Пълното име на най-малката /21 000 кв. км/, но най-гъстонаселената /6 милиона души/ република в Централна Америка е Ел Салвадор, което на испански значи Спасителят. Така католиците наричат Исус Христос. Кръстник е откривателят на тези земи – изпратеният от покорителя на Мексико Ернан Кортес испански конкистадор Педро де Алварадо. През 1524 г. той превзел местната индианска държава Кускатлан, чието име пък означава Страна на скъпоценностите. На мястото на едноименната столица Педро де Алварадо положил основите на град Сан Салвадор /Свети Спасител/. След 4 години пренесъл града на 40 км югозападно от старото място. След още 9 години сегашната салвадорска столица пак била малко доизместена – докато от 1560 г. най-после се заковала на сегашното си място и дала името си на цялата испанска провинция наоколо.
След провъзгласяването на независимостта от испанците на 15 септември 1821 г. всички околни земи – и Салвадор, и Гватемала, и Никарагуа, и Хондурас, и Коста Рика – били обединени във федерацията Съединени провинции на Централна Америка. Тя се разпада заради вътрешни сблъсъци между либерали и консерватори през 1838 г. и се раждат сегашните самостоятелни републики, включително Салвадор.
Следват дълги години още битки пак между либерали и консерватори – вече на локален салвадорски терен, които обикновено прерастват в граждански войни или военни преврати. Така преминават и края на 19-и век, и почти целият 20-и век. Особено кървава диря остава проточилият се повече от десетилетие конфликт между салвадорските левица и десница, отприщен през 1980 г. с убийството на архиепископ Оскар Арнулфо Ромеро насред служба в катедралата на Сан Салвадор.
Който има по-дълга памет за новинарските хроники или поне е гледал филма на Оливър Стоун “Салвадор”, при споменаване на името на републиката сигурно си спомня кадри с трупове, партизани, простреляният пред олтара архиепископ Ромеро, “ескадроните на смъртта” и смятания за техен “баща” зловещ полковник Роберто д‘Обюисон…
Днес полковникът го няма на салвадорската политическа сцена, но партията, създадена от него – Националистическият републикански съюз /АРЕНА/ - все още е управляваща начело с излъчентия от нея пореден президент Тони Сака, който встъпи в длъжност през юни т.г.
За разлика от бледия, изпит и мрачен д’Обюисон, бившият спортен радиокоментатор и шеф на Асоциацията на частните предприемачи Тони Сака е кръглолик, румен и жизнерадостен. Общото му с полковника е само цивилизационният избор – непоклатим съюз със САЩ. Сака остана единственият латиноамерикански лидер, който все още държи своите 380 войници в Ирак, подкрепяйки Вашингтон във войната там. Съседите му от района, които също бяха нагазили в Ирак – Никарагуа, Хондурас, Доминиканската република – под различни предлози изтеглиха войските си след решението на “родината майка” Испания да се махне от иракската каша.
Верността на Сака не остана незабелязана от Големия брат. На 11 и 12 ноември в Салвадор бе военният министър на САЩ Доналд Ръмсфелд, който изля безброй суперлативи във възхвала на героизма на салвадорските бойци в Ирак. И специално отиде в националната школа за командоси, където връчи американски военни медали “Бронзова звезда за храброст” на шестима салвадорски войници. На 5 март те спасили живота на шестима американци, чийто конвой бил нападнат от иракски бунтовници по пътя между Багдад и Наджаф. "Можете да бъдете сигурни, че салвадорските войници ще
продължат да служат на справедливи каузи в която и да е част на света, където ги призове хуманният им дълг", каза разчувствано в отговор министърът на отбраната генерал Ото Ромеро.
