40-годишен чаровник с широка усмивка и открит характер е официалният представител на България в Уругвай. Казва се Игор Светогорски, преуспяващ бизнесмен е и е внук е на български емигрант, преселил се в екзотичната за нас южноамериканска република след Първата световна война. Игор Светогорски бе назначен за почетен консул на България в Уругвай лично от външния министър Соломон Паси, който по време на визитата си в тази страна през януари т.г. официално представи “нашия човек” на церемония в Монтевидео. В края на май пък самият Игор Светогорски дойде в България, за да види роднините си в Кюстендил и да уточни подробности около съживяването на отношенията между София и Монтевидео, което възприема като своя вдъхновяваща мисия.
За малката Източна република Уругвай, сгушена между Бразилия и Аржентина, у нас най-информирани са футболните запалянковци – главно покрай първенствата за Копа Либертадорес и Копа Америка, където играта на уругвайския отбор, редовно избутван при класирането от мощните съседи, все пак блести с артистизма си. Интелектуалците пък са чели творбите на меланхоличния уругвайски разказвач Марио Бенедети и на експлозивния му сънародник – романиста и есеиста Едуардо Галеано. А историците си спомнят феноменалните ултралеви екстремисти “Тупамарос”, чиито приключения из “каменните джунгли” на Монтевидео провокираха военните да извършат преврат през юни 1973 г. и да останат на власт 12 години, разсипвайки старата слава на страната като “латиноамериканската Швейцария”. В онези времена 1 милион души от 3-милионното население на Уругвай емигрираха в чужбина, търсейки по-добър живот, а на летището в Монтевидео дълго остана да стои надписът: “Последният да изгаси лампата”.
Преди да започне да пръска свои емигранти по света обаче, Уругвай сам векове наред е привличал преселници главно от Европа. Уругвайската нация е създадена тъкмо от надошли откъде ли не хора с търсачески дух, амбицирани да успеят и да се наложат в малкото късче земя, открито от испанците през 1516 г. и предизвиквало по-късно многобройни сблъсъци за влияние първо между испанци и португалци, а после и между аржентинци и бразилци. Макар и формално независим от 1828 г., Уругвай се стабилизира като самостоятелна държава едва в началото на 20-и век, под управлението на президента реформатор Хосе Батйе и Ордониес. Той въвежда безплатни социални грижи за населението, превръща селското стопанство в образцово, налага модела на една спокойна, подредена и чиста страна, която като магнит привлича емигранти от опустошената от Първата световна война Европа.
Именно по онова време в Монтевидео се появява и Кирил Светогорски – дядото на сегашния ни почетен консул в Уругвай. Кирил Светогорски е роден в Кюстендил, но завършва военно-морско училище в Петербург. Той е сред малцината неруснаци, които се дипломират там. Първият му брак, сключен в България, е с Райна Паница – издънка на прочутия род Паница. От нея има дъщеря Божанка. От 1915 до 1919 г. Кирил Светогорски е началник на Морското училище във Варна и усилено действа за превръщането му във Военноморско. Увлечението му от музиката го кара да създаде и хор към училището.
Поредната национална катастрофа, сполетяла България след края на Първата световна война, предизвиква много социално-икономически и политически сътресения, много човешки драми. Разбива и семейството на Светогорски, който решава да потърси нов късмет в странство. Напуска България и поема първо към Франция, а после – с кораб – към Южна Америка. Спира първо за малко в Бразилия, после продължава към Уругвай.
Кирил слиза на пристанището в Монтевидео, където попада на представянето на един хор, ръководен от млада и красива уругвайка - активистка на Армията на спасението. Като чува изпълнението, българинът се хваща за главата и се хвърля да обяснява на хоровата ръководителка, че така хор не се прави. Предлага и услугите си да покаже как трябва да е. Естествено, скоро покрай хоровите песни пламва любовта и Кирил предлага брак на местната хубавица. Тя обаче го кара да чака една година – трябвало да си помисли…
Сватбата в края на краищата е отпразнувана и в българо-уругвайското семейство се раждат три момчета и едно момиче. Най-големият – Рубен – вече е покойник. Вторят син – Борис – днес е на 75 г., дъщерята – Люба – е на 73 г., а най-малкият – Игор – е на 70 г. Тъкмо негов син е и носещият същото име и фамилия Игор Светогорски, назначен за почетен консул на България. Той има още двама братя.
“В нашето голямо семейство музиката винаги е била много важна. Всички пеем. А дядо ми, след като се оженил и установил в Монтевидео, е станал основател на уругвайската консерватория”, разказва почетният консул, който с истинска страст се отдава на изпълнението на творби на латиноамериканския барок.
Игор Светогорски не говори български, но усърдно го учи. Игор-старши не се е старал да заляга над езика на своя баща и не е сметнал за нужно децата му да го учат като малки. Като пораснали обаче, всички започнали да проявяват интерес към българския. Игор младши има свое обяснение: “Третото поколение емигранти винаги е по-заинтересовано от корените си, отколкото второто. Така е, защото децата на преселника обикновено се стараят да се утвърдят в една среда, която все още не е напълно “тяхна”, съзнанието им е подчинено на амбицията да се приспособят и да напреднат като “местни” и не искат да раздвояват съзнанието си с мисли за произхода на бащата или майката. Докато при внуците е различно – семейството вече е “свое” в съответната страна, има стабилна позиция и реализация. Точно тогава се появява интересът към корена. И към езика”.
Игор-младши е завършил мениджмънт, специализирал е в Лондон. Занимавал се е с външна търговия, включително и с България. Внасял е кабели от Бургас за националната електрическа компания на Уругвай. Така, покрай служебните си ангажименти, установява и “топла връзка” с България. Поради липса на българско посолство в Уругвай и поради наличието доскоро на визи между двете ни страни се налага често да отскача до легацията ни в Буенос Айрес. Така, покрай честото искане на визи за България, се сближава с българския посланик в Аржентина, а той пък го препоръчва на нашето външно министерство като отлична кандидатура за почетен консул на страната ни в Уругвай. Вече след като Светогорски бе назначен на този пост, отпаднаха и визите между България и Уругвай.
Игор-младши идва за първи път в България през 1992 г. Оттогава е гостувал в родината на дядо си 6-7 пъти. Поддържа връзка с родата в Кюстендил и със семейството на леля си Божанка – дъщерята на Кирил Светогорски от първия му брак. Бе тук отново и около 24 май т.г. – пълен с енергия и с идеи за разширяване на българо-уругвайските връзки. Точно по време на този му престой изигра ролята на истински магъосник за младата ни сънародничка Лидия Младенова, безуспешно опитвала се от дълго да издири свой вуйчо от Уругвай, с когото изгубила връзка преди около 15 години. Сдружението на испаноговорящите журналисти в България уреди среща на Лидия с Игор Светогорски. След като момичето разказа подробности за личността на вуйчото, чието име е Луис Николов Молинари, Игор набра на мобилния си телефон един номер, поговори със своя сътрудничка и след няколко минути съобщи на Лидия координатите на нейния роднина. Момичето бе безкрайно щастливо, почетният консул на България в Уругвай – също. И обобщи: “Тези човешки контакти са най-ценният ресурс в отношенията между страните ни”.
Уругвайските граждани от български произход са около 1000, което никак не е малко като процент от европейската емиграция. Преселниците от такава голяма страна като Русия например са около 3000. Игор Светогорски е решен да помогне не само за възраждане и опазване на български дух сред “старата” емиграция, но и за стимулиране на модерните контакти между държавите ни в съвременния глобализиран свят.