Няма друга страна в Западна Европа, която да си прилича с България толкова, колкото Португалия. Въпреки че са в двата противоположни краища на континента, а може би точно заради това, и двете са "врати" към други светове ­ в нашия случай към Азия, в другия към Америка. Територията ни е сходна по размер -­ 111 хил. кв. км е българската, 93 хил. кв. км е португалската. Населението ­- също. Ние сме към 8 милиона, португалците -­ 10. Дори парламентите ни са с почти еднакъв брой депутати ­ нашите са 240, техните 230.

Сходствата обаче не са помогнали много Португалия да бъде добре позната у нас. А има защо. Най-малкото, за да сме в час откъде идва Жозе Мануел Дурау Барозу ­ шефът на един толкова важен за евробляновете ни орган като Европейската комисия. Всъщност, имаше един период преди 3 десетилетия, в който Португалия не слизаше от международните новини. Две от лицата, запечатани от тогавашните фотохроники, тази седмица помръкнаха завинаги ­ един след друг, с разлика само от един ден, от този свят си отидоха бившият премиер Вашку Гонсалвиш и бившият комунистически лидер Алваро Кунял. И двамата бяха емблематични фигури в последната романтична революция, омагьосала Европа ­ португалската "революция на карамфилите" от 25 април 1974 г., която събори най-старата диктатура на континента.

Суровият режим, мачкал португалците 48 г., се установява през 1926 г. с военен преврат. 2 години по-късно изгрява звездата на поканения от военните за премиер професор по икономика от университета в Коимбра ­ едно от най-старите учебни заведения в Европа ­ Антонио ди Оливейра Салазар. Той не крие, че е съмишленик на Хитлер, Мусолини, Франко. Заковава се във властта с конституцията от 1933 г. Тя узаконява диктатурата под формата на т.нар. "корпоративна република" с еднопартийна система и орязани граждански права. Чак през 1968 г. остарелият диктатор, който умира след още 2 г., прехвърля властта на помощника си Марсело Каетану.

Междувременно Португалия е изпаднала в дълбока изолация от останалия свят, преследва противниците на режима, хвърля ги в по затворите, подлага ги на средновековни мъчения. Най-зловещите зандани са Кашиаш, край Лисабон, и крепостта Пенише, в Централна Португалия. Именно от Пенише през 1960 г. е осъществено дръзкото бягство на група комунистически ръководители, предвождани от държания 8 г. в единична килия Кунял. Епизодът достойно конкурира славата на граф Монте Кристо. Според легендата край португалските брегове бегълците ги чакала съветска подводница, с която напуснали страната.

Смазана от диктатурата, по онова време Португалия е известна като "страната на трите Ф" ­ фаду, Фатима и футбол (а враговете на Салазар добавят и четвърто ­ фашизъм).

Фаду се наричат тъжните и провлачени, типично португалски песни, за чиято най-прочута изпълнителка ­ Амалия Родригес ­ се твърди, че била любовница на Салазар.

Фатима пък е място за поклонничество на католици от цял свят, защото именно там на 13 май 1917 г. Богородица се явила на три овчарчета, за да предскаже Октомврийската революция в Русия и други катаклизми. Папа Йоан Павел Втори вярваше, че именно Дева Мария от Фатима го е спасила и при покушението на Агджа, извършено също на 13 май, но през 1981 г.

Третото "ф" ­ футболът, дълги години е единственият масов отдушник от диктатурата.

Режимът затъва и в изтощителна, безперспективна и дискредитираща война в португалските колонии в Африка ­ Ангола, Мозамбик, Гвинея-Бисау, островите Зелени нос. Именно колониалната война, която поглъща до 40\% от бюджета на Португалия, изиграва ролята на катализатор за политическото раздвижване в армията и за ангажирането є във връщането на демокрацията в Лисабон. Преминали през африканските митарства и погнусени от ретроградния държавен курс млади офицери създават нелегалното Движение на въоръжените сили, което тръгва да сваля диктатурата. Повечето от тях са капитани, затова често наричат организацията им и Движение на капитаните. С тях е и генерал Антонио ди Спинола, изпаднал в немилост пред Каетано заради книгата си "Бъдещето на Португалия", в която призовава за изтегляне от Африка.

