КОНКИСТА

Колумб открива никарагуанския бряг през 1502 г., но същинското завоюване на днешните никарагунаски земи започва 20 г. по-късно.
Името на страната идва от името на населявалото я индианско племе и неговия вожд Никарао, който посрещнал испанците с много злато и заедно с 9 000 свои съпреминници приел християнството. Въпреки това през 1523 г. е убит от конкистадорите.
Испанците не си давали много труд да усвояват вътрешността на страната и почти не навлизали в джунглата в източната част на страната, която наричали Мискита - по името на обитаващото я индианско племе мискито. През 1678 г. от това се възползвала Великобритания, която кръстосвала на воля Карибско море, и обявила Мискита за свой протекторат. Освен мискитос в тези райони живеят и индианските народности суму и рама.
През 1740 г. пак тук се появяват и първите колонии на ямайски негри - бегълци от корабите на търговците на роби. Така са основани пристанищата Блуфийлдс и Сан Хуан дел Норте. Като господстващ език в тази част се налага колониалният английски, който и до днес се говори от местното население. Мискита остава под контрола на Великобритания почти до края на 19-и век - много след официалното получаване на независимост от Испания на останалите никарагуански земи.

НЕЗАВИСИМОСТ

Независимостта е провъзгласена на 15 септември 1821 г. - едновременно за цяла Централна Америка и Мексико. Първоначално Никарагуа влиза в състава на Централноамериканската федерация, става самостоятелна държава през 1838 г.
Уникалного географско положение на Никарагуа бързо я превръща в арена на остри сблъсъци. Причина за това е главно набиращата популярност идея за строеж на канал, който да съедини Атлантическия и Тихия океан. Заради удобството на терена - големите езера Никарагуа и Манагуа и вливащата се в тихия океан река Сан Хуан - Никарагуа е много удобна за реализирането на идеята за канал.
Инициативата за канал идва от САЩ - главно заради набиращата сила "златна треска" в Калифорния. За несекващия поток от златотърсачи от източното крайбрежие на САЩ е много по-удобно да заобиколят неусвоените и опасни за прекосяване централни райони като използват по-евтиния морски транспорт до Централна Америка, там прекосяват тесния провлак и продължават отново с кораби към Калифорния. Именно те откриват, че пътят би бил още по-изгоден, ако има канал и цялото движение става само по вода.

"АВАНТЮРАТА УОКЪР"

Потокът от зратотърсачи и авантюристи минава и през Никарагуа. Негов ярък представител е Уилям Уокър, който решава да извлече изгода от партийните междуособици между местните консерватори и либерали, преляли през 1854 г. и в гражданска война. Неговото присъствие е останало в никарагуанската история като "авантюрата Уокър".
Водъчат на либералите Франсиско Кастейон решава да се възползва от наемническите услуги на Уокър, който през 1855 г. дебаркира в пристанището Коринто със свой отряд от 57 души.
Уокър идва със славата от опита си да завземе по онова време още мексиканския щат Калифорния, както и Сонора. Той стига до Никарагуа с транспортната компания "Вандербилт", която превозва безплатно американците през централноамериканската република. Намеренията на наемника са открито честолюбиви - той мечтае да присъедини цяла Централна Америка към южните щати на САЩ.
През август 1856 г. Уокър се обявява за президент на Никарагуа, а месец по-късно възстановава робството в страната. Бедите на Уокър започват, когато се набърква в борбата между основните акционери за контрол над компанията "Вандербилт", скарва се лично със собственика й и си присвоява имуществото й в републиката. Ядосан, Вандербилт прекъсва каналите за снабдяване на Уокър с храни и оръжие и подпомага сформиралата се междувременно централноамериканска коалиция срещу северноамериканския авантюрист. В нея влизат Хондурас, Салвадор, Гватемала и Коста-Рика. До април 1857 г. армията на Уокър е разбита, а той самият бърза да се предаде в плен на военноморските сили на САЩ. През ноември с.г. Уокър пак се опитва да превземе Никарагуа, но е отблъснат. През пролетта на 1860 г. нахлува в Хондурас, но е разбит, пленен и разстрелян.

