Уругвайски младежи, оцелели при самолетна катастрофа в Андите, пекли от време на време парчета от труповете на загиналите си другари. Това разказва Карлос Паес - един от оживелите, в неотдавна издадената си книга “След десетия ден”.


Съдбоносното решение е взето на 23 октомври 1972 г. - на десетия ден след падането на самолета на височина 3500 метра, сред дълбок сняг. Същия ден оживелите разбират, че ги смятат за загинали и търсенето им е прекратено.
Машината “Феърчайлд” на уругвайските ВВС излита от Монтевидео на 12 октомври за Сантяго, в Чили. На борда са 45 души - ръгбисти от студентския отбор “Олд крисчънс”, техни приятели и роднини. Спортистите пътуват за мач с чилийския тим “Олд бойс”.
Поради лошо време самолетът каца в аржентинския град Мендоса. Оттам той излита за Сантяго на 13 октомври 1972 г. Половин час преди кацането, след грешка както на пилота, така и на диспечерите, машината се разбива.
На място загиват десет души. Ранените умират един по един. Когато търсенето е прекратено, живи са все още 26 души. Те решават да се хранят с трупове.
16 младежи оцеляват и са спасени на 72-рия ден от драмата.


“Първата нощ след катастрофата бе същински ад. Трупове, хора със счупени крайници, сняг, непоносим студ, кръв. Някои започнаха да се побъркват”, пише в книгата си “След десетия ден” Карлос Паес, известен повече като Карлитос.
Някои от тежко ранените починали същата вечер.
Пилотът Хулио Сесар Ферадас постоянно молил да му дадат куфарчето с пистолета, за да се самоубие. Той умрял след два дни.
Оцелелите спели в запазената част от самолета. Като одеяла служели

ОБЛИЦОВКИТЕ НА СЕДАЛКИТЕ

Младежите вярвали, че скоро ще дойдат да ги спасят.
За три дни те омели намерените на борда запаси от вино, ядки и шоколад. Постепенно всеки започнал да дава всичко от себе си за оцеляването на групата.
Рой Харли демонтирал седалките, за да има повече място за спане.
Адолфо Страук измислил как да си правят питейна вода. Огромни буци лед били разтапяни на слънцето в сгънати ламаринени листове, извадени от седалките. За бутилка служела топка за ръгби, от която бил изпуснат въздухът
Роберто Канеса, Густаво Сербино и Диего Сторм - студенти първи курс по медицина, помагали, с каквото могат, на ранените.
Помощта обаче все не идвала. На 23 октомври оцелелите чули по намерен сред останките на самолета джобен транзистор, че ги смятат за загинали и търсенето им е прекратено.
“В самолета влезе Густаво Николич. Беше слушал радиото и каза: “Имам добра новина - вече не ни търсят и ще зависим само от себе си”, разказва Паес.
Всички вече припадали от глад. Всеки тайно мислел как да си набавя храна. Пръв за ядене на трупове открито намекнал ръгбистът Фернандо Парадо, пише Карлитос Паес. Това станало същия ден - малко преди оцелелите да чуят страшната вест, че вече никой не ги търси.

“АЗ ЩЕ ИЗЯМ ПИЛОТА!”

изтърсил Нандо.
“Може би го каза от гняв към екипажа. И на мен ми мина през ум да се храним с човешко месо, но не посмях да го споделя”, разказва Карлитос.
Малко по-късно той споменал за думите на Парадо пред Адолфо Страук. “И аз, и братовчедите ми Едуардо и Даниел мислехме за това”, отвърнал Адолфо.
“Така ми стана ясно, че почти всички са мислели по този въпрос. След като разбрахме, че

