Една от най-дълбоко пазените тайни в държавата се оказа не кой си е играл с досиетата, не и дали е имало дистанционно за Вальо “Топлото”, а какво е актуалното състояние на дълговете, които България има да получава от някогашни “братски” страни от Третия свят. Какви са точно сумите с натрупванията държава по държава? Дълговете на кои страни длъжници са били редуцирани в последните години и на какъв принцип? Калкулирани ли са в споразуменията някогашните български активи в тези държави - заводи, театри, технически съоръжения, човешки ресурси? Доколко прозрачен е процесът на договарянето? Има ли изработена единна държавна стратегия в тази деликатна, но и много съществена сфера?
Водени от разбирането, че както плащането на българския външен дълг засяга джоба на всеки български гражданин, така го засяга и прибирането на парите от длъжниците ни, се опитахме да получим информация по всички тези въпроси от Министерството на финансите. Отговорът дойде с твърдението, че


поисканата информация
е “конфиденциална”


и може би затова не съдържаше нито една конкретна цифра. Вместо това имаше есеистични обяснения за начина, по който са натрупани дълговете към нас през 70-те и 80-те години, както и разяснения на инициативата на Световната банка и на МВФ, известна като HIPC - за облекчаване на дълговете на бедните държави до 90% и разсрочването на остатъка за 23 г. Единственият пасаж в отговора, който кореспондира в най-общ план със същността на поставените въпроси, е следният: “След съответни решения на МС са подписани споразумения, с които са уредени вземания на България от Русия, Етиопия, Йемен, Танзания, Ангола и Никарагуа, като дълговете на последните две страни продължават текущо да се погасяват съгласно договорените условия за плащане. В съответствие с постигнати договорености са уредени част от вземанията на Алжир и Нигерия.”
Разбира се, че най-голям интерес за обществото представляват тъкмо сключените споразумения, условията в тях, конкретните договорени суми и механизмът за контрол на твърдението на МФ, че всичко е правено и се прави “с цел постигане най-благоприятни параметри за Република България”. В една парламентарна република контролът би трябвало



да се осъществява поне
от парламента.


Как става това в конкретния случай? “Получените суми са отразени в държавните бюджети за съответните години, а отчетите за изпълнението на бюджетите са предоставяни на Народното събрание”, пише в писмото на МФ до “ТЕМА”. Тези бюджетни постъпления и отчети обаче само с много богато въображение могат да бъдат приети за достатъчен гарант за яснота и прозрачност по състоянието на дълговете. От тях сигурно може да се разбере колко ни плаща годишно дадена страна, но няма как да се разбере каква е цялата сума на дълга є, дали е бил редуциран и на какъв принцип?
С темата се е занимавала създадената в предишното 39-о Народно събрание Временна анкетна комисия за проверка на междуправителствените споразумения за кредити, предоставяни на други държави. Тя просъществува кратко - между 19 януари и 19 май 2005 г. По-голямата част от усилията є са били хвърлени в изчитане на архиви за натрупването на дълговете. А що се отнася до споразуменията за българските вземания след 1991 г., становището є е следното: “По мнение на комисията, споделяно и от Министерството на финансите, не е подходящо да се публикува информация за сключени споразумения въз основа на приети решения от Министерския съвет за уреждане на български вземания след 1991 г. Тези решения на Министерския съвет в основната си част попадат в обхвата на Закона за класифицираната информация. Споразуменията за уреждане на вземанията от своя страна съдържат клаузи за конфиденциалност в процеса на тяхното изпълнение. Към момента са налице споразумения, които са в процес на изпълнение и обявяването на информация за тях би поставило под въпрос финализирането им. Обявяването на информация за постигнати от нашата страна по-благоприятни условия в сравнение с тези, постигнати от други държави-кредитори, би поставило в затруднено положение наши длъжници и партньори, с които България е постигнала такива договорености. Това несъмнено ще има негативни последици за отношението към нашата страна.”


