Това завръщане започва в сумрака на една ранна утрин в скромния дом на Алберто Карабайо в родния му град Лас Пиедрас в уругвайската провинция Канелонес. Провинцията е на северния бряг на дълбокия атлантически залив Ла Плата, точно срещу широко разстлалата се откъм южната страна аржентинска столица Буенос Айрес. „Събудих се с хубавото чувство от току-що отлетелия сън – как отново пия онази дъхава боза, която някога бях опитал за първи път в София. Така неудържимо ми се прииска отново да усетя миризмата и вкуса на боза, че реших твърдо – пак трябва да отида в любимата ми България,” разказва необичайно синеокият за латиноамериканец Алберто.
И ето го тук, 34 години след като си е тръгнал от София през 1980 г. Заедно с него е и лъчезарната му дъщеря Натача, която също е живяла у нас като малка, ходела е на българска детска градина, после на училище с преподаване на руски, говорела свободно български и руски. Славянските езици се изпаряват от детското съзнание внезапно, заради изживения преди 34 години шок – майката на 9-годишното тогава момиченце, също уругвайска емигрантка у нас, пада от 4-ия етаж на блока, в който живеят, и загива. По това време бащата – Алберто, е в Испания. Родителите вече са разделени. Но той, разбира се, се връща, за да вземе детето при себе си и при новото си семейство в Мадрид. Майката, чието име е Ибис Виера, е погребана в София. Едва сега, след толкова години, най-после е възможно да се уредят формалностите по прехвърлянето на останките й в родния Уругвай.
Това е тъжният интимен повод за връщането на бащата и дъщерята на земята, където някога са били щастливи. Но Алберто, който е утвърден поет и журналист, водещ на телевизионно предаване и активен деец на управляващата в Уругвай политическа формация Широк фронт, никога не се е затварял само в личния си живот. Той е тук и с мисия от уругвайското министерство на културата, което поема разходите по пътуването му, за да може той да представи у нас стихосбирката си „Български тетрадки” и да запознае българските журналисти с актуалната обстановка в Уругвай и в Латинска Америка. Премиерата на поетичната му книга със стихове, писани у нас в края на 70-те или другаде по-късно, но посветени на България (и на няколко българКи...), преминава в пълната зала на читалище „Славянска беседа” в София. А живият му и увлекателен разказ за уругвайските и латиноамериканските търсения на алтернативни пътища за обществено развитие събират многобройна колегия в СБЖ.
Алберто има в България многобройни стари приятели и приятелки, които сега го посрещат с топлота. С част от тях са били и колеги, когато е работил в някогашната София прес. Сътрудничил е и на Испанска редакция на БНР.
Пристига у нас през 1977 г. с тогавашното си семейство като политически емигрант. Година по-рано е напуснал Уругвай, който е потопен в терора на военната диктатура след преврата от юни 1973 г. Като активист на Широкия фронт Алберто е в нелегалност до 1976 г., когато става прекалено опасно за него и се налага заедно с малката Натача и с майка й Ибис (която също е негова политическа съратничка) да се укрият в посолството на Мексико. Там остават 3 месеца заедно с много други бегълци от репресиите като тях. „Бяхме като едно голямо семейство, децата бяхме общи – всички ни обичаха и се грижеха за нас,” спомня си днес Натача, която тогава е била 5-годишна. „Единственото страшно място там за мен беше стената на посолството, защото всички ми казваха, че оттатък са военните, които убиват,” добавя дъщерята на Алберто. С политемигрантски статут семейството заминава за Мексико и там остава една година, след което се открива възможност за учение и работа в България.
„От всички народи във вашия регион именно вие, българите, сте най-близо до латиноамериканците по дух, темперамент, искреност и топлота. Тук веднага се почувствах сред свои,” казва Алберто. Той има и почти кармична връзка с българската духовност – роден е на 24 май, Деня на славянската писменост и култура. И още едно любопитно съвпадение. По онова време го насочват да учи в тогавашната Партийна академия, в чиито сгради днес е разположен Нов български университет. Актуалният адрес на това място е ул. „Монтевидео” 21. Монтевидео е името на столицата на Уругвай.