АМЕРИКАНСКО ПРИСЪСТВИЕ И ИНТЕРВЕНЦИИ

САЩ предприемат няколко опита да реализират строежа на канал през Никарагуа. През 1901 г. дори подписват договор с Великобритания в този смисъл, който им дава правото да построят и да стопанисват канала.
След продължителни дебати в Конгреса на САЩ все пак е решено каналът да се построи в Панама. Въпреки това през 1916 г. САЩ подписват с Никарагуа договорът "Брайън-Чаморо", който дава на САЩ правото срещу 3 млн. долара да ползват под аренда 99 години остров Маис края източното крайбрежие на Никарагуа, правото да си направят военна база в залива Фонсека, както и правото да построят междуокеански канал през Никарагуа.
От никарагуанска страна договорът е подписан от посланика на Никарагуа в САЩ Емилиано Чаморо. Той е от същия семеен клан, част от който е и избраната през 1990 г. за президентка на Никарагуа Виолета Чаморо. Тъкмо Емилиано Чаморо благодарение на комбинативността си и добрите връзки със САЩ успява да натрупа влияние и богатство за фамилията, която по-късно превзема всички ключови постове в държавата, а самият Чаморо става президент. Конкуренцията с излязлата по-късно на националната политическа и икономическа арена диктаторска фамилия Сомоса, която заграбва за себе си властта и богатствата, вдъхновява опозиционните настроения у представителите на Чаморо.
Подписването на договора "Брайън-Чаморо" става в условията на практическа американска военна окупация, извършена през 1912 г. Причината за нея е опитът на дошлия на власт през 1893 г. либерал Хосе Сантос Селая да откаже на САЩ договор за строеж на канал. Първоначално Селая се възползва от американската подкрепа, за да очисти Атлантическото крайбрежие от присъствието на Великобритания, но после не пожелава да се отплати с бонус за американските амбиции към бъдещ канал. В отговор американците започват да подкрепат противниците му - консерваторите, сред които е и Емилиано Чаморо. Те свалят Селая с преврат през 1909 г., а през 1912 г. САЩ им пращат морските си пехотинци, за да удържат властта.
Окупацията продължава до 1925 г., когато американците се изтеглят. Тутакси срещу консерваторите се надига бунт на либералите и през януари 1927 г. САЩ пак се връщат с войските си да въвеждат ред.

САНДИНО И СОМОСА

Част от либералите предпочита да не се подчини на САЩ и тръгва след "генерала на свободните хора" Аугусто Сесар Сандино, който оглавява партизанска съпротива срещу американците и застава начело на най-масовата за времето си селска армия.
Армията на Сандино, в която се вклчват и много доброволци от други латиноамерикански страни, воюва до 1933 г. и поставя радикални искания за изтегляне на окупаторите и за социална справедливост. Първото се реализира - американците се махат. Но оставят създадената от тях Национална гвардия начело с подвизавалия се в САЩ бивш фалшификатор на долари и търговец на коли Анастасио Сомоса. През февруари 1934 г. Сомоса подмамва Сандино на преговори в Манагуа и организира убийството му. След което практически завзема властта в Никарагуа и поставя началото на един от най-кървавите диктаториски кланове в Латинска Америка. За Сомоса тогавашният президент на САЩ Франклин Делано Рузвелт изрича крилатата фраза: "Той, разбира се, е кучи син. Но наш кучи син".
През 1956 г. Анастасио Сомоса Първи, както наричат родоначалника на диктаторската династия, е убит от вмъкнал се в президентския дворец негов противник - младия поет Ригоберто Перес Лопес, който веднага също е застрелян от охраната. Властта е поета от първия син на мъртвия диктатор - Луис Сомоса, а през 1967 г. и от втория - Анастасио Сомоса, наричан Трети.
Управлението му е оставило жестоки слеви в никарагуанската история. Освен че хвърля противниците си от хеликоптери в кратера на вулкана Масая, Сомоса довежда и корупцията до сюрреалистични измерения. Семейството му притежава всички ключови предприятия в страната плюс единствената авиокомпания, пристанището, кръстено Сомоса, между 20 и 30% от цялата обработваема земя и т.н. В същото време 50% от населението получава по 90 долара годишно, детската смъртност е 120-130 на 1000, на 10 000 души се падат по-малко от 7 лекари, 54% от никарагуанците са неграмотни.
Когато през 1972 г. Манагуа е практически разрушена от катастрофално земетресение, Сомоса присвоява цялата международна помощ и столицата и до днес остава призрачен и накъсан от руини град.
Диктаторът се прочува също и със сделките си с кръвна плазма. Отчаяните от липсата на друга възможност за припечелване никарагуански бедняци масово предлагат кръвта си за продан, а Сомоса, като собственик на единствения завод за пластмаса, осигурява опаковането на ценния продукт и износа му с посредничеството на кубински емигранти в САЩ.

