Синя стена, червена врата, жълта рамка на прозорец. Две педи по-нататък – стената вече е оранжева, кепенците – зелени, но пък долният етаж е в лилаво, а уличният фенер розовее, докато край него се извива двойка в страстно танго...
Сякаш някое дете се оставило на фантазията си и е сглобило в хаотична шарения “лего”-то на миниатюрните емигрантски жилища, приютявали търсъчите на по-добър живот в Аржентина в края на ХІХ и началото на ХХ век. Много от преселниците, изсипвали се от корабите тук, в тогавашното пристанище на аржентинската столица Буенос Айрес в устието на река Риачуело, идвали от Италия и по-специално от Генуа. Но имало и от всякакви други краища на Европа и света. Включително от България. Бедни, но решени да се преборят за място под слънцето. Така край доковете стихийно се родил емигрантският квартал Ла Бока (Устата). За името има две версии – че е заради разположението в устието на Риачуело и че е вариация по названието на генуезкия пристанищен квартал Бокадазе (Уста на магаре). Нали било пълно с генуезци, които искали да си спомнят за дома... Според една стара статистика през 1895 г. в Ла Бока живеели общо 38 000 души. 17 000 от тях се водели аржентинци, 14 000 били италианци, 2500 – испанци, а останалите – откъде ли не. Имало баски, евреи, араби, немци, поляци и т.н.
Обикновено пръв пристигал най-работоспособният от фамилията. Закрепвал се криво-ляво, намирал си прехрана и си сглобявал подслон с подръчни материали, най-често от ламарини или дъски на пристанищни контейнери. После викал родата – и близка, и далечна. След всеки новодошъл се точела и челядта му. Така към барачката на първопроходеца как да е се долепвали все нови и нови стаички от все нови и нови парчета ламарини или дъски – отгоре, отдолу, отстрани. Всяка нова пристройка била различна, защото и подръчният материал бил различен. Задължителното при пристанищната влага боядисване също било както дойде и докъдето стигне поредната останала или открадната от някой пристанищен ремонт боя.
Едва ли в ония времена някой си е представял, че тези пъстри антиархитектурни кръпки на тогавашната бендотия днес ще са една от най-магнетичните туристически атракции на Буенос Айрес, а празвуващата сега 200-годишнината на независимостта си Аржентина ще трепери над тях като над безценно културно наследство. Няма гид, който да пропусне в маршрута това вълшебно място – квартала Ла Бока. Заслугата за съхраняването на автентичния вид и дух на Ла Бока е на художника Бенито Кинкела Мартин – сам типична рожба на квартала. Подхвърлено дете, той бил осиновен от италиански докер и местна индианка. Цял живот рисувал битието на съкварталците си и на пристанището, а през 50-те години на ХХ век влага всичките си усилия в превръщането на Ла Бока в огромен музей на открито. Освен да се полюбува на уникалните фасади, тук човек може и да си купи и всякакви уникални, ръчно изработени сувенири – произведения на художници и занаятчии. В знак на признателност бюстът на Кинкела е вграден в една яркосиня стена на най-прочутата улица в квартала – “Каминито” (“Пътче”).
Да, името на улицата е същото както на известното танго “Каминито”. Нищо случайно, разбира се. Именно тук, в Ла Бока, се ражда и този превърнал се в емблема на Аржентина танц. Смята се, че в жадните за разтуха и любов вечери след работа емигрантският интернационал спонтанно е забъркал еротчен коктейл от елементи на хабанера и полка, акомпанирани на произлезлия от немския акордеон нов инструмен – бандонеон. И така се стигнало до тангото. Богаташите от елитните квартали на стария Буенос Айрес първо го смятали за скандално и просташко. Но в началото на ХХ век танцът много се харесал в Париж. И аржентинската аристокрация бързо си поправила мнението и вкарала тангото в салоните си. Но май и до днес не го е дресирала. Истинската му страст все още е най-заразителна именно по улиците на Ла Бока, та дори и в лъскавия център на Буенос Айрес, където танцуващи двойки упорито се пречкат на забързани юпита и поне за няколко мига успяват да ги връщат с усмивка в по-красивия от световете.
Тангото гърми из всички “дискерии” (магазини за музикални дискове) в Буенос Айрес, които, за да не спира нищо музиката, дори нямат и врати. Национален идол продължава да е Карлос Гардел – най-популярният и до днес изпълнител на танго. Майка му е била французойка, а за рождено място на самия Гардел претендират и Франция, и Уругвай, и Аржентина. Спори се и дали е роден през 1887 или 1890 г. Знае се, че от 2-годишен живее в Аржентина, а през 1923 г. получава аржентинско гражданство. Уви, загива в самолетна катастрофа в Колумбия през 1935 г. Но усмихнатият му лик сияе по пощенските картички от всяка будка в Буенос Айрес редом до другите непреходни аржентински кумири – Диего Марадона, Евита Перон, Ернесто Че Гевара.
Марадона също е родом от Ла Бока, където от малък хуква след топката – най-леснодостъпното средство за момчетата от квартала да се закачат за славата. Е, той успява. Разбира се, днес туристите задължително минават и покрай стадиона на “Бока Хуниорс”, наречен заради формата си “Ла Бонбонера”. А куклата на Марадона им маха едва ли не от всеки ъгъл, магазин или балкон на Ла Бока. Компания й правят и куклите на Гардел и Евита Перон – митичната и противоречива първа дама, помагала на бедните и влязла в аржентинската история като “кралицата на безризите”, но и като голяма любителка на перлите и кожените палта.
Четвъртият аржентински символ – Че Гевара, също е тиражиран без мярка в сувенирната индустрия, но присъствието му се вписва органично в бунтовния дух на Ла Бока. През 1882 г. социалните напрежения в квартала довеждат до въстание и дори до обявяване по инициатива на генуезки преселници на “независима република Ла Бока”, над която е развято знамето на Генуа. Тогавашният аржентински президент, разбира се, смазва бунта. Но непокорството на тукашните жители става пословично. Именно в Ла Бока през 1905 г. е избран и първият депутат-социалист на американксия континент – Алфредо Лоренсо Паласиос, емблематична фигура в аржентинския политически живот. Обитателите на квартала дават и много жертви на върлувалата между 1976 и 1983 г. военна хунта, която погубва общо 30 000 “безследно изчезнали” аржентинци. На една от стените в Ла Бока днес има самодеен стенопис в памет на местните “народни борци” от квартала и дълъг списък с имена...
Днес голямото пристанище на Буенос Айрес вече пулсира по-насевер от Ла Бока, а емигрантският колорит на квартала е само художествена атракция, но аржентинците продължават с наслада да разказват на всеки чужденец любимия си виц: “Мексиканците са произлезли от маите. Перуанците – от инките. А ние – от корабите”.
Корабите с емигранти и с цветни сънища...