Подобна
витиевата тайнственост


би била разбираема при споразумения, които са в процес на договаряне, но защо тя се разпростира и върху такива, които вече са в процес на изпълнение? И то до такава степен, че данните например за Никарагуа, за която се знае, че беше третият ни по обем доларов длъжник след Ирак и Либия, са тотално изчистени дори от справките на Външно министерство - ведомството, което след МФ би трябвало да е най-наясно с въпроса за дълговете и за действията за погасяването им. На официалното запитване на “ТЕМА” МВнР отговори: “Министерството на външните работи няма данни за състоянието на дълга на Република Никарагуа към нашата страна.” В същото време в отговор на депутатски въпрос през октомври м.г. финансовият министър Пламен Орешарски посочва: “Дългът на Никарагуа текущо се изплаща в съответствие със Споразумение от 27. 06. 2002 г., утвърдено с протоколно решение на Министерския съвет на Република България по т. 29 от Протокол № 31/08. 08. 2002 г.” Всички български институции и отговорни фактори обаче дружно мълчат за съдържанието на това споразумение с най-конкретното от него - от колко на колко е бил редуциран дългът на Никарагуа и с каква мотивация?
Аргументът за “класифицираната информация” не е убедителен в ерата на глобализацията и интернет. Без никакви усилия и напълно общодостъпно
в сайта на Междуамериканската банка за развитие
може да се прочете експертен доклад за Никарагуа от октомври 2002 г., в който страната е похвалена, че е сключила особено изгодно споразумение за редуциране на дълга си към България. Има и цифра - опростили сме є 220 млн. долара. А според доклад от 1997 г. на тогавашния министър на търговията и външноикономическото сътрудничество Даниела Бобева по онова време никарагуанският дълг към нас е бил 230 млн. долара. С натрупванията досега би трябвало да стане около 260 млн. Всеки може да сметне разликата и дори да прояви разбиране към необходимостта от такова драстично съкращаване на дължимите на България средства. Никарагуа наистина е бедна държава и трудно би могла да ни се изплати 100%. Затова логиката да се вземе поне нещо сега, вместо да не се вземе нищо, никога изглежда приемлива.
Но веднага възникват и въпросителни. Преди всичко защо 12 години (от 1990-а до 2002-а - годината на сключването на споразумението) не само не е направено нищо съществено по темата за дълга, но и въобще отношенията с Никарагуа практически са замразени? Посолството ни там е със затихващи функции още от 1990 г., а през 1998 г. е закрито. Официални български делегации не са стъпвали в тази страна през всичкото това време, нито някой се е интересувал какво става с обектите, изградени от България, които биха могли да се включат в калкулирането на никарагуанския дълг.
Стилиян Бурханларски, посланик в Никарагуа между 1986 и 1990 г., си спомня откриването на най-модерния в Латинска Америка за времето си консервен


