Напусналият ни през 2012 г. едва на 72-годишна възраст Самуел Франсес е едно от големите имена в съвременната българска журналистика, за което си струва да си спомняме по-често. Не случайно той е един от двамата журналисти испанисти, на чиято памет е посветен провежданият ежегодно конкурс „Светове и цветове” на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България, чийто съучредител бе Сами през 2003 г.
Показателно е, че наградата на конкурса, която носи неговото име, е за професионална и гражданска етика – защото освен отличен репортер с лаконичен, но винаги много изразителен и концентриран изказ, той бе и изключително почтена личност с будна съвест и с активна гражданска позиция. Все по-дефицитни качества в нашата професия...
Яркостта на неговия талант бе обогатена и от произхода му на сефарадски евреин, от културната му връзка с Испания – родината на предците му, донесли оттам старинния шпаньолски, наричан още ладино или джудезмо. Перфектен испанист и преводач, Сами неизменно бе зареден и в личното общуване, и в писането си с онова завидно чувство на ирония и самоирония, така характерно за еврейския светоглед.
Със същото чувство е пропита и неговата излязла още през 1999 г. книга „Спомени весели, спомени тъжни” – уж тънка и непретенциозна, събрала уж кратки и лековати разкази за епизоди от тъй наситения му събития и срещи живот, но всъщност сглобила в пъстър калейдоскоп една много показателна картина на България и на света от последните шест десетилетия на ХХ век.
Тази „книжка”, както Сами винаги скромно я наричаше, излезе и на испански година след българското си издание. Но до днес вече е почти библиографска рядкост. Затова е истинско събитие новоизлязлото ѝ издание в Испания – дело а неговия приятел, испанския историк Антонио Надал, който я предлага сега на испанската публика под по-интригуващото заглавие „От изгубените империи към Балканите: Самуел Франсес, сефарадските евреи и България”.
Антонио Надал, професор по съвременна история в Университета на Малага, пристигна специално в София, за да представи това ново издание на книгата на приятеля си Сами. Представянето, състояло се на 13 март т. г. в Конферентната зала на Софийския университет „Св. Кл. Охридски”, бе оргаизирано съвместно от Катедрата по испанистика в СУ и посолството на Испания. В събитието участваха още представители на Институт „Сервантес”, на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България, на Организацията на евреите в България „Шалом”, университетски преподаватели и студенти.
Водеща на срещата бе Лиляна Табакова от Катедрата по испанистика. Изказаха се посланикът на Испания Н. Пр. Алехандро Поланко, проф. Антонио Надал, моя милост, Къдринка Къдринова – като зам.-председателката на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България (СИЖБ), изтъкнатият испанист и колега на Сами Фрнсес от общото им следване Венцеслав Николов. В залата бяха и директорката на Институт „Сервантес” в София Мариса Сантос, ръководителят на Отдела по образование към посолството на Испания Анхел Сантамария, председтелят на СИЖБ Георги Митов и др. Там бяха и двамата синове на Самуел Франсес – Соломон и Жак.
Н. Пр. Алехандро Поланко отдаде специална почит на паметта на Самуел Франсес като изтъкнат журналист и дългогодишен кореспондент на испанската информационна агенция ЕФЕ за България, припомняйки, че Испания го е отличила и със своя орден Офицерски кръст за граждански заслуги.
Посланик Поланко не пропусна да изтъкне и историческата роля на сефарадската общност у нас, чийто ярък представител бе Самуел Франсес, за опазването на „едно от най-важните богатства в предаването на културата – езика ладино или джудезмо”.
Посланикът цитира и един от заключителните абзаци в книгата на Сами, който го е развълнувал силно: „Сега съм уморен. Доволен съм, че българският народ се оказа с имунитетпротив антисемитизма и не се поддаде на внушенията, които, уви, не спират и днес. Но имам усещането, че усилията ми в много случаи са наподобявали битката на Дон Кихот с вятърните мелници. Тъжно ми е като си помисля как изчезнаха вецовете, колко напрегжнат и труден стана животът ни, колко малко весели случки мога да си припомния за последните девет години. Не, че няма какво да ме радва: достатъчно е да взема в ръцете си внучето, което носи името ми, да виждам успехите на двамата ми сина.”
Н. Пр. Алехандро Поланко отправи специални поздравления към проф. Антонио Надал за новото испанско издание на книгата на Самуел Франсес, станала повод за това възпоменание за големия журналист и човек.
