Когато преди две години в България се спореше как по-екологично да се унищожат наследените от Варшавския договор съветски ракети, от ни един действащ пагон не се дочу и намек за евентуалното им запазване като гарант за войсковата ефективност в невралгичния ни регион. На другия край на планетата - в съюзническа нам по линия на "коалицията на желаещите" Никарагуа, която като България самоотвержено прати свои войници в Ирак, през последните месеци също се заговори за съветски ракети. Каквито и Никарагуа си има от времената на дружбата със СССР. Само че там армейското ръководство категорично отказва да ги унищожава, защото ги смята за важен коз в опазването на националната сигурност в "горещата" Централна Америка. Нищо, че са разположени в "задния двор" на САЩ.
Никарагуа има 2116 ракети "земя-въздух" и "земя-земя" от типа SAM-7. Останали са й от 80-те години, когато беше управлявана от левите сандинисти, подкрепяни от соцлагера. САЩ пък тогава финансираха "контрите", които нахлуваха от Хондурас и се биеха срещу сандинистката армия. А тя за по-сигурно се екипира с ракети - братска помощ от СССР.
Днес сандинистите вече не са на власт, "контрите" се легализираха, но ракетите останаха на въоръжение на вече несандинистката армия.
При визитата си в Манагуа през ноември м. г. държавният секретар на САЩ Колин Пауъл настоя ракетите да бъдат унищожени в рамките на кампания за съкращаване на оръжията в централноамериканските страни. Той алармира, че наличието им притеснява съседите на Никарагуа, нарушава баланса на силите в района и

МОЖЕ ДА ИЗКУШИ "ТЕРОРИСТИ-НАРКОТРАФИКАНТИ"

да се сдобият с тях.
Услужливи медии от съседен Салвадор тутакси тиражираха слухове, че партизаните от Въоръжените революционни сили на Колумбия настойчиво сондират как да докопат никарагуански ракети.
Отговорът на шефа на никарагуанския генщаб ген. Хавиер Карион обаче беше категоричен: "При никакви обстоятелства Никарагуа няма да остане без ракети. Това, което искат САЩ, е едностранно разоръжаване, каквото Никарагуа няма да приеме." Карион се възмути, защото от ликвидирането на ракетите би загубила не само сигурността на страната, но и хазната й - според него без оръжието Никарагуа би "олекнала" с 60 милиона долара. Цифрата прозвуча доста впечатляващо в страна, която е втора по бедност в Западното полукълбо след Хаити.
След мъчителни совалки до Вашингтон и обратно на цивилния военен министър Хосе Адан Гера бе постигнат половинчат компромис: Карион склони да унищожи "малка част" от ракетите, без да посочва нито конкретен брой, нито конкретен срок.
Въпросът все още е висящ и много парлив за цивилната никарагуанска власт, която трепери за добрите отношения със САЩ. И има защо. Просто президентът Енрике Боланос не би управлявал без мощния американски гръб. Отношенията с Вашингтон за него наистина са "като слънцето и въздуха", защото ако се развалят, го застрашава

НЕ ПРОСТО ПАДАНЕ ОТ ВЛАСТ, А МОЖЕ БИ И ЗАТВОР

Още преди две години прокурори повдигнаха обвинение срещу Боланос и вицето му Хосе Рисо, че са прибягнали до измами и незаконно финансиране в изборната си кампания през 2001 г. Част от парите им дошли от компании, свързани с предшественика на Боланос на президентския пост - Арналдо Алеман. Впрочем, Боланос му беше вице, докато Алеман управляваше, а самият Алеман през декември м.г. бе осъден на 20 г. затвор за корупция. Заради здравословни проблеми, а може би по-скоро заради топлите си връзки с Боланос Алеман ще излежи присъдата си под домашен арест.
Всичко това мирише доста неприятно и за самия действащ държавен глава, чиято единствена надежда е от САЩ да продължат да го подкрепят. Затова скандалът около ракетите за него е направо нож в гърба.
Вашингтон няма избор. Ако не иска пак сандинисти в президентския дворец в Манагуа, ще трябва по стар навик да си запуши носа и да се прави на разсеян за

