Тайните на колумбийското злато


Забравете приказката за Ел Дорадо (Златната страна). Няма такова нещо, никога не е съществувало. Испанците навремето са си измислили този мит, поразени от изобилието на златни предмети в обществата, в които попаднали, откривайки новия за тях свят...
Това ми обяснява гостувалата у нас наскоро Мария Алисия Урибе-Вийегас, директорка на Музея на златото в колумбийската столица Богота, който разполага с най-богатата в света колекция от златни артефакти от предколумбовите цивилизации. Гостенката изнесе в СУ „Св. Кл. Охридски” лекцията „Античното злато на Колумбия: контекст, технология и символика”. И само пред „Тема” сподели, че води разговори за предстоящо гостуване в България на експозиция на нейния музей – това вероятно ще се осъществи до 2-3 години.
Що се отнася до Ел Дорадо, тази легенда е вълнувала конкистадорите векове наред и те не са спирали да търсят Златната страна из планини и джунгли. Много книги и филми също са посветени на тези епични походи, включиелно кинокласиката на испанеца Карлос Саура от 1988-ма, която така се и казва – „Ел Дорадо”. Всъщност в мита се говори по-скоро за Златен човек – и съответно се предполага, че и страната, в която живее, е Златна. Много изследователи допускат, че това идва от ритуал, практикуван от културата муиска (наричана е и чибча), обитавала земите на днешна Колумбия. Когато предводителят на муиските „встъпвал в длъжност”, го мажели с глина, а отгоре го посипвали със златен прашец. Така наистина ставал Златен човек. После влизал да се потопи в свещено езеро и дарът от тялото му се разтварял във водата, за да иде при боговете.
Именно нещо такова ще да е развинтило фантазията и жаждата за злато у конкистадорите. Тяхната обсебеност от жълтия метал обаче е била напълно неразбираема за индианците. „Те не са разбирали за какво им е на испанците необработено злато. За тях е било ценно само изкуството, въплътявано в него чрез артефактите, които са изработвали,” обяснява Мария Урибе. Ето защо и измислицата за Ел Дорадо всъщност е продукт на ценностната система на испанците. Тя не може да е реалност, защото изобщо не се вписва в разбиранията на предкомубовите общества. Шефката на Музея на златото уточнява: „Те са били много свързани с природата, одухотворявали са я, смятали са, че човекът е част от нея наравно с животните, реките, планините, а не неин господар, както самонадеяно си въобразява модерният човек, довел планетата до ръба на екоколапс. Ценяли са човешките умения и мъдрост, благоговеели са пред възрастните и опитин членове на общността си. Те са почитали сръчността на златаря толкова, колкото и сръчността на тъкачката – защото и двамата са създавали красиви неща.”
Мария Урибе е посветила цялата си кариера на археолог и антрополог на изучаването на древните култури в Колумбия, на тяхната космология, на символите им. Отдадена е на своя Музей на златото и не пропуска да подчертае, че той съдържа около 59 000 експоната. Към 34 000 от тях са от метал – не само от злато, но и от сплави като злато и мед, злато и сребро, злато и платина и т.н. А около 25 000 са от керамика, камък, раковини, кост или текстил.
Интересното е, че музеят е поделение на националната Банка на Колумбия – това е независима от президенти и правителства, много стабилна и, естествено, заможна институция. През 30-те години банката придобива първите златни изделия от предколумбовата епоха, но дълго просто ги съхранява в сейфова. През 1940 г. за първи път подрежда експозиция, но до1959 г. тя остава закрита за широката публика – показват я само на официални чуждестранни делегации. Постепенно колекцията се обогатява с все нови и нови уникални находки, всичките изработени изключително изкусно. Музеят става общодостъпен през 1959 г. А след реконструкция на сградата му през 2008 г. получава и нови пространства зе представяне на съкровищата си.
В момента в него има пет основни зали, посветени на различна тематика и носещи съответно име. „Работата с металите” показва древните технологии за добив и обратотка на златото. „Хората и златото на предиспанска Колумбия” онагледява ролята на скъпоценните метали в политическия и религиозния живот на индианските общини. „Космология и символизъм” е посветена на митовете, на шаманизма, на традициите, на разбирането как е конструиран светът – има горен, среден, долен и човекът живее в средния. „Жертвоприношението” с помощта на звукови и визуални ефекти възпроизвежда пред посетителите ритуалите, с които са били омилостивявани боговете. „Изследване” е интерактивна зала, посветена на значението на музея за опазване на културното наследство на страната. „Така показваме целия цикъл на металите, които идват от земята, обработват се, изпълняват своите ритуални функции, а после пак отиват в земята чрез жертвоприношенията,” казва Мария Урибе. Тя е особено увлечена от космологията на древните общности. Разказва: „Те са били потопени в отношения с околния свят, много различни от сегашните. Възприемали са времето като циклично, смятали са, че то се връща и се повтаря, отваряйки възможности за прераждане и творчество. Светът за тях е бил като спирала. Вярвали са, че човек може да сменя тялото си, да се преобрази в животно – затова често така са се изобразявали, а и са почитали дълбоко животните като себеподобни”.
Директорката на музея от Богота се спира и на една уникална „професия”, упражнявана в предколумбовите общества и все още жива и до днес на полуостров Гуахира. Нарича я с испанската дума palabrero (от palabra – дума). Задачата на изпълняващия тази функция е с помощта на думите и убежденията да изглажда всякакви възникващи конфликти, да помирява враждуващи личности и кланове. Тази институция е провъзгласена за нематериално културно наследство на човечеството. Мария Урибе е убедена, че днешният ни изтъкан от конфронтации свят има много какво да научи, ако се обърне към мъдростта на древните цивилизации.
Дали самата Колумбия е успала да се поучи от миналото си? Загърбила ли е вече наистина вътрешния си дългогодишен въоръжен конфликт, който й спечели черната слава на „страната на отвличанията”? Мария Урибе отговаря: „Да, това отмина. Сега сигурността по пътищата е по-голяма. Но не сме премахнали причината на вътрешния ни конфликт – огромните социални контрасти. Имаме много богати елити и много бедно население. У власт имащите липсва сякаш и желание истински да се подобри ситуацията.” Тя все пак е оптимистка не само за страната си, а и за цялото човечество: „Досега сме сгрешили толкова много неща, че вече няма как да не тръгнем към промяна. Най-важното е да се научаваме да уважаваме другия, да сме толерантни – точно това са го умеели много добре в предколумбовите общности. Вярвам, че именно отварянето към културното многообразие е най-важното за развитието на общочовешките ценности. А политиците, който вземат решения, трябва по-често да се обръщат към историята и да се учат от нея. Такива послания се опитваме да отправяме и от нашия музей.”
Накрая питам гостенката от Колумбия кой е любимият й експонат в нейния Музей на златото. Тя пляска с ръце: „А сега де! Как да отговоря? Всичките са ми любими. Всеки е уникален.” Настоявам и тя най-после се предава: „Добре, да кажем ритуалният златен сал на културата муиска, открит през 1969 г. Очарова ме това изящно, иконографично изображение, тези изчистени форми, които приличат на модерно изкуство. Всъщност, ако приемем муиска за наши съвременници, може би ще попием и тяхното мъдро сливане с природата...”