Проф. Антонио Надал също благодари на испанското посолство и на Катедрата по испанистика, че са организирали представянето на книгата в София. Той разказа свои спомени за Сами, с когото се запознават още през 2001 г., когато испанският историк е в България, правейки свои научни проучвания, включително и по темата за Холокоста. Със същата насоченост е била и последвалата негова научна работа в Румъния. Но в крайна сметка той не се е решил да публикува нищо по въпроса за нито една от двете страни, защото не счита погледа на чужденеца към такива деликатни материи за достатъчно меродавен.
Сами му подарил книгата си и, тръгвайки си към Испания, Надал му обещал да я издаде и там. Минали още доста години преди да успее да осъществи това, но е щастлив, че все пак е изпълнил обещанието към своя приятел.
Професорът даде много висока оценка на Сами като автор, подчертавайки, че той е пишел така, както говори – със същата яснота, лаконичност и концентрираност на изказа. Съдържанието на книгата се състои сякаш от непретенциозни случки от всекидневния живот, но всъщност те са много точни свидетелства от историята. Проф. Надал посочи още, че Сами пише за Холокоста без излишни епитети, с въздържаност, която обаче по въздействие на фактите се оказва много по-силна и важна от многословни патетични излияния.
Получих думата и аз, Къдринка Къдринова, журналистка, дълго оглавявала СИЖБ, а в момента негова зам.-председателка. Аз разказах за журналистическата работа на Самуел Франсес и за ролята му в Сдружението. Припомних основните етапи от биографията на Сами, като изтъкнах богатия му опит, придобит в Куба, където е работил като преводач, където е живял със семейството си и където е роден един от синовете му.
Наблегнах и на работата на Сами като първи и дългогодишен кореспондент на испанската информационна агенция ЕФЕ в България. В годините на българския преход той участва във всички пресконференции, винаги поставя остри въпроси на политиците и става пословичен именно с тази своя журналистическа настъпателност и принципност.
Отбелязах също силното влияние на Сами върху очертаването на профила на СИЖБ при създаването на Сдружението през 2003 г. – като мост между културите, като отстояваща свободата на словото, социалната ангажираност и журналистическата етика и солидарност организация.
Спрях се и на отношението на Сами по темата за спасявнето на българските евреи – особено актуална в последните дни, покрай чествнето на 80-годишнината от това събитие. Припомних, че както и голяма част от еверйската общност в България, Сами никога не е пропускл да напомни, че за въпросното спасяване не е редно да се говори, без да се отчита как тогавашната българска държава, официална съюзничка на хилеристка Германия, е съдействала за депортирането към нацистките лагери на смъртта на 11 343 евреи от Беломорието и Македония.
Приканих присъстващите, когато четат книгата на Сами, да обърнат внимание на главата „Жезълът на Моисей”. От нея става ясно, че всъщност именно Сами е в основата на това, в края на 1987 г. българската държава да се „сети” за кюстендилската акция от 1943 г. по спирането от няколко общественици на ешелоните, предвидени да откарат 8500 евреи от Югозападна България към нацистките концлагери. Сами предлага този епизод като тема за журналистически материал, който да напише за бюлетина на колегата си Петър Герасимов в Агенция „София-Прес”, където работи тогава.
Но ръководството на агенцията преценява, че темата е важна – и нещата бързо се разрастват на официално ниво чак до провеждането през 1988 г. на нашумяла и по света международна Кръгла маса. Оттам нататък с годините честването на спасяването на българските евреи се превръща в държавен ритуал. Макар да е повече от спорно дали през март 1943 г. тогавашното съюзено с Хитлер ръководство на България би откликнало на достойните обществени настроения в защита на евреите, ако месец преди това Сталинградската битка вече не е показала на всички, че ходът на Втората световна война се преобръща, отбелязах в края на изказването си.
Свое емоционално изказване направи и изтъкнатият испанист Венцеслав Николов, близък приятел и съкурсник на Самуел Франсес от първия випуск по испанска филология в Софийския университет. Венци изтъкна таланта на Сами към езиците. Освен, че много бързо станал най-добрият студент по испански, за което, разбира се, му помагало владеенето на ладино от дете, той също така свободно говорел руски, английски, френски, италиански.
Венци и Сами заедно са се изявявали в малък хор, с който участвали в някогашната художествена самодейност, изпълнявайки песни на испански. Сами, който имал опит в хоровото пеене още от Еврейския културен дом, впечатлявал с отличния си бас и бил определен за солист.