През 80-е години на миналия век дългът бе призовал салвадорската армия да крепи властта на тогавашния военен режим в съюз с АРЕНА и нейните неофициални “отряди за самоотбрана”, по-известни като “ескадрони на смъртта”, които избиха десетки хиляди опозиционери и правозащитници, включително и четири американски монахини, дошли с хуманитарна мисия. Убийството на монахините не само намери място в споменатия филм на Стоун, но и стресна американското обществено мнение дотолкова, че през 1992 г. под натиск от Вашингтон тогавашните власти приеха мирни преговори с левите партизани от Фронта за национално освобождение “Фарабундо Марти” /ФНОФМ/. За да склонят пък самите партизани на диалог, допринесе фактът, че световният соцлагер вече беше загинал и това ги беше оставило без “гръб”. ФНОФМ се легализира като политическа партия и на парламентарните избори през 1997 г. спечели мнозинство в Законодателното събрание.
Въпреки че в преживялата ада на гражданската война република левицата в лицето на ФНОФМ има много силни позиции, президентският пост неизменно се печели все от десницата – от АРЕНА.
Тазгодишните избори за държавен глава също преминаха под инфарктния сблъсък между ФНОФМ и АРЕНА. Кандидат на бившата партизанска групировка бе бившият генерален секретар на бившата Салвадорска комунистическа партия Шафик Хорхе Хандал, който на първия тур от изборите поведе по резултати. На втория тур обаче внезапно победител се оказа Тони Сака. Хандал го обвини, че е играл непочтено с около 200 000 гласа на салвадорски емигранти в САЩ и 31 депутати от ФНОФМ демонстративно отказаха да уважат полагането на клетва от новия президент.
Това обаче не попречи на Вашингтон да поздрави приятеля си Сака с победата и да признае изборите за демократични. Как иначе – нали ако беше победил Хандал, той щеше не само незабавно да изтегли салвадорските войски от Ирак, както се беше заканил, но и да поиска сметка за американската военна помощ по време на гражданската война в Салвадор, станала причина за гибелта на толкова салвадорци. Кой знае защо този исторически нюанс убягна от речта на Ръмсфелд при сегашната му визита в централноамериканската република. Той спомена само, че сегашната ситуация в Ирак по драматизъм напомня войната в Салвадор отпреди 20 години. Няма спор – напомня я и по уникално ефективно стимулиране на неприязън към безпардонността на САЩ.
Белезите от войната в Салвадор не са само в продължаващата политическа конфронтация но и във все по-дълбоката бездна между малцината богати и тънещото в мизерия мнозинство от населението. Разривът между двата полюса и изобилието от оръжие, подмятащо се из страната след войната, роди и феномена на наплодилите се през последните години младежки банди, които просто си взимат каквото им трябва. Високата престъпност е един от сериозните бичове за едва кретащата салвадорска икономика, която все се надява да живне покрай туризма, но все не може – защото никой чужденец не иска да го пребият насред някоя централна улица, за му вземат фотоапаратчето.
А иначе като природа и забележителности Салвадор наистина има какво да покаже. Фантастичните му вулкани, живописните плажове, пълните с ярки папагали гори са като извадени от сънищата. Останалите от времената на маите и ацтеките пирамиди пък са допълнителни изкушения на любителите на приключения ала Индиана Джоунс.
Особено впечатляващи са руините в Тацумал /което на индианския език киче означава “пирамидата, в която жертвите бяха изгорени”/ и Сан Андрес или на дъното на загадъчното езеро Гиха, което според местните предания в доколумбови времена погълнало цял град.
Столицата Сан Салвадор не е най-привлекателното място за туристи – не само заради споменатата вече улична престъпност, но и заради пренаселеността и замърсеността си. Многобройните земетресения и войни не са оставили много от колониалната архитектура. Катедралата, в която е бил убит, а после и погребан архиепископ Ромеро обаче е запазена и дори е място за поклонение на силно религиозните местни хора.
“Зона Роза” е най-лъскавото място в града – пълно с нощни клубове и увеселителни заведения, но те са достъпни само на заможния елит. Най-близкият до столицата плаж е Ла Либертад, но през почивните дни той е претъпкан от столичани, затова за търсещите покой туристи е по-препоръчителен района на Коста дел Балсамо – на около 75 км западно. Островите в залива Фонсека пък предлагат разходки с яхти или катери сред стада от делфини и китове.