комбинат, построен
от България край
никарагуанския град Себако


Струвал е 17 млн. долара. Такъв комбинат не сме имали дори и у нас. Проектиран е бил в Стара Загора. Държавата ни закупила за него лаборатория от Франция, поточни линии от Италия. Всички технолози са били българи, а работниците - млади никарагуанци, току-що завършили училище. Комбинатът произвеждал доматено пюре и бананова каша, към която голям интерес проявявала Канада. След 1990 г. обаче България си изтегля технолозите. Без тях производството замира. Никарагуанците приватизират комбината. Местен предприемач - собственик на бананова плантация, го купува на безценица, малко над 1 млн. долара. Идеята му е да произвежда бананова каша, но без българските технолози нещата не вървят. Обявява комбината за продан на същата цена, на която го е купил, готов е да го продаде и на България, но няма кой да прояви интерес. Предприятието накрая е купено от друг чужд инвеститор.
В Никарагуа България е строила също пристанището в Блуфийлдс - търговски порт на атлантическия бряг с много важна роля за местната икономика. Изградени са и фабрика за трансформатори, две фабрики за плодови и зеленчукови сокове и т.н. България е участвала съвместно с Никарагуа в производство на тютюн сорт “Бърлей”, който е с много високо качество в тропиците. Страната ни е била ангажирана също в отводняването на мини и в добива на оловно-цинкови руди, като е изработила и технология за усвояване на получавания при преработката им златен концентрат. Никой обаче след 1990 г. не е проявил интерес към възможностите
да се получи български дял в някое от изградените от България предприятия и производства в Никарагуа, твърди Стилиян Бурханларски.
Наред с държавния дълг никарагуанците имат да изплащат и фирмени дългове - 11-12 млн. към “Булгаргеомин”, 1.5 млн. към “Булгартабак” и т.н. Представители на “Булгаргеомин”, придружени от Бурханларски, заминават за Никарагуа през 2003 г. именно с цел проучване на възможности за получаване на фирмения дълг. Но официални лица от страна на домакините им обясняват, че всичко е консолидирано в общия държавен дълг. Който пък е редуциран съгласно сключено година по-рано в Швейцария споразумение с България чрез посредник. Явно става дума за същото това така старателно засекретено от българските институции споразумение от 27. 06. 2002 г.
Бурханларски недоумява защо е действано “на тъмно”, защо през годините не са поддържани необходимите контакти, включително и на личностно ниво с ключови фигури от никарагуанския обществен живот, симпатизиращи на България, както и с многобройните български възпитаници в Никарагуа, получили образованието си у нас, защо не е консултирано мнението на експерти по страната и региона. Напълно безотговорно според него е решението за закриването на българското посолство в страната, която ни е дължала над 200 милиона долара. Цитира и мнението на официалните никарагуански лица, които през 2003-а му споделили, че са били искрено изненадани от това решение. И обобщили: “Вие ни направихте подарък. Никой не постъпва така, ако очаква да му се върнат дълговете.” Според Бурханларски големият проблем е липсата на цялостен държавнически подход, на единна стратегия по въпроса с дълговете на страните от Третия свят към България, неоправданото загърбване и подценяване на отношенията с тези държави от дипломацията ни.
Подобни мисли изказва и Петър Константинов, бивш посланик в Нигерия през 1987-1991 г. и настоящ председател на Асоциация “България - Африка”. Според него Африка е континентът, където България е била особено популярна със значителното си икономическо присъствие. То е включвало инженеринг, търговски обмен, специалисти, културни и образователни връзки. Само в Нигерия има 75 обекта, изградени от български или смесени фирми, включително най-големият театър и един от елитните хотели в бившата столица Лагос. В Ангола и Мозамбик са действали изградени и менажирани от български специалисти промишлени и селскостопански обекти, а в гр. Моши, Танзания, е бил открит първият машиностроителен завод в Тропическа Африка. Страната ни е имала стабилни позиции в Етиопия, Замбия, Гана, Зимбабве, без да говорим за масираното ни икономическо присъствие в държавите от Северна Африка.


През последните четири десетилетия
над 16 000 африканци са получили образование в наши ВУЗ-ове


или други специализирани учебни заведения. Мнозина от тях заемат отговорни постове в държавите си и което е по-важно - в преобладаващата си част са запазили топли чувства към страната ни. Липсва обаче българска официална или академична институция, която да контактува с тези хора, каквато е световната практика.
Последните 16 години оставят впечатлението, че държавата ни съвсем неоправдано е изгубила интерес към този регион. В същото време Европейският съюз изготвя и приема в края на 2005 г. един много интересен документ “Стратегия за Африка: към Евро-Африкански пакт за ускорено развитие на Африка”. В него на 44 страници е изложен новият подход на Европа към континента. Би било редно той да се проучи внимателно и да залегне в българската външнополитическа доктрина, разбира се, с отчитане на спецификата на националните интереси. Петър Константинов е убеден, че “Черния континент” предлага изключително атрактивни възможности не само за изгодно получаване на дълговете, но и за дългосрочно възползване от стратегическите му суровини - стига да има кой да подходи компетентно и задълбочено към въпроса. Категоричен е: “Тези хора не забравят направеното добро. Проявяват интерес към по-модерни форми на сътрудничество като например реинвестиране на дълг в разработка на концесии за ценни минерални суровини, дървесина, диаманти, какъвто е случаят с Ангола. Разбира се, зад подобно предложение следва да застане държавата, защото това е субектът, който е на почит в Африка.”
В Африка може и да е така. У нас обаче преходът преобърна всичко, не само ролята на държавата. След разпадането на соцлагера с мръсната вода беше изхвърлено и детето. Заради политически предразсъдъци и недалновидност бяха зачеркнати всички доскоро “братски” страни от Третия свят.
Закриването на посолства в тези “неперспективни” региони, изпращането на неподготвени хора на почивка в малкото от останалите, вторачването на дипломацията ни единствено в Европейския съюз и НАТО е онази макросреда, която предопредели забатачването на темата с дълговете на тези държави към България през последното десетилетие и половина. Онова, което през това време можеше да се вземе, вече наистина в много от случаите е изгубено.
Споменатият вече доклад на парламентарната временна анкетна комисия се опитва да стовари вината за това на дежурното “международно положение”: “Разпадането на социалистическия блок и СИВ води до разпад на геополитическия фундамент на тези вземания и прави усилията на правителствата, колкото и амбициозни да са, неефективни, защото липсват международна рамка и инструменти за мултинационално решаване на проблема”. За проблема обаче изобщо не е нужно “мултинационално”, а националноотговорно решение. Отгоре на всичко “рамка” все пак има - въжделенният ЕС има много подробно разработени стратегии и за Африка, и за Латинска Америка, да не говорим за Азия. Поне това би трябвало да сигнализира, че е време и у нас да се преоцени отношението към тези региони. Може да се започне с реализиране на едно от малкото рационални предложения, направени от все същата парламентарна анкетна комисия, но така и неизпълнени досега - създаване на “агенция или междуведомствена група по вземанията с мандат да разработи цялостна стратегия” по въпроса за дълговете. Хубаво е в нея да влязат хора, които умеят да ценят и да намират точния баланс и в дружбата, и в цената на сиренето. За да излезе най-после темата за дълговете от тъмния килер на гузните, нехайните или некомпетентните недомлъвки.
......................