Венци разказа и спомени от Куба, където и двамата със Сами са работили през 60-те като преводачи по едно и също време. Живеели са в най-голямата сграда в Хавана – известната „Фокса”, подслонявала чуждестранните специалисти. В нейния двор редовно се провеждали турнири по шахмат между обитателите на сградата. Редовно ги печелили съветски специалисти – възпитаници на известната с успехите си по света съветска шахматна школа. Единственият с друга националност, успявал винаги да се класира или първи, или втори, бил Сами, благодарение на блестяящата си шахматна дарба.
Венци също така изтъкна голямата журналистическа смелост на Сами като кореспондент на ЕФЕ, припомняйки, че един бивш български външен министър дори тръгнал да го съди, но в крайна сметка съдът отсъдил в полза на принципня и аргументиран журналист.
„Благодаря за новото издание на книгата на Самуел Франсес и за това, че съживихте спомена за него!” – с тези думи Венцеслав Николов се обърна в края към проф. Антонио Надал.
Новото испанско издание „От изгубените империи към Балканите: Самуел Франсес, сефарадските евреи и България” посочва на корицата си:
„Самуел създава магическа литература с дискретност и спокойна убеденост, че трагедиите трябва да бъдат разказвани просто, без прилагателни. Влага известна дистанцираност и осезаема недоверчивост, типични за култури и хора, които живеят интензивно, на различни места, без къщи или папки със спомени, принудени да мислят за близкото си бъдеще като за нещо неопределено. Да се съпротивляваш, без да полудееш, е отличителната черта на хиляди анонимни герои. Да се стремиш към малките неща, без да се поддаваш на омразата. Един вид съучастничество между нищото и благополучието, което може би ще пристигне като листа, плаващи през нощта.”
Проф. Надал се извини, че издателството не е успяло да изпрати в София обещаните бройки от книгата, предвидени за Катедрата по испанистика в СУ, за посолството на Испания, за „Шалом”, за СИЖБ, и, естествено, за семейството на Самуел Франсес. Но увери, че в най-скоро време кземплярите ще пристигнат.
Нека в края припомним и основните моменти от биографията на Самуел Франсес:
Роден е в София на 21 септември 1940 година. 1943 – 1944 г. – изселен е в Нови Пазар по силата на антиеврейското законодателство. 1958 г. - завършва руска гимназия. 1958 - 1960 г. – отбива военна служба. 1966 г. – Завършва Испанска филология с първия випуск. 1966 - 1971 г. – работи в Комитета за приятелство и културни връзки с чужбина. 1971 – 1975 г. – преводач в Куба, в Института по планиране. 1975 – 1986 г. – преводач от испански, репортер и старши репортер в БТА. 1986 – 1991 г. – коментатор и старши репортер в Агенция „София-прес”. 1990 – 1997 г. – главен редактор на в. „Еврейски вести”. От ноември 1989 г. до 1 юли 2003 г. – кореспондент на испанската информационна агенция EФE.
Самуел Франсес е автор на стотици статии, коментари, репортажи, интервюта, публикувани в десетки вестници, списания и бюлетини. Има публикации във всички бивши социалистически страни, а също в Испания, Франция, Мексико, Перу и други страни от Латинска Америка.
С редица публикации в издания на испански език и езика ладино в Турция, Гърция и България популяризира историята на българското еврейство и специфичния език, който са говорили дошлите от Испания сефаради, запазвайки го в продължение на векове. Участвал е и организирал множество международни конференции в Испания, Гърция, Израел и България предимно на сефарадски теми.
Ревностен защитник е на републиканското управление и демократичните ценности в България. Води борба с проявите на расизъм и антисемитизъм в България, като често се превръща в мишена на политическите си опоненти.
Покрай работата си е посещавал и отразявал живота, а често и бойни действия в СССР, Югославия, Ангола, Никарагуа, Израел, Куба и др. Превел е от испански няколко романа от автори от Испания, Аржентина, Коста Рика, Чили, както и стотици разкази и стихотворения. Автор е и на мемоарната книга „Спомени весели,спомени тъжни”, публикувана на български и испански език през 1999 и 2000 г.
През октомври 1998 г. е награден с испанския орден Офицерски кръст за граждански заслуги.
През ноември 2003 г. е удостоен с Годишна награда за чужд кореспондент на Съюза на българските журналисти.
На 14 март т. г. книгата „От изгубените империи към Балканите: Самуел Франсес, сефарадските евреи и България” бе представена с участието на проф. Антонио Надал и в Еврейския дом в София. Там в представянето се включи и живеещият у нас чилиец Андрес Сааведра, училищен и университетски преподавател, близък приятел на Сами Франсес и също един от "моторите" за новото испанско издание на книгата. Сааведра, който е бил колега със Сами още навремето в "София Прес", е и редактор на книгата.