Освен с българи, Алберто се сприятелява у нас и с много латиноамериканци. Това е черният период на свирепите военни диктатури в доста страни от онзи континет. Прословутият план „Кондор”, за който свидетелстват и разсекретените вече документи на ЦРУ, верижно довежда хунти на власт, координира „прочистването” на целия Южен конус от левичари, поражда трагедията на „безследно изчезналите” жертви, на изтезаваните зверски затворници, на масовата емиграция. България е сред страните, които подават ръка на преследваните. Най-многобройни тук са чилийските емигранти, които имат и свой клуб в София. Свои срещи, дискусии, празници организират в него и студентите, които учат в България по линия на междудържавни или междупартийни споразумения – от Куба, Никарагуа, Мексико, Аржентина, Перу, Панама, Колумбия и т.н.
„У вас живях едва три години. Бях постоянно в испаноезична среда. В София прес, която подготвяше издания на чужди езици, представящи България, се занимавах със стилистично редактиране на текстовете на испански. Така и не проговорих български. Но съм обиколил цялата ви страна, общувал съм с най-различни хора, с цигани, евреи, турци. Всички бяхте тогава една интегрирана общност, много сърдечна и мъдра. Може би защото историята ви е причинила доста страдания. Чувствах се наистина като у дома си,” обяснява Алберто.
Личните отношения с първата му жена Ибис обаче не вървят и те се разделят, като Натача остава с майката. А Алберто преживява няколко романтични връзки с българки, на които са посветени и част от стиховете му в „Български тетрадки”. С една от тях живее година и половина. Разбира се, с нея се видяха и при сегашното му гостуване. Не влиза в никакви подробности, само обобщава: „Българките са прекрасни, много красиви, много разнообразни като типажи. Майката на Натача пък се прехласваше по образа Левски, той олицетворяваше за нея истинския българин.”
Алберто също се прекланя пред един българин – Георги Димитров. Заради разработената от Димитров още през 30-те години на ХХ век концепция за единните фронтове. Именно тя вдъхновява обединеняването на леви и центристки сили в различни страни в Латинска Америка, които не само успяват да надделеят над диктатурите и да върнат демокрацията на континента, но и да го поведят към днешната „лява вълна”, насочена към социални преобразования и регионална интеграция. Уругвайският Широк фронт, в който членува Алберто, е наистина въпълещие на теорията на Димитров. Там са обединени комунисти, социалисти, социалдемократи, християндемократи, представители на движението „Тупарамос” – същото, което през 70-те бе прегърнало ултралевия екстремизъм, но днес е приело принципите на демокрацията и дори е излъчило най-популярния досега президент на Уругвай, управляващият в момента Хосе Мухика. Алберто е личен приятел с Мухика, който по време на диктатурата е прекарал дълги години в затвора. Днес, като президент, той продължава да живее с жена си Лусия Тополански (също някогашна затворничка, а по-късно председател на парламента) съвсем семпло в малката им къща в покрайнините на Монтевидео и собственоръчно да отглежда в двора цветя и зеленчуци. Ходи на работа с личния си мотоциклет или със стария си фолксфаген тип „костенурка”. Превежда по-голямата част от президентската си заплата на социални фондове и кара предимно с пенсията си. ВВС направи филм за него и го нарече „най-скромният президент на света”. А заради стабилните показатели на Уругвай в икономиката, образованието и социалната политика, постигнати под управлението на Мухика, сп. „Икономист” посочи Уругвай като победител за 2013 г. в класацията „най-добра страна на годината”. Алберто разказва: „Мухика е много непосредствен и неформален, не страда от никаква суета. Знаете, че сега при нас, в южното полукълбо, е лято. И имаме големи жеги. Затова той скоро се появи на една икономическа конференция бос, по чехли, с три четвърти панталони. Всички медии се вторачиха в краката му. Сякаш това е важното!”
Важното според Алберто е в програмите на правителството за преодоляване на социалното неравенство. Сред тях откроява образователните. Например онази, по която всички уругвайчета от началното училище получават от държавата безплатни пластмасови лаптопи, за да върви обучението в крак със съвременните технологии. Така те се усвояват и от семействата на децата, много от които нямат средства за закупуване на компютри.
Алберто подсеща и за нашумялото решение, с което Уругвай наскоро легализира марихуаната с цел да подкопае нелегалния наркотрафик: „Не знам доколко ще успеем, но поне ще има държавен контрол върху производството и разпространението на марихуана. А и може би ще отклоним повече млади хора от търсенето на по-тежка и опасна дрога”.