САНДИНИСТИ

Съпротивата срещу режима на Сомоса се засилва в края на 70-те години на 20-и век. Особено активни в действията си срещу него са партизаните от Сандинисткия фронт за национално освобождение (СФНО), кръстен на името на Сандино. Фронтът е създаден през 1961 г. главно от студенти, повлияни от примера на Кубинската революция. За основател и пръв ръководител на СФНО се смята 25-годишният по онове време Карлос Фонсека Амадор. Той е убит в бой с Националната гвардия през 1976 г.
В СФНО се очертават три крила с три различни подходи към перспективата за извършване на революция. Разногласията между тях дълго пречат на СФНО да си избистри тактиката в противопоставянето на режима и в търсенето на съюзници.
Преломът идва през 1978 г., когато Сомоса организира убийството на директора на най-големия опозиционен вестник "Ла Пренса" Педро Хоакин Чаморо, потомък на Емилиано Чаморо. Убийството предизвиква силни брожения и сред умерената опозиция, която става склонна към координиране на действията със сандинистите.
Партизанските действия на СФНО срещу Националната гвардия постепенно прерастват във въстание, подкрепено и от други влиятелни опозиционни сили, включително от вдовицата на Педро Хоакин Чаморо - Виолета Чаморо. Въстанието побеждава на 19 юли 1979 г. и Сомоса е принуден да избяга в САЩ. Сформирано е Правителство на националното спасение, в което наред със сандинистите влизат и Виолета Чаморо, писателят Серхио Рамирес, предприемачът Алфонсо Робело и т.н.

КОНТРИ

Половин година след свалянето на Сомоса, осъществено при благосклонното бездействие на администрацията на американския президент Джими Картър, за президент на САЩ е избран Роналд Рейгън, който предпочита конфронтацията с новите власти в Манагуа. В тогавашния двуполюсен свят Рейгън обявява сандинистите за "червени" и започва да подкрепя противниците им от разпуснатата Национална гвардия на Сомоса. Бивши гвардейци образуват и ядрото на т.нар. "контри" - военни формирования, които с американска помощ се сформират на територията главно на съседен Хондурас. Те започват да нахлуват в Никарагуа и да водят битки със сандинистите. Междувременно от ръководството на страната отпадат представителите на умерената опозиция като Виолета Чаморо и Алфонсо Робело, избуяват остри спорове за пътя на развитие на страната. Останали сами в правителството и притиснати от набезите на "контрите", сандинистите започват да клонят към тогавашния съветски блок.
В средата на 80-те години в САЩ избухва т.нар. "Ирангейт", известен също като скандала "оръжие-пари-контри". Разкрита е незаконна схема за финансиране и въоръжаване на контрите от страна на служители на американскта администрация, пусната в действие след отказа на Конгреса на САЩ официално да одобри подобна подкрепа. На Иран, който по онова време воюва с Ирак, се продава американско оръжие въпреки съществуващи забрани за подобни сделки, а спечелените пари се превеждат тайно на никарагуанските контри.
Цялата вина за скандала поема върху себе си служителят в президентския съвет за национална сигурност подп. Оливър Норт. Президентът Роналд Рейгън, директорът на ЦРУ Джордж Буш старши и президентският съветник по националната сигурност Джон Пойндекстър са оневинени.

