Докато виртуалният призрак на Осама се докарва като главен гробокопач на Съединените щати, същинското закопаване на авторитета им върви с пълна пара в собствения им "заден двор" - Латинска Америка. Там от няколко години вече тихо и полека левицата, алтернатива на идеологията на Буш и на корпоративната глобализация, завзема кота след кота. Опърничавият Уго Чавес е президент на Венецуела от 1999 г. Година по-късно социалистът Рикардо Лагос оглавява Чили. От 2003 г. начело на Бразилия и на Аржентина са легендарният профсъюзен борец Лула да Силва и левият перонист Нестор Кирчнер. След триумфа на левия кандидат Табаре Васкес на изборите в Уругвай на 31 октомври т.г. този ляв пояс, опасал Южна Америка, се закопча съвсем здраво.
----------------------------------------
Победата на 64-годишния специалист по ракови болести и кандидат на коалицията "Прогресивна среща - Широк фронт" Табаре Васкес бе наистина безапелационна - 53% още от първия тур. Това бе достоен реванш за предишната му битка за президентския пост в Уругвай през 1999 г. Тогава той водеше в първия тур с близо 40 на сто от гласовете, а съперникът му Хорхе Батйе от дясната партия "Колорадо" изоставаше сериозно със своите 31 процента. В интервала до балотажа обаче често сритващата се с "Колорадо" заради властта друга традиционна дясна партия - "Бланко" - пъргаво реши да подкрепи Батйе. Само и само Васкес да не бъде допуснат до най-висшия пост. И ходът успя. Онкологът левичар беше спънат и победата му бе отмъкната изпод носа.
Сега обаче нищо не можа да му се изпречи. Избирателите го издигнаха на върха от раз. "Празнувайте, уругвайци, това е ваша победа. Благодаря, благодаря ви много", така, разчувстван, д-р Васкес поздрави десетките хиляди свои фенове, задръстили центъра на Монтевидео в нощта след изборите. Те му отговориха със скандиране на крилатия лозунг от 70-те години на миналия век -

"El pueblo unido jamas sera vencido"

("Обединеният народ не може да бъде победен").
Реваншът всъщност не бе само за предишния президентски вот, но и за цяла една епоха - от 1971 г. насам. Тогава, преди 33 г., бе създаден Широкият фронт на Уругвай, който е и в основата на сегашната коалиция. В него влязоха християндемократи, комунисти, социалисти, отцепилите се леви крила на "Бланко" и на "Колорадо" плюс фамозната "Тупамарос" - крайнолява радикална групировка на "градските партизани", взела името на Тупак Амару, вожд на индиански въстания в Перу от 18-и век.
Въодушевени от тогавашната победа на блока Народно единство начело със Салвадор Алиенде в Чили, "бащите" на Широкия фронт се надяваха да присадят чилийския опит на уругвайска почва. На президентските избори през 1971 г. те издигнаха кандидатурата на лидера на Фронта - ген. Либер Серени. Той обаче срещна дружния отпор на обединената десница, на все по-активната в политиката армия и на Големия брат от Север - САЩ. И президент стана кандидатът на "Бланко" Хуан Мария Бордабери.

Това вбеси избухливите луди-млади от "Тупамарос",

които отприщиха "наказателни акции" срещу властите - нападения срещу банки, отвличания на чужди дипломати, дори убийство на агент на ЦРУ.
В отговор през февруари 1973 г. висшите военни сформираха свой Съвет за национална сигурност, който да контролира администрацията, а после бе разпуснат и парламентът. Така фактически бе извършен безкръвен военен преврат. Макар че официално на президентския пост още 3 г. остана Бордабери, страната всъщност премина под диктатурата на военните. Над 5000 техни противници бяха убити или изчезнаха безследно. Лидерът на Широкия фронт ген. Серени бе хвърлен в затвора, където остана чак до падането на военния режим през 1985 г.
Това падане бе

част от "ефекта на доминото",

сполетял практически всички диктатури в южния конус на Америка в средата и в края на 80-те години на миналия век. С най-голям трясък се сгромоляса аржентинската хунта, провалила се покрай войната за Фолклендските (Малвинските) острови. След нея се повлякоха и военните в Източна Република Уругвай, както е официалното име на затиснатата между Аржентина и Бразилия 3-милионна държава с площ 176 хил. кв. км.
Името идва от географското разположение на републиката - на източния бряг на р. Уругвай. За тези земи в колониални времена са си съперничили испанците и португалците. По-късно, при битките за независимост и оформянето на самостоятелни държави, тук е надделявало ту аржентинско, ту бразилско влияние. Мощните съседи са водили дори война за парчето земя помежду им, докато през 1828 г. с посредничеството на Великобритания сключват мирен договор, който оставя Уругвай като буферна зона и осигурява признаването на независимостта му.
Аржентинско-бразилското съперничество за влияние в младата република обаче продължава. Негов резултат е и възникването на партиите "Колорадо" и "Бланко" в средата на 19-и век, чиито членове се

отличавали по цвета на панделките на шапките си

Феновете на връзките с Бразилия носели червени ("colorados") панделки, а привържениците на Аржентина - бели ("blancos"). По-късно "Колорадо" се оформила като партия на либералите, а "Бланко" - на консерваторите. Още по-късно пък вътре в самите партии възникнали толкова мразещи се една друга фракции, че някои от тях дори били по-зли помежду си, отколкото към партията-съперничка. Ортодоксалните ръководства на "Колорадо" и "Бланко" обаче в продължение на десетилетия сравнително кротко си прехвърлят властта, което в средата на 20-и век печели на Уругвай прозвището "латиноамериканска Швейцария".
Тази слава залязва покрай зрелищните акции на възникналата в края на 60-те години "Тупамарос" и последвалите репресии на военната диктатура, които прогонват в емиграция половината от населението. По онова време на летището в Монтевидео се появява надпис:

"Последният да изгаси лампата!"

Връщането към демокрацията през 1985 г. се съпътства от наследена от военните кошмарна икономическа криза - външен дълг от 6 млрд. долара и годишна инфлация от 74%. Преходът е мъчителен, а мируването на военните е откупено със закон за амнистиране на престъпленията им от времето на диктатурата, посрещнат на нож от обществото.
Въпреки че на президентските постове се редуват все представители на "Колорадо", местните избори - включително в Монтевидео - се печелят от възродената левица, разширила коалицията си до "Прогресивна среща - Широк фронт". Наред с доктор Табаре Васкес в коалицията блести и личността на Хосе Мухика - някогашния вожд на "Тупамарос". Прошарен и натежал след годините, прекарани в затвора по време на диктатурата, той е успял да запази младежката си харизма. Оглавява новото Движение за народно действие и като негов представител е избран в Сената. Печели симпатиите на гласоподавателите с отказа да носи костюми и с факта, че пътува до Сената

не със служебен автомобил, а с личен мотопед

В нощта на триумфа на Табаре Васкес в президентския вот на 31 октомври т.г. сред победителите специално бе споменат и ген. Либер Серени, който почина на 31 юли т.г.
Като се има предвид, че и президентите на Бразилия, Аржентина и Чили са все леви идеалисти от 70-те години на миналия век, логично е очакването забавилият се три десетилетия реванш за мечтите им да ни направи свидетели на феноменален с мащабите и амбициите си социален експеримент в Южна Америка.