С безбройните звънливи гривни по ръцете и с пръстените на всеки пръст тя не прилича на изгора на партизанин. И наистина вече не е. Романтичните й посещения в затвора при онзи млад сандинист отпреди три десетилетия отдавна са на дъното на спомените, затрупани отгоре с първия му президентски мандат, с 16-те последвали години на изтощителни опити за реванш и напълно заслепени от сегашния му триумф. За който всички признават, че е нейна заслуга – на станалата отново първа дама на Никарагуа Росарио Мурийо, съпруга на победилия в изборите за президент на 5 ноември Даниел Ортега.
“Човече, за какво служат нощите, ако сме забравили любовта”... Това е строфа от едно от стихотворенията й. Защото тя е поетеса. С присъствие във всички антологии на съвременната никарагуанска поезия. Но ако по време на първото президентстване на Даниел от 1984-а до 1990-а римите й разпалват революционни пориви, сега всичките й слова са за обич, милосърдие, мир.
Точно в същия дух тя издирижира и цялата предизборна кампания на съпруга си, с когото – след 27 години съвместен живот и 6 деца – миналата година сключи и църковен брак. Росарио успя да внуши на бившия команданте, когото сп. “Тайм” нарече навремето “човека, който кара Рейгън да гледа в червено”, този път да забрави за марксизма, да заговори за християнски ценности и да озвучи обиколките си из страната с “Дайте шанс на мира” на Джон Ленън. Нещо повече – Росарио се наложи дори в избора на пурпурния цвят за символ на кампанията му и силно ядоса доста сандинисти, за които историческото червено-черно знаме на партията им е свещено.
Още по-предизвикателен бе изборът на Ортега за вицепрезидент – предприемачът Хайме Моралес, който през 80-те бе активна фигура сред “контрите”. Семейство Ортега живее и до днес в национализираната навремето къща, която е принадлежала именно на Моралес. Предизборен съюз с Ортега официално сключи Националната либерална партия – партията на сваления от сандинистката революция през 1979 г. диктатор Анастасио Сомоса. Всичко това бе поднесено на избирателите под шапката на “националното помирение” – основния лайтмотив в кампанията на Ортега.
Несъмнено много от бившите му другари сандинисти изобщо не са в състояние да преглътнат метаморфозата. И то не отсега. А още от първите му опити да се прави на обединител и баща на нацията по време на предишните празидентски кампании през 1996-а и 2001-а. От години вече по-правоверните от Ортега сандинисти са си основали друга партия – Движение за сандинистко обновление (ДСО). И в него са доста ярки имена от едно време – като поета-свещеник и бивш министър на културата Ернесто Карденал, легендарната “команданте дос” Дора Мария Тейес или някогашния вицепрезединет Серхио Рамирес. ДСО дори си имаше магнетичен кандидат-президент, който можеше да стане сериозна конкуренция на Ортега в сегашната кампания – бившия кмет на Манагуа Ерти Леуитес, син на емигрирал полски евреин. Той обаче почина от сърдечен удар през юни т.г. Щафетата му в изборната надпревара бе подета от къде по-малко харизматичния Едмундо Харакин, който не успя да наклони везните на сандинисткия вот към себе си. Условният рефлекс към познатото име и лице сработи в полза на Ортега. Нищо, че дори брат му – някогашният военен министър Умберто Ортега – не се и обади в негова подкрепа, а само дипломатично изкоментира, че отношението му към Даниел е “нормално, като към всеки друг политически лидер”.
Впрочем, братските дрязги и семейните саги като основен белег на политическия живот са неизменна съставка от магическия реализъм на 5,5-милионна днес Никарагуа. Открай време властта в най-голямата по територия, но най-малка по население и най-бедна централноамериканска република се прехвърля – предимно със заговори, преврати и войни - между два-три фамилни клана. Цветистите драми, заточили се още от войните за независимост от испанците в началото на 19-и век, се разиграват със задължителното участие на двете основни партии – Консерватилната и Либералната, всяка от които съответно я тегли към строго определен клан.
Легендарното семейство Чаморо, например, изиграло ключова роля за трайното настаняване на братски американски войски на никарагуанска територия в началото на 20-и век, е традиционен стълб на надменно-аристократичната Консервативна партия. А ловкият и двуличен – прагматичен, както биха го нарекли днес – полковник Анастасио Сомоса, шеф на Националната гвардия и син на дребен мошеник и картоиграч, се свързва доживот с плебейската Либерална партия. Именно Сомоса е онзи, който през 1934 г. подмамва на преговори “генерала на свободните хора” Аугусто Сесар Сандино – водача на “малката луда армия”, опълчила се срещу американската окупация – и го убива. От 1936 г. Сомоса буквално приватизира Никарагуа – не само властта, но и единственото летище, единствения завод за пластмаси, фабриките за цимент и т.н. Установява безпощадна диктатура и всеки несъгласен просто е очистван. Под благосклонния поглед на САЩ, които са единствената сила извън семейство Сомоса с пълна свобода за действие в Никарагуа. Именно за този Сомоса Франклин Делано Рузвелт казва: “Той, разбира се, е кучи син. Но наш кучи син”.
