда едно движение към демократична Европа. Авторитарният режим в продължение на 45 години и колониалната политика на страната я изолираше от останалите европейски държави. Това доведе до необходимостта тя да измине дълъг път към демократичния свят. Но дори и изолирана, Португалия има различни условия в прехода към пазарна икономика. Членка на НАТО и на Европейското споразумение за свободна търговия в страната съществува пазарната икономика. От 11 март до 25 ноември 1975 г. Португалия е заплашена от режим на крайната левица. Само за една нощ, на 10 срещу 11 март, всичко е национализирано - едрата промишленост, банковото и застрахователното дело, енергодобивът, транспортът. Но остава огромният сектор на дребните предприятия - независим, действащ по законите на пазара. Тъкмо това позволява на 25 ноември да започне истинската демократизация на страната, която завършва през 1976 с приемането на нова конституция и избирателен закон и едва тогава, към 1980 г. се пристъпва към истинската приватизация.
През 1977 г. Португалия, заедно с Испания, подават молби за членство в ЕО. След 6 години преговори, през 1986 г. последва приемането им в общността, което макар и изключително трудно, се счита за един от най-големите политически успехи на европейската идея. Периодът е "следконфликтен" - двете средиземноморски държави са преодолели национални режими на диктатура, и провеждат трудни реформи - икономически, политически, демократични. Естествено, и двете южни държави се приобщават към "европейското семейство" след като политическите лидери на ЕО са оценили постигнатите успехи по пътя към демократизацията - ключово условие за членство и основен принцип в изграждането на Общността.
Днес, макар и да се намира сред "Седемте джуджета", както наричат 7-те най-малки страни на Евросъюза, Португалия може да се похвали със забележителен напредък в своето развитие за 18 години членство в ЕС.