Милен Велчев, министър на финансите през 2001-2005 г.:
С конфиденциалност взимаме по-голям процент

"Не смятам, че в тази тема има хляб за интервю”, отсича бившият финансов министър Милен Велчев. Темата е за прозрачността в редуцирането на дълговете на част от страните от Третия свят, от които България има да получава вземания. Шест такива споразумения са били сключени именно по време на правителствения мандат на Велчев. Ексминистърът склонява само на блиц-интервю по телефона, което продължава точно шест минути.

- Г-н Велчев, необяснима е тази конфиденциалност по въпроса за вземанията, които има да получава страната ни от държави от Третия свят...
- Необходимостта от конфиденциалност идва от това, че преговаряме със страни, които искат да изчистят дълга си към България и към други държави. Когато започнем да водим преговори и се опитваме да вземем по-голям процент от сумата, публичността може да създаде проблеми на онези, с които преговаряме. Проблемите биха дошли от други техни кредитори, с които сметките вече са уредени и които са получили по-малко пари. Ето кое налага конфиденциалност – възможността да получим по-голям процент.
- Има държави, чийто дълг е договорен и върнат при пълна прозрачност – с ясен механизъм, ясен процент и т.н. Защо при нас се налага тази секретност? Временната анкетна комисия в 39-ото НС беше създадена именно заради твърдения, че тогавашното правителство, в което вие бяхте финансов министър, е взело прекалено малка част от дълга на 6 страни от Третия свят към България. В крайна сметка тази конфиденциалност не поражда ли съмнение, че всичко се прави “под масата”?
- Разбирам, че съмнение винаги ще има, но пред избора да вземем по-малко пари и да няма съмнения предпочитам да вземем повече пари и да има съмнения.
- Но не смятате ли, че не е нормално да не се знае принципът на договаряне и размерът на средствата, които имаме да получаваме? Все пак става дума за парите на данъкоплатците.
- Експертите на Министерството на финансите, които работиха по дълга по мое време, и сега са същите. Така че ако попитате сегашния министър Пламен Орешарски, той ще ви даде същата информация, която и аз мога да ви дам. Най-добре се обърнете към министерството.
- Вече го направихме. Но нека да ви припомня мнението на много икономисти, че няма логика, след като редуцирането на дълга е договорено и сумата дори вече се изплаща, тя да остава тайна за обществеността.
- Има такава логика. Ако са поети ангажименти в договора със съответния длъжник, има пълна логика ние да ги изпълним. Но министър Орешарски ще ви обясни. Той работи по същия начин и сега, както и по времето, когато е бил заместник-министър, и ще ви обясни цялата логика. Аз лично не мога да представлявам сега Министерството на финансите.
- Не ви и карам да го правите. Но сегашният зам. финансов министър Георги Кадиев по време на вашия мандат публикува анализ, в който бе категоричен, че тази информация не бива да е секретна. Тогава Кадиев бе в частния сектор.
- Нека да го направи и сега, да пусне публикация по този въпрос, след като вече е в Министерството на финансите. Най-лесно е да правиш публикации, когато си в частния сектор.
- Когато беше взето решение да се създаде анкетната комисия за дълговете, вие често споменавахте, че всички договорки се правят съобразно ангажимента ни към Световната банка. Каква е връзката?
- Единствената връзка е в това, което съм имал предвид - че Световната банка и Международният валутен фонд заедно имат инициатива за опрощаване на дълговете към тези бедни страни. И нашата теза винаги е била, че вместо да се присъединим към тази инициатива, е по-добре да договаряме тези вземания и да получим поне малък процент, отколкото нищо.
- Има ли опция дълг да бъде трансформиран примерно в собственост или пък в концесия на дадено производство? Въобще обсъждан ли е този вариант при договарянето на дълга?
- Такива опции съществуват само теоретично, но резултатът от тях е прекалено негативен.