През 1956 г. поетът Ригоберто Лопес Перес се вмъква на бал в чест на Сомоса в “крепостта” на либералите – втория по големина град Леон – и застрелва диктатора. Мястото му обаче е заето от първия му син – Луис Сомоса. Ревнивият по-малък брат, който също като таткото се казва Анастасио Сомоса, дълго се гнети, че е в сянка. И през 1967 г. решава да се пошегува – звъни посред нощ на батко си и му крещи в слушалката: “Бягай! В САЩ е извършена революция! Комунистите са взели властта!” Луис тутакси е покосен от сърдечен удар. И президентското кресло се освобождава за Сомоса Трети.
Казват, че този бил най-злият от фамилията. Заповядвал да хвърлят политическите му противници от хеликоптери директно в кратера на вулкана Масая. Освен това си приджобил всички международни помощи, изпратени след сриналото столицата Манагуа земетресение от 1972 г. Контрабандирал и кръвна плазма. Иначе си прекарвал весело – водел официалната си жена Хопе на гости във Вашингтон, но живеел с известната си на цяла Никарагуа любовница Динора Сампсон. Именно тя в края на 1977 г. решила, че Педро Хоакин Чаморо, издателят на рупора на зле понасящите диктатурата консерватори в. “Пренса”, си позволява прекалено много и трябва да бъде ликвидиран. Повод за гнева й била публикация за аферата на Сомоса с кръвната плазма. И Чаморо е застрелян – на две преки от редакцията му.
Годината е 1978-а и семейство Чаморо е узряло за реванш. Още повече, че в планините вече са набрали сила партизаните от Сандинисткия фронт за национално освобождение. Вдовицата на Чаморо – Виолета – сключва съюз със сандинистите. Следва серия от срелищни партизански акции, комбинирани с гражданско неподчинение и градски въстания. И на 19 юли 1979 г. Сомоса и Динора бягат от Манагуа. Възмездието ги застига година по-късно в Парагвай – аржентинска групировка взривява с базука колата на бившия диктатор и го убива. Динора оцелява.
А в Никарагуа управлява Правителство на националното спасение. С участието на буйни сандинисти и на улегнали съратници на семейство Чаморо. Разривът е неизбежен. Доня Виолета се маха от правителството заедно с “умерените”. Идва ерата на деветимата командантес – по трима от всяко течение вътре в Сандинисткия фронт. Скоро обаче и там настъпва консолидация. Надделяват “тресеристите” – привържениците на т.нар. “трети път” в лицето на братята Даниел и Умберто Ортега. После идва и победата на Даниел в президентските избори. И Никарагуа е ощастливена с нов силен клан.
Междувременно и старият – на Чаморо – играе колоритно. Братът на убития Педро Хоакин – Хавиер Чаморо, който е оглавил “Пренса” – се скарва с по-големия му син, който също се казва Педро Хоакин, и се маха от вестника. “Пренса” остава за Педро Хоакин Втори и се наежва срещу сандинистите. А Хавиер прави нов всекидневник – толерантния към Фронта “Нуево Диарио”. Сандинисткият орган “Барикада” пък се ръкодови от другия син на жертвата на Сомоса – Карлос Чаморо. Днес Карлос Чаморо е противник и на Ортега, и на компанията около брат си и майка си. Разбира се само с чичото.
Най-драматичното в сблъсъците от 80-те е глобалният фон – САЩ са бесни от топлите връзки на сандинистите с Хавана и Москва и започват да наливат пари и оръжие на “контрите”, които нахлуват от Хондурас и тормозят сандинистите. Войната носи много жертви и изтощава и без това крайно бедната страна. В началото на 1990 г. махалото пак връща силата на клана Чаморо – доня Виолета става президентка. През 1996 г. я сменя Арнолдо Алеман, който в момента е в затвора за корупция, а през 2001 г. кандидатиралият се за пореден път Ортега губи с малко от Енрике Боланьос. Реваншът на бившия команданте идва сега – благодарение на хрисимия му нов облик, измислен от музата-поетеса Росарио.
Това обаче пак изнервя САЩ – и то не толкова заради сенките от миналото, колкото заради сегашната дружба на Ортега с венецуелския враг на Джордж Буш Уго Чавес, който обещава евтин петрол на Никарагуа. Днешна Латинска Америка пак кара Вашингтон да гледа в червено. И любовните строфи на Росарио Мурийо може да се окажат само литературен предизборен похват.