СВЕТЪТ НИ Е ОТПИСАЛ

взехме решението”, спомня си Карлитос.
Пример дали тримата медици - Роберто Канеса, Густаво Сербино и Диего Сторм. Те отрязали парчета от труповете и ги донесли на другите в нещо като поднос.
“За съжаление тази участ се падна на нас тримата. Все пак трябваше да покажем на другите как да оцелеят”, сподели за “Труд” от Монтевидео д-р Роберто Канеса - днес известен детски кардиолог.
“За мен не бе проблем, тъй като обожавах сурово месо. А и бях много гладен”, разказва Карлитос.
“Не знаех от чии тела ям. По-късно научих. Но това е единствената подробност, която сме се заклели да не разгласяваме”, пише Паес.
“Изядохме 20 души - имам предвид месото, а не костите”, каза той в интервю за “Труд”, публикувано на 27 ноември 2003 г.

ПОРЦИИТЕ ОТ ТЕЛАТА

били строго определени откъм грамажа. Живите яли загиналите в точно определено време на деня.
Единствен не вкусил от труповете Нума Туркати, и то само защото не можел да яде сурово месо. Той умрял, но не от изтощение. Един ден някой случайно го настъпил силно по крака. Образувала се гангрена и Туркати починал от нея.
Няколко пъти оцелелите дори пекли месото на загиналите, твърди Карлос Паес. Огънят бил пален с дъските от дървения под на самолета и парчета от картонен кашон.
На 29 октомври младежите били сполетени от нова трагедия. Самолетът бил затрупан от лавина, погубила седем души. Сред тях били най-добрите приятели на Карлитос - Диего Сторм и Густаво Николич.
19 души оцелели от лавината. Три дни те не могли да излязат от затрупания самолет. Така на 31 октомври Карлитос посрещнал 19-ия си рожден ден.
“На другия ден най-после успяхме да излезем навън. Тогава повярвах, че ще оцелея”, пише Паес в книгата си. До спасяването на групата обаче умират още трима.

ИСУС БИЛ НАДЕЖДА ЗА КАНИБАЛИТЕ

Рискованото спускане от планините било подготвяно цял месец. Намерението било няколко души от най-здравите физически да се опитат да слязат и да уведомят, че горе в Андите спасение чакат 14 души.
Трябвало само снегът да почне да се топи. От октомври до декември, когато се разиграва драмата, в Южното полукълбо е пролет.
За слизане били избрани Фернандо Парадо, Роберто Канеса и Антонио Висинтин - и тримата ръгбисти.
От средата на ноември на тях били давани

ПО-ГОЛЕМИ ПОРЦИИ

от труповете на загиналите. Те спели на по-удобни места в останките от самолета. Карлитос Паес им ушил огромен спален чувал. Той бил направен от звукоизолационния материал на самолета.
Вместо игла и конец Паес използвал тел.
На тръгване Нандо се обърнал към останалите и казал: “Можете да разполагате с телата на майка ми и сестра ми.”
Майка му Еухения и сестра му Сусана загинали при катастрофата. Една от причините Парадо да тръгне надолу е, че не е искал да гледа как ще бъдат изядени най-скъпите му същества, смята Карлитос. “За щастие не стигнахме до тези трупове”, пише той.
Нандо извадил чифт детски обувки, купени преди фаталния полет за племенника му, и дал едната на Карлитос. “Ще се върна да я потърся”, обещал той.
Тройката тръгнала на 12 декември. Два дни смелчаците катерили близкия връх. Тогава обаче станало ясно, че взетите от тях порции от труповете

НЕ СТИГАТ ЗА ТРИМА ДУШИ

Затова Висинтин се върнал, като оставил дажбата си на другите.
Спускането било изключително трудно. Нандо и Роберто вървели с обувки за ръгби. За да не умрат от студ, навлекли по няколко пуловера.
Последните три дни Роберто бил на ръба на изтощението и страдал от силно разстройство. На 20 декември те видели река, спускаща се надолу, и тръгнали по нейното течение. Така двамата стигнали в селището Лос Майтенес.
На другия бряг на реката младежите видели трима селяни на коне.