...................

Специалните случаи

Ирак и Либия са парливите специални случаи в темата с дълговете към България.
За онзи 1,7 милиарда, който ни дължи Ирак, знаят всички. Както всички знаят и че никога няма да ги получим. Сигурно от политкоректност обществото е обладано от колективна амнеза за онези пламенни уверения на бившия външен министър Соломон Паси, че за българската намеса в Ирак американците ще се отблагодарят с осигурено изплащане на иракския дълг. А после – какво? Парижкият клуб призова за тотално опрощаване на иракските дългове. Пък и да не беше призовал – от кого да очакваме да ни изплаща нашия 1,7 милирад? От обсаденото от камикадзета багдадско правителство, което се крепи само благодарение на американските войски? Или от самите камикадзета?
Либийският казус е още по-драматичен – заради заложения там живот на българските медицински сестри. Въпреки официалните опровержения слуховете, че дългът може да се изтъргува срещу освобождаването им, не секват. Така или иначе, но повдигането на въпроса за тези пари, докато българките са зад решетките на Кадафи, е като да се говори за въже в къщата на обесения.
Общата сума, която имахме да взимаме от Либия в началото на 90-те, бе около 400 млн. долара. От тях само към 50 млн. се водят държавен дълг. Останалото са задължения към наши държавни фирми

..............

Неразплетеното кълбо

Дълговете към държавните фирми отпреди 1989 г. също са държавни вземания, но следите им се губят


Димитър Бъчваров,
бивш директор на дирекция “Икономическа политика” в Министерския съвет (1997 – 2001 г.) и съветник към същата дирекция от 1992 до 1997 г.