ВЗЪРКИ СЪС СОЦЛАГЕРА

На фона на откритата антисандинистка позиция на Белия дом в САЩ, властите в Манагуа се ориентират към бившия съветски блок. Засилва се икономическоко сътрудничество между Никагаруа и соцлагера, в страната идват много специалисти от Куба, СССР, България, Чехословакия, ГДР и т.н. С тяхна помощ са изградени много промишлени обекти.
Успоредно с това Никарагуа не прекъсва и връзките си с водещи европейски страни като Франция, Испания, Швеция, които също осъществяват съвместни проекти със сандинистите. Традиционно топли са връзките на сандинистите със Социнтерна и с личности като Франсоа Митеран и Фелипе Гонсалес.
Големият успех на новата власт е масовата кампания по ликвидиране на неграмотността, в резултат на което за броени месеци от 66% неумеещите да четат и пишат са сведени до под 10%, а Никарагуа е отличена с награда на ЮНЕСКО за постижението.
По време на сандинисткото управление в страната прииждат и млади "интернационалисти" от различни краища на света, за да участват с доброволен труд в подподамагане на революцията. Повечето от тях се включват в т.нар. "битки за кафето" - международни младежки бригади за прибиране на кафеената реколта в департаментите Матагалпа и Хинотега. Същите райони по това време са и арена на сблъсъци с "контрите". Бригадирски лагери редовно стават обекти на нападения.
България участва със свои специалисти в изграждането на пристанището в Блуфийлдс и на консервния комбинат в град Себако. В 5 поредни години - от 1985 до 1989 г. - млади българи участваха и в "битките за кафето".

ПРОМЯНАТА

В края на 80-те години на 20-и век, когато в СССР започва перестройката и никарагуанското ръководство усеща задаващите се глобални промени, то решава да се вслуша в съветите, идещи от страна на Социнтерна - организация, която поддържа СФНО още от времената на борбата срещу Сомоса. Съветите са за демократизиране на управлението и за провеждане на избори.
Изборите са проведени през 1990 г. Населението, изморено от войната с контрите и от конфронтацията със САЩ, които задълбочават икономическата криза в страната, не подкрепя кандидата на сандинистите и дотогавашен техен президент Даниел Ортега. Побеждава някогашната му съратничка от първото Правителство на националното спасение Виолета Чаморо. Сандинистите губят президентския пост, но остават най-голямата парламентарно представена партия.
Като техен кандидат Даниел Ортега участва в още две президентски надпревари - през 1996 г. и през 2001 г. И двата пъти губи. Отначало от Арналдо Алеман, кандидат на десния Конституционен либерален съюз (КЛС), после от Енрике Боланьос, протеже на Алеман и вицепрезидент по време на неговия мандат, кандидат пак на КЛС.
През 2003 г. Алеман бе осъден на 20 г. затвор за злоупотреби, извършени по време на мандата му и облагодетелствали избирането на Боланьос. Съдът постанови Алеман да излежи присъдата под домашен арест заради здравословни проблеми.


Групата "Контадора"


Групата "Контадора" е създадена през 1983 г. от Мексико, Венесуела, Панама и Колумбия на сбирка на външните им министри на панамския остров Контадора. Групата цели търсене на пътища за мирно решение на конфликтите в Централна Америка - в Салвадор, Никарагуа, Гватемала, Хондурас.
В Салвадор леви бунтовници воюват с десен военен режим, подкрепян от САЩ, които пък обвиняват сандинистите в съседна Никарагуа, че подпомагат партизаните от салвадорския Фронт за национално освобождение "Фарабундо Марти". В Никарагуа се водят битки между управляващите сандинисти и нахлуващите от Хондурас военни групировки, наричани "контрас" (contras), които имат опората на Вашингтон. В Гватемала продължаващите от 30 години сблъсъци между леви партизански групировки и редуващите се десни военни режими се ожесточават.
Групата "Контадора" търси мирно решение и за локалните конфликти, и за регионалното им преплитане, като призовава за прекратяване на всякаква външна намеса в района. През 1984 г. "Контадора" разработва своя "Акт за мир и сътрудничество в Централна Америка", който обаче предизвиква спорове и така и не е подписан от централноамериканските държави. През 1985 г. Аржентина, Бразилия, Перу и Уругвай създават т.нар. Група от Рио, която подкрепя усилията на "Контадора" за постигане на мир в Централна Америка.
През 1987 г. в мирните усилия се включва и Коста Рика в лицето на избрания за неин президент година по-рано Оскар Ариас Санчес, който предлага собствен план за умиротворяване на региона, станал известен като "плана Ариас". Той предвижда конкретни срокове за спиране на бойните действия, за разоръжаване на всички неофициални военни формирования и ангажира правителствата да проведат демократични избори и да интегрират бившите бунтовници в обществения живот.
Планът е приет от всички централноамерикански държави и довежда до спиране на войните в Салвадор, Никарагуа, Гватемала и до провеждане на избори. За приноса си Ариас Санчес получава Нобеловата награда за мир за 1987 г.