ЗУЛУМИТЕ НА ПОРЕДНИЯ СИ "КУЧИ СИН"

в Никарагуа. Изразът е на Франклин Делано Рузвелт и е употребен още през 30-те години по отношение на родоначалника на най-кървавия диктаторски клан в Латинска Америка - Анастасио Сомоса-първи. "Той, разбира се, е кучи син. Но наш кучи син", казва Рузвелт за него.
Сомоса започва като водач на Националната гвардия и личен организатор на убийството на харизматичния "генерал на свободните хора" Аугусто Сесар Сандино - предводител на най-голямата селска армия срещу окупиралите Никарагуа войски на САЩ. После Сомоса става президент и коли и беси до 1956 г., когато тогавашен "камикадзе" нахлува в президентския дворец и го убива. Властта е поета първо от единия му син - Луис, а от 1967 г. и от другия - известен като Анастасио Сомоса-трети.
Този, последният, докарва до виртуозност заветите на бащата, като заповядва

ДА ХВЪРЛЯТ ПРОТИВНИЦИТЕ МУ ОТ ХЕЛИКОПТЕРИ В КРАТЕРА

на вулкана Масая. Не забравя и да множи несметното богатство на фамилията, която притежава единствената авиокомпания, единствения луксозен хотел, пристанище на свое име, заводи за производство на пластмаси, хартия, цимент, захар, тютюн, ориз и т.н. Това обаче не му стига и когато през 1972 г. столицата Манагуа е срината от мощно земетресение, Сомоса слага в джоба си всички международни помощи. А Манагуа и до днес прилича на град призрак.
През 1979 г. лявата партизанска организация Сандинистки (на името на Сандино) фронт за национално освобождение оглавява общо въстание и успява да свали Сомоса от власт. Управляващият по онова време във Вашингтон Джими Картър, чието кредо е защитата на човешките права, благосклонно оставя еуфоричните млади сандинисти да извършат революцията си, защото Сомоса-трети явно вече е нетърпим дори за САЩ.
Година по-късно обаче в Белия дом идва Роналд Рейгън и никарагуанските революционери са нарочени за "носители на злото". В тогавашния двуполюсен свят те нямат друг избор, освен да залитнат към съветския блок. Което и правят, въпреки многото идейни различия между тяхната, по-близка до лявата социалдемокрация платформа, и ортодоксалния "реален социализъм". Рейгън пък

МОЩНО ФИНАНСИРА БИВШИТЕ ГВАРДЕЙЦИ НА СОМОСА,

които започват да се бият със сандинистите и оформят ядрото на т.нар. "контри". Десет години Никарагуа е арена на изтощителна война. Именно тогава там се появяват и оспорваните сега съветски ракети.
След започването на "перестройката" в бившия СССР тогавашният сандинистки президент Даниел Ортега засилва старите връзки на организацията си със Социнтерна, който я подкрепя още от времената на партизанските й акции срещу Сомоса. Под влиянието на личните си приятели Фелипе Гонсалес и Франсоа Митеран Ортега склонява да проведе демократични президентски избори през 1990 г. И губи. Изтощени от войната и стреснати от рухването на соцлагера, никарагуанците гласуват не за Ортега, а за някогашната му съратничка от борбата със Сомоса и представителка на "умерените" Виолета Чаморо.
Ортега още два пъти се пробва за президент - през 1997 г., когато загуби от осъдения сега за корупция Алеман, и през 2001 г. - когато го надви Боланос. Състезанието с Боланос бе особено драматично, защото до последно Ортега водеше в сондажите с 40% срещу 34% за Боланос. Но официалните резултати бяха други - 45% за Ортега и 55% за Боланос.
Излезлите сега около делото на Алеман факти сочат, че изборите са били опорочени. Бяха разпространени и данни за наливане на пари в лагера на Боланос от компании в Маями и Панама. Отделно администрацията на Джордж Буш даде ясни сигнали, че Ортега като президент ще й приседне.
Сандинистите все пак останаха най-влиятелната политическа сила. От 1996 г. те са пълноправни членове на Социнтерна и не губят надежда, че ще успеят да присадят ценностите му и на никарагуанска почва.