Българското правителство не би могло да трансформира дълговете от Третия свят в активи. У нас се закъсня с приватизацията на комунистическите предприятия, която практически започна едва след 1997 г. Дори нашите местни държавни “активи” бяха в окаяно състояние, та какво остава държавата да придобие и управлява такива в чужбина. Това би било един авантюристичен и порочен подход.
Най-лесният начин е правителството да предоговори със страната длъжник редуциране на дълга в замяна на незабавното му изплащане, или да продаде тези вземания на трета страна, която има възможности да събере повече пари, отколкото е платила, за да ги придобие. Докато се водят такива преговори, те обикновено са дискретни, но след това цялата информация трябва да бъде публична.
По времето на управлението на ОДС се направи много, за да се установят документално и да се систематизират външните вземания. Оказа се, че информацията е била умишлено разпръсната и че за цялостното събиране и юридическо оформяне на документите за безспорни държавни вземания са необходими години. Спомням си, че за да се защити интересът на страната ни, трябваше да се провери дали дадено конкретно задължение на едно българско държавно предприятие от военнопромишления комплекс е било “изчистено” в приключителния баланс на взаимните задължения между България и Русия от 1994 г. Такава информация не намерихме нито в Министерството на финансите, нито в “Булбанк” - бившата Българска външнотърговска банка. Когато се разпадна бившият СССР, в България имаше над 4000 държавни предприятия и сред тях почти нямаше такова, което да няма взаимоотношения със съветската страна. Оказа се, че през 2000 г. вече беше практически невъзможно да се намери детайлна информация за вземанията и задълженията на тези предприятия, въз основа на които официално е изчислено и договорено, че дългът на Русия към България е 100 млн. щатски долара. Какво да говорим за страни като Никарагуа, Ангола или пък Нигерия. Там затъмнението е тотално.
За по-голямата част от финансовите взаимоотношения, сключени на държавно равнище, документите, разбира се, се съхраняват, но това е само част от цялата картина. Защото от името на редица държавни фирми преди 1989 г. също са възниквали по същество държавни вземания и задължения. Те са били отпускани чрез Българска външнотърговска банка, “Минералбанк”, “Балканбанк” и другите т. н. “търговски банки” създадени изкуствено между 1986 – 1989 г. съгласно “доктрината Луканов”. Със закриването на бившето Министерство на външната търговия не беше направено нужното за обобщаване данните за вземанията на българските предприятия, които се съхраняваха в неговия архив.
От мои лични наблюдения по време на работата ми в “Балканкаримпекс” преди 1989 г. си спомням, че тогава реално от износ на кари се инкасираха максимум около 50 млн. долара годишно. При това “Балканкар” беше най-големият производител на електро- и мотокари в света с 50�000 души персонал, гордостта на българската икономика. С тези валутни приходи дори не можеше да се покрият разходите за внос на комплектация. В същото време обаче години наред се отчиташе т. нар. “физически износ” за около 100 млн. долара годишно. Т. е. физически изнесената, но не платена продукция само от системата на “Балканкар” след 1984 г. беше за 400–500 млн. долара. В много по-големи мащаби беше това разминаване с “физическия износ” при оръжейната продукция и строителството. Огромна част от тези вземания българските държавни фирми са обявили за “несъбираеми” и така са ги отписали от своите отчети още в началото на 90-те години. Пет години по-късно по закон се допуска унищожаването на счетоводните архиви на фирмите, което е направено и така са заметени следите за т.нар. “фирмени” вземания - вероятно за над 3 млрд. долара. Покрай всичко това между 1990 и 1996 г. ограничена номенклатура от доверени на БКП и ДС лица имаше възможност директно да присвоява или да прехвърля на свое име тези вземания. Докато тук те се водеха “несъбираеми”, посочените лица от българска страна, както и подкупни чиновници от страните длъжници, са преоформяли дълговете или гаранционните документи по тях в записи на заповед на приносител. След това несъбираемите пари бързо са събирани в частните джобове и са изпирани чрез офшорни фирми.
В края на 2000 г. само главниците по външните държавни вземания на България бяха над 3 млрд. долара. В средата на 2005 г. те вече са около 2.5 млрд. и намаляват. Дори само 30% от тях да се съберат, това са над 750 млн. долара.

..............

След отправени депутатски обвинения срещу тогавашния финансов министър Милен Велчев, че е договорил “на тъмно” и неизгодно за държавата редуциране на задълженията на 6 държави към България, в 39-ото Народно събрание беше сформирана временна анкетна комисия по искане на самия Велчев. Тя стартира с решение на парламента от 19 януари 2005 г. и официалното є наименование бе Временна анкетна комисия за проверка на междуправителствените споразумения за кредити, предоставяни на други държави - произхода на кредитите, целите на предоставянето и времето, когато това е осъществявано; държавите кредитополучатели; действията на правителството от 1990 г. насам по събиране на вземанията на Република България, произтичащи от тези споразумения. Поради големия обем на информацията, която трябваше да бъде обработена, първоначалният 3-месечен срок за работа на комисията бе удължен до 19 май 2005 г. Докладът на комисията бе изработен при много спорове между членовете є, а един от тях - независимата депутатка Стела Банкова - го подписа с особено мнение.