Никарагуа в преходния период след сандинистите


В началото на 90-те години политиката на Никарагуа се определяше главно от временни съглашения, сключвани между правителството на Виолета Чаморо и претърпялите загуба на изборите сандинисти. За да осигури стабилност през преходния период новото правителство трябваше да се придържа към умерен подход. Беше обещано например поземлената реформа и други решения на сандинисткото правителство, касаещи собствеността, да не се отменят, както и да се запази конституцията от 1987 г. Чаморо обеща също да остави Умберто Ортега - министър на отбраната в сандинисткото управление - начело на армията. И полицията остана под контрола на сандинистите. Някои от партиите, влизащи в UNO (Union nacional de la oposicion) - съюза, издигнал Чаморо за президент, решиха, че отстъпките пред сандинистите са прекалено много и оттеглиха подкрепата си.
Независимо от сключеното през 1990 г. с правителството на Чаморо споразумение за разоръжаване, някои лидери на контрите отказват да се подчинят, след като президентката оставя Умберто Ортега начело на армията. До април 1991 г. се сформират отряди на т.нар. "нови контри", които изискват правителството да разследва случаи на убийства на бивши контри от страна на военните. В отговор ветерани на СФНО също се въоръжават. Възниква риск от ново пламване на военен конфликт в селските райони. През 1992 г. напрежението спада, след като правителството предлага парична компенсация и осигуряване на земя с възможност за строеж на къщи и на двете сили в замяна на разоръжаването им.
Изпълнението на обещанията на правителството скоро е поставено под въпрос заради необходимостта да се следват изискванията на МВФ, като условия за отпускане на заеми. Опитите да съкращения в държавния сектор и за приватизиране на дъжравната собственост през 1990 г. предизвикаха мощна вълна от стачки, които практически парализират икономиката. Въпреки че инфлацията е снижена благодарение на развитието на свободния пазар и възобновяването на американската помощ, към 1993 г. броят на безработните и на заетите на непълен работен ден възлиза на 71%. Реструктуализацията на икономиката, извършена по рецептите на МВФ, противопоставя на правителството негови бивши съюзници и свива подкрепата му в Националното събрание. През 1992 г. висшето духовенство, което по-рано е било против сандинистите, започва да критикува и екипа на Чаморо заради непопулярните икономически мерки и предизвиканото от тях разрастване на бедността.
Същевременно и в сандинистките среди се появява разкол. В преходния период след изборите през 1990 г. някои представители на сандинистката администрация присвояват държавна собственост, включително къщи, коли, имения, предприятия, валутни резерви, чиято стойност се оценява на около 300 млн. долара. Така сред сандинистите се очертава предприемачески елит, което предизвиква негодувание сред мнозинството от членовете на сандинисткото движение от низшите или средните слоеве. Скандалът засяга и правителството - президентката Чаморо, която се съгласява със схемата по предаване на собствеността в рамките на споразумението за преходния период, е остро критикувана от бившите си съюзници от UNO в Националното събрание.
През 1992 г. разколът между социалдемократите и радикалите в СФНО се задълбочава. Социалдемократите, представлявани главно от братята Даниел и Умберто Ортега, предлагат правителството да се критикува, но да се поддържа линията му за противопоставяне на бившите привърженици на Сомоса. Радикалите са за пълна опозиция на правителството.
През 1995 г. няколко лидери на СФНО го напускат и организират Движение за сандинистко обновление (ДСО). В него е съхранена общата идейна насоченост на сандинизма, но е установена и по-голяма степен на вътрешна демокрация. Сред учредителите на ДСО е бившият вицепрезединет Серхио Рамирес, участничката в щурма на Националния дворец на 22 август 1978 г. Дора Мария Тейес, известна като "команданте дос", Луис Карион, бившият министър на кубтурата Ернесто Карденал и брат му Фернандо и др.
СФНО остава под ръководството на Даниел Ортега.