На 25 април 1974 г. по радиото е пусната забранената песен на Жозе Афонсу "Грандола вила морена". Това е знакът, след който капитан Салгера де Майа извежда от казармата в Сантарен 8 БТР-а и 10 камиона с войници и ги насочва към Лисабон. В дулата на автоматите си войниците слагат червени карамфили. Пратената да ги спре 7-а танкова дивизия се присъединява към въстаналите. Червените карамфили грейват и в нейните дула. Съпротива оказва само омразната на всички португалци тайна полиция на режима ПИДЕ. Възторжен народ залива улиците. Каетано бяга на остров Мадейра, а оттам ­ в управляваната по онова време от десни военни Бразилия.

За президент е обявен ген. Спинола. Създадено е временно правителство под ръководството на Движението на въоръжените сили. В него се включват и върналите се от емиграция лидери на социалистите ­ Марио Соариш ­ и на комунистите ­ Алвро Кунял. И двамата са посрещнати в Лисабон като национални герои. Лявата романтика е в апогея си.

Войната в Африка е прекратена и на колониите е дадена независимост. Обаче от тях към бившата метрополия започват да се стичат португалци, ощетени от смяната на властта. Расте т.нар. "мълчаливо мнозинство", настроено срещу прекалено радикалните промени. Терминът е измислен от Спинола, който се дръпва от левите капитани. Но двата му опита ­ през септември 1974 г. и през март 1975 г. ­ да консолидира десницата и да извърши контрапреврат, търпят неуспех. Налага се да напусне не само президентския пост, но и страната. Сформиран е Висш революционен съвет начело с Вашку Гонсалвиш, който подготвя избори за учредително събрание. Извършена е радикална аграрна реформа, ощастливила с кооперативи безимотните селяни от южната провинция Алентежу. Започват национализации.

Залитането наляво е спряно от социалистите, които протестно излизат от правителството. Това предизвиква падането на Гонсалвиш през август 1975 г. и вираж надясно. Опитът на харизматичния майор Отелу Сарайва ди Карвальо да върне махалото наляво през ноември 1975 г. се проваля и постепенно Португалия се превръща в демокрация от традиционен западноевропейски тип.

Инерцията на революционния идеализъм действа още известно време ­ през 1976 г. е приета уникална за времето си конституция, която провъзгласява за цел изграждането на "безкласово общество". Това обаче е последният "карамфилен" отблясък. Предприетите по-късно ревизии изчистват радикалните фрази от основния закон. Военните се оттеглят от властта, начело на правителството започват да се редуват социалисти и десни, комунистите се свиват до обичайните 7-10\% гласове на изборите. Интересното е, че десницата в Португалия се представлява от партии, чиито имена звучат "ляво" ­ Социалдемократическа партия (същата, от която е Барозу и която де факто е либерална) и Соицалнодемократичен център (който в края на 90-е години прие по-адекватното на християндемократическата си същност Народна партия). Укрепването на демократичната система позволява влизането на Португалия в тогавашната Европейска икономическа общност (предшественичката на ЕС) през 1986 г., в тандем със също демократизирала се Испания. Двете иберийски държави дълго са сред приоритетите на ЕС ­ и като инвестиции, и като преки субсидии. Което рязко вдига стандарта в тях и ги "отваря" към Европа.

Португалските политически нрави обаче остават страстни и крайни. Тук рядко правителство изкарва мандата си до край. Поредното, което падна след вот на недоверие през декември м.г., беше на наследилия Барозу (след изтеглянето му в Брюксел) на премиерския пост Педро Сантана Лопеш. Извънредните избори доведоха на власт през февруари кабинета на премиера социалист Жозе Сократиш. Социалист е и управляващият вече втори мандат президент Жоржи Сампаю.

Най-нашумелият в Европа португалец е "социалдемократът"-либерал Барозу ­ още от времето, когато непосредствено преди войната в Ирак домаканства на Азорските острови на войнственото трио Буш, Блеър, Аснар. Сега му се налага да плете брюкселските дантели на разнищилото се европейско обединение. Друг един португалец обаче го бие по световна популярност ­ нобелистът по литература за 1998 г. Жозе Сарамагу. Въпреки че всъщност живее извън Португалия, защото є е обиден ­ заради опита на тогавашното португалско правителство през 1992 г. да цензурира романа му "Евангелие по Исус".