Минчо Спасов, председател на временната
анкетна комисия за дълговете в 39-ото НС:
Няма нарушения

- Г-н Спасов, вие като председател на временната анкетна комисия за дълговете в 39-ото НС наясно ли сте колко точно са вземанията на България от страните от Третия свят?
- Министерството на финансите ни предостави най-различна информация за дълговете. Част от нея обаче е засекретена. Беше предоставена на комисията, но данните не са отразени в окончателния доклад. В най-общи линии засекретената информация се отнася до висящи задължения, които ние желаем да получим при по-благоприятни условия от други кредитори. И не искаме да злепоставяме длъжника спрямо останалите, на които има да плаща.
- Обяснете тогава до какви изводи стигна вашата анкетна комисия.
- Бяха установени видът и размерът на дълговете и бяха направени конкретни предложения как да се процедира по-нататък. Още в първите дни на 40-ото Народно събрание от парламентарната трибуна аз призовах министър-председателя да се запознае с този доклад и лично му го изпратих, за да започне България по-ефективни процедури по събирането на дълга. В този процес активно се включи и Даниела Бобева, която сега е заместник-шеф на БНБ. Тя предложи различни методики за работа. Една от възможностите беше създаването на специален орган, който да се занимава само с този въпрос. Но за съжаление това все още не се е случило.
- Анкетната комисия установи ли някакви нарушения?
- Нито по времето на Иван Костов, нито при Муравей Радев, нито при Милен Велчев констатирахме някакви нарушения. Установихме, че те са вървели по стандартната практика в международното икономическо пространство за уреждане на тези дългове. Ангажират се агенти, които са професионалисти. Защото рискът да останеш с празни ръце, когато не си наясно с нещата, е много голям.
- В доклада на комисията ви няма препоръка към правителството да разкрие механизма по договарянето на редуцираните вземания, нали?
- Трудно ми е да кажа дали тези неща не са някаква тайна в междудържавните отношения. За мен по-важно е да има контрол чрез специализираните органи - Сметна палата, прокуратура, на които да е осигурен достъп до тази информация, и ако констатират големи разминавания между нормалната търговска практика (примерно по-голям процент за посредника), да се търси някаква отговорност. Но не е уместно да става публично достояние, защото това са търговски взаимоотношения на държавата.
- Спомняте ли си приблизително с какъв процент обикновено България е редуцирала вземанията си?
- Обикновено успяваме да договорим между 20 и 30% от общата сума, а понякога и по-малко.
- Колко беше най-ниският процент?
- Не мога да си спомня.


Стела Банкова, член на временната анкетна
комисия за дълговете в 39-ото НС:
Прокуратурата да разследва редукциите

- Като член на временната анкетна комисията в 39-ото НС как гледате на темата за дълговете?
- Категорично съм против тезата, че правителствата след 1989 г. са работили за връщането на дълговете, особено правителствата на господата Костов и Кобургготски. Прави впечатление, че сделките за редукция на дълговете са сключвани на тъмно, чрез посредници. И посредникът при много от сделките е един и същ. Много странно е обстоятелството, че обслужващата банка за някои сделки е сменена в последния момент. Това е изключително съмнително и поражда много сериозни подозрения за корупционни практики. Не на последно място това, което прави впечатление, е драстичното и според мен необосновано от гледна точка на българския интерес редуциране на някои дългове. Типичен пример в това отношение е Никарагуа. Според мен българската прокуратура следва да започне разследване за начина, по който се е стигнало до това редуциране и който е ощетил българската държава.
- Какво становище заехте при приключване работата на комисията?
- Аз категорично не приех доклада на комисията и го подписах с особено мнение, в което отразих тъкмо нещата, които ви казвам. Аргументите ми трябва да се пазят в архива на комисията.
- Защо това особено мнение липсва в заключенията на доклада?
- Много съм учудена, че липсва. Не вярвам докладът да е бил фалшифициран. Съществуват стенографските дневници от заседанията на комисията. Когато беше гласуван докладът, там всичко беше отразено.

....................