ЗАПОЧНАЛИ ДА ВИКАТ ЗА ПОМОЩ

но онези не ги чували заради силния шум на водата.
“Маняна” (“Утре”), извикал единият конник и групата изчезнала.


На другия ден дошъл един от селяните - Серхио Каталан. Хвърлил на Нандо и Роберто молив и камък, около който била увита хартия. Върху нея оцелелите написали кои са.
Селянинът веднага се обадил в полицията. Властите помогнали на Парадо и Канеса, а на другия ден пратили хеликоптери за останалите.
Карлитос описва в книгата си дните на надежда високо в планините.
“Всеки ден слушахме радиото. Надявахме се да чуем, че са открити двама души, които твърдят, че са оцелели от уругвайския самолет.
На 21 декември Даниел и Едуардо Страук пуснаха транзистора много рано.
“Всички станции повтаряха дълго чаканата новина. Радостните ни викове сигурно са кънтели на десетки километри. Всеки искаше да вземе транзистора и лично да чуе вестта”, пише Карлос Паес.
След ден пристигнали два хеликоптера. Оцелелите били откарани в Лос Майтенес. Те посрещнали Коледа в Сантяго, а на 28 декември със специален самолет се върнали в Уругвай.
Същия ден те дали пресконференция в колежа “Стела марис” и тогава за пръв път

ПРИЗНАЛИ ОТКРИТО

че се хранили с труповете на загиналите. С тази задача се нагърбил най-възрастният от отбора - Алфредо Делгадо.
“Когато дойде мигът, в който останахме без храна, решихме, че щом на Тайната вечеря Исус Христос е поделил сред апостолите тялото и кръвта си, ние трябва да направим същото - да вземем телата и кръвта като причастие помежду ни”, казал Делгадо пред притихналата зала.
След малко се разнесли възгласи “Браво”, спомня си Карлос Паес.
“Близките на загиналите напълно ни разбраха. Дори бяха горди, че част от нас са се спасили благодарение на телата на техните деца”, сподели Паес в интервю за “Труд” на 27 ноември 2003 г. Папа Павел VI поздравил оживелите, че са се държали като добри християни.
16-те оцелели са живи и до днес. Те се събират на всеки 22 декември - деня на тяхното спасение.

МАЧЪТ СЕ ИГРА СЛЕД 30 ГОДИНИ

Мачът по ръгби между уругвайския “Олд крисчънс” и чилийския “Олд бойс” все пак се игра. Това стана точно 30 години по-късно - на 13 октомври 2002 г.
През 1972 г. на път за Сантяго се разби самолетът с уругвайските спортисти.
В срещата през 2002 г. участваха оцелелите от самолетната катастрофа в Андите - дори и тези, които не са били част от отбора през 1972 г. Срещу тях се изправиха някогашните състезатели от чилийския тим.


Стадионът в Сантяго бе препълнен. На трибуните бяха спасителят на групата Серхио Каталан, както и чилийски полицаи и военни, взели участие в акцията.
Преди мача литургия в памет на загиналите отслужи папският нунций в Чили.
Срещата започна с минута мълчание. Тя бе символична и продължи само десет минути, като завърши наравно. Срещата бе наречена от агенция ЕФЕ “най-трагичният мач в историята”.
Въпреки че повечето състезатели от “Олд крисчънс” загинаха в Андите, отборът продължи да съществува, сподели пред “Труд” д-р Роберто Канеса - един от най-добрите му състезатели през 70-те години.
“Ние, които оживяхме, възродихме тима. В него се включиха други хора, които дадоха всичко от себе си. Станахме няколко пъти шампиони. Самият аз играх няколко години в националния отбор на Уругвай. Но след като завърших медицина, се отдадох на професията и зарязах ръгбито”, добави Канеса.
Днес той е най-известният детски кардиолог в Уругвай.
В началото на 90-те години Канеса дори се впусна в политиката. Той основа Синята партия и се кандидатира за президент през 1994 г. След като загуби изборите, докторът разпусна партията и продължи да лекува деца.