Думите плачат – отиде си Марио Бенедети, един голям уругвайски поет и белетрист – съобщава кубинската преса. Тази скръбна вест ще повторят медиите в цяла Латинска Америка, защото той бе един от най-мощните гласове на този континент през отишлия си век.
Роден в Уругвай през 1920 година, след преврата от 1973-а той намира убежище в различни страни: Аржентина, Куба, Перу, Испания. Радва се и на широко международно признание. У нас е отличен с Международната награда «Хр.Ботев» през 1985 г.
Марио Бенедети оказа чест на страната ни, като взе участие в Първата международна среща на писателите в София през 1977 година. Именно тогава имах шанса да се срещна с него за кратко интервю. “Аз разбирам ангажимента на писателя най-вече като последствие от неговия ангажимент като личност. Мисля, че той не може да създава ангажирана литература, без самият да е свързан здраво с живота – в противен случай би било все едно да пише поема за любовта, без да е влюбен самият той… Това би звучало безсмислено, фалшиво…”
Година след тази наша среща открих в списание “Каса де лас Америкас” неговото стихотворение “Непоправим съм”, което ми прозвуча като продължение на моето интервю с него, като отзвук на въпросите, обсъждани в София. Преведохме заедно с поета Харалампи Харалампиев това стихотворение на Марио Бенедети, в което мисля, че най-силно звучи неговият глас на твореца като съвест на времето си.

НЕПОПРАВИМ СЪМ
Най-сетне един проницател-критик откри
/знаех си – ще го открият!/,
че в моите разкази съм пристрастен,
и настоятелно ме увещава
да възприема неутралитета.

Мисля, че има право.
Пристрастен съм.
Няма съмнение.
Нещо повече – неподкупен
пристрастник!

Непоправим съм.
И колкото да се старая,
няма да стана неутрален.
В различни страни на този континент
Изтъкнати специалисти
Направиха възможното и невъзможното
Да ме излекуват от пристрастността.
Например в Националната библиотека на мойта страна
Заповядаха да се зачеркне пристрастието
От моите пристрастни книги.
В Аржентина ми дадоха четирийсет и осем часа
/и, ако не ме убият!/ да си отида
заедно с моята пристрастност.
И в Перу най-сетне изолираха моята пристрастност,
А мен ме депортираха.
Ако бях неутрален –
Нямаше да се нуждая
От тези тежки терапии.
Но какво да направя?
Пристрастен съм.
Неизлечимо пристрастен!
И макар да звучи малко странно –
Напълно
Пристрастен!

Вече знам –
Това означава, че няма да мога да претендирам
за толкова почести и добро име,
приветствия и високи санове,
отредени за неутралните.
И още по-лошо –
понеже все по-малко остават неутралните,
отличията се делят
между малцина.

След всичко това и изхождайки
от моите изповядани задръжки,
трябва да призная, че към тези, малкотото неутрални,
изпитвам определено възхищение
или по-точно – истинско учудване,
защото в действителност, нужна е стоманена издръжливост,
за да останеш неутрален преди епизоди Като
ХИРОН,
ТРЕЛЕУ,
ТЛАТЕЛОЛКО,
ПАНДО,
ЛА МОНЕДА.
Ясно е, че човек
/и може би точно това искаше да ми каже критикът!/
може да бъде пристрастен в личния си живот,
а неутрален – в художествената литература.
Да кажем, да се възмути от Пиночет
по време на безсъница
и да напише еднодневни разкази
за Атлантида.

Не е лоша идеята.
НО
вече се виждам да откривам или да си въобразявам
съществуването на потиснати и потисници
върху развиващия се континент,
на пристрастни и неутрални,
измъчвани или мъчители,
което значи все същия спор:
КУБА – Да!, Янки – Не!,
от развитите континенти.

И понеже
очевидно напълно съм загубен
за доходната неутралност,
най-вероятно е да продължа да пиша
не неутрални разкази
и поеми, и есета, и песни, и романи –
не неутрални!

И разбирам, че така ще бъде -
дори в тях да не се разказва за мъчения и затвори
или за други подобни, които, изглежда,
са непоносими за средните.
Ще бъде така, дори в тях да се разказва за пеперуди и облаци,
за духове и за рибки.

Превод: Мария Галишка-Владимирова
Харалампи Харалампиев