Икономистите:
Стратегията е правилна, дяволът е в детайлите

И с лупа да търсите, трудно ще намерите икономист от частния сектор, който да не е на мнение, че информацията за уреждане на дълговете и вземанията на държавата не може да бъде тайна. Особено след като тези ангажименти са вече договорени и дори върнати.
Такова беше и мнението преди около година и половина дори на един от сегашните зам.-министри на финансите Георги Кадиев. Тогава той беше в анализаторската агенция, която наблюдава нововъзникващите пазари в Централна и Източна Европа CEEMarketWatch.
“Според нас конфиденциалност трябва да има по време на преговорите, но не и след техния край. Цената на този дълг не се променя с изтичането на информация по него поради така или иначе слабата му ликвидност. И ние не виждаме причина подобен род решения да се взимат на закрити заседания на правителството. Напротив, считаме, че би било проява на добър тон за хода на подобни операции да бъдат осведомени както българският парламент, така и обществото, за да се избегне типичният привкус на непрозрачност и “далавера””, написа в анализ за в. “Сега” в началото на 2005 г. Георги Кадиев.
Заключението му е даже още по-категорично: “Стратегията е правилна, дяволът е в детайлите. Остава правителството да обясни детайлите.”
Никой не води такива преговори на мегдана, пред очите на всички. Най-малкото защото самата вест, че се водят и се очаква сделка, вече се отразява върху пазара и цените на дълга. Публичността на преговорите би навредила на длъжника, а понякога и на кредитора. По друг начин стоят обаче нещата, когато става въпрос за вече сключена сделка. Няма логика и смисъл при свършен факт резултатите да се пазят в тайна (която така или иначе само след месеци ще бъде разконспирирана от международните статистически данни).
“Всяка година взаимната задлъжнялост на страните по света се следи от международните финансови организации. Такава статистика се публикува от Банката за международни плащания, от Световната банка и от Международния валутен фонд. Няма начин задълженията към България на някои от нашите длъжници да са уредени, прехвърлени или дори разсрочени скрито-покрито, без да се отразят в статистическите данни. Съвсем друг е въпросът, че преговорите изискват поверителност”, аргументира позицията си за пълна прозрачност при дълговите сделки икономистът Емил Хърсев
Всъщност около скандала с тайното уреждане на вземанията на България от шест страни от Третия свят, развихрил се в края на 2004 г., се изказаха доста експерти. И всички те бяха единодушни, че уреждането на борча трябва да стане максимално бързо, по ясен механизъм и при пълна прозрачност.
Първият голям въпрос е каква част от дълга трябва да си търсим. Предвид оскъдната информация за вида на кредита, липсата на достатъчно документи и яснота каква точно ще е процедурата на продажбата много трудно може да се отговори на този въпрос. Още повече че този вид дълг е неликвиден и няма пазар в сравнение с други сделки.
Според Хърсев обаче всеки дълг си има цена и колкото да ни се иска друго, пазарната цена е критерият каква част от всеки дълг може да се събере. “Правителствата от 90-те години не поеха отговорност за отбив между 25% и 50% от вземанията на България от развиващите се страни. Днес от тези вземания и 25% е трудно да се съберат. Всяка година отлагане още повече влошава събираемостта”, смята Емил Хърсев. И изчислява: ако от 5 млрд. долара вземания съберем 1/4, това прави милиард и четвърт постъпления. Само лихвите, които ще спестим при 6% средна цена на собствения ни дълг, ще са 75 млн. долара годишно. За 15 години бездействие това са поне милиард и четвърт долара загуба само от лихвите, които бихме спестили. “Ето това бездействие, което носи преки загуби, ми се струва истинското предателство на националните интереси”, сочи Хърсев.
Другият съществен въпрос е кога е най-изгодно да се правят такива сделки. И тук като че ли специалистите са единодушни: “Веднага!” Отлагането е в полза на длъжника, който в периода на договаряне, понякога продължаващ години, не плаща вноските по заема, нито пък плаща лихви.
В крайна сметка на всички трябва да е ясно, че е невъзможно да си приберем целия дълг. Както и ние преди години не платихме пълният размер на заемите, отпуснати на България. Но редукциите, които приемаме, трябва да съответстват на пазарните. При ясни правила ще може да се търси отговорност на правителството, което е нарушило реда или е сключило неизгодни финансови сделки за страната. И в крайна сметка данъкоплатецът, който се явява своеобразен кредитор, ще знае ясно и точно какво се случва с парите му. Защото е безумно правителството да обяснява, че крие информацията, като прави услуга на кредитополучателя, за да не го скара с другите страни, които имат да си прибират свои борчове. А в същото време, макар и частично, информацията за управлението на вземанията на България да е достъпна дори и в интернет.