Каре.........................

Приключенията на скитските съкровища в Европа

„Златото на скитите” се нарича една впечатляваща изложба, която от миналата година гастролира в Германия и Холандия. В момента е в Амстердам. Но... не е известно къде ще се върне и се превръща в заложник на геополитически страсти. Въпросът е там, че представените експонати са взети от няколко музея, разположени в Крим. Когато през 2013 г. изложбата потегля на своето задгранично пътешествие, Крим все още е част от Украйна. И златните съкровища на скитите съответно напускат страната през летището в Киев, тоест пред украинската държавна граница. Междувременно обаче, както всички знаем, Крим бе обявен за част от Руската федерация при доста драматични обстоятелства. Сега властите в Киев настояват да получат изложбата при завръщането й, защото я водят част от украинския фонд на историческо и културно наследство. А и редът е такъв, че тя трябва да се върне праз тази граница, през която е излязла. Да, но реално експонатите са собственост на съответните музеи в Крим – които също настояват, че трябва да си ги получат обратно. Същото изискват и официалните руски власти, вече взели под своя юрисдикция южния полуостров. Казусът е много делигатен. Ето защо властите в Холандия, където свариха изложбата кримските събития, засега са взели компромисното решени да удължат престоя й в Амстердам до август т.г. Пък после ще видим...


Забележителности