Като журналист и водещ на тв предаването „Утопията звъни три пъти” (това е фраза на големия уругвайски интелектуалец Едуардо Галеано), Алберто е много чувствителен по темата за медийните манипулации и информационните войни. Вече е подел инициативата за създаване на международна мрежа за обмен на независима от големите корпорации журналистическа информация и се надява да включи в нея и български колеги. Ядосва се заради превратното според него медийно отразяване на актуалните събития във Венесуела, обстановката в която следи отблизо. Споменава как снимка на полицейско насилие, правена в Египет, е била представена за венесуелска. Вижда нещата така: „Чавистите във Венесуела досега са спечелили 18 от проведените след 1999 г. 19 гласувания. И понеже на могат да ги надвият чрез избори, сега им прилагат технологията от арабските пролети, също като в Украйна. Пробват го и в Бразилия. Играят на естественото и справедливо недоволство на хората, че подобряването на живота не върви достатъчно бързо. Но единството на Латинска Америка, която сега ясно застана зад законната власт във Венесуела, е камъчето в обувката на САЩ”.
Според Алберто ролята на покойния Уго Чавес на континента днес е подобна на ролята на Кубинската революция през 60-те – дава ново самочувствие на латиноамериканските народи, че могат да направляват съдбата си в свой интерес, а не под диктата от САЩ. Могат да напредват солидарно и напълно демократично, чрез избори и интеграция. Алберто обобщава: „Това е един интелигентен процес и той ни вещае дори по-пълноценен напредък, отколкото в т.нар. Първи свят, където ненаситността към печалби може да взриви планетата с екокатастрофи. Дивите капитализъм и глобализация трябва да се опитомят със социални рамки. Преди 30 години вярвахме в някакви формули. Но животът доказа, че е по-сложен от формулите. Затова е по-ефективно да се стремим към непрестанно хуманизиране на системата с цел общо добруване. Това е процес без край – хоризонтът все си остава далечен, колкото и да вървим към него, както казва Галеано”.
Алберто се заразява с левичарски мечти още 16-годишен, под влиянието на учителя си по история, който е социалист. Своя роля имал и бащата печатар, който носел на момчето вълнуващи книги – като например биографията на никарагуанския революционер Аугусто Сесар Сандино. Алберто от малък обича поезията и любимите му поети – чилиецът Пабло Неруда и испанецът Рафаел Алберти – също били леви. Впрочем, пак жадното младежко четене му урежда и първата задочна среща с България – чрез криминалето „Маската на Деметрио”, половината от чието действие се развива у нас и в Гърция. Когато е 22-годишен – през 1968 г., попада в затвора заради активна левичарска дейност. Там написва стихосбирката „Между две времена” – с върха на изгоряла кибритена клечка, върху цигарена хартия. Издава я след излизането си на свобода и през 1969 г. тя печели наградата на X Уругвайски национален панаир на книгата. Други негови поетични сборници са издавани през 1964 г., 1965 г., 2007 г. и 2012 г. Участва в колективни антологии, излизали в Уругвай и Мексико през 1970 г., 1978 г. и 1979 г. Има публикувани стихове в печата в Куба, Ангола, Мексико, Венесуела, САЩ и др. Буквално тези дни в Испания излиза и книгата му за поета и певеца на танга Хулио Соса.
Испания също като родината ни е от най-любимите страни на Алберто. Той се установява именно там след България – като координатор на Широкия фронт за създадената за борба с уругвайската диктатура новинарска агенция „Пресур”. Периодът е началото на 80-те, когато самата Испания едва се отърсва от диктатурата след смъртта на Франко. Алберто говори с голяма почит за ролята на тогавашния испански премиер Адолфо Суарес и на днес вече покойния лидер на Испанската компартия Сантяго Карийо за установяването на демокрация в Испания. Благодарен е на испанците и за горещата солидарност с борците срещу диктатурите в Уругвай и в други латиноамерикански страни. Спомня си многобройните концерти, дадени в полза на каузата от такива испански звезди като Ана Белен и Виктор Мануел, Антонио Гадес, Хоан Мануел Серат и др. Но най-вълнуващият жест на подкрепа е платеният от испанското правителство на социалиста Фелипе Гонсалес самолет, който през 1983 г. откарва децата на уругвайските политемигранти на 15-дневно гостуване в Уругвай, при бабите и дядовците им. Сред онези деца е и 12-годишната тогава Натача, която и днес се просълзява при спомена: „Беше невероятно! Не само заради радостта, която донесохме на нашите баби и дядовци. А защото сякаш цял Уругвай се изсипа по улиците да ни посрещне. Това ужасно стъписа военните. И на следващата година диктатурата падна.” Тогава вече се прибира и Алберто с второто си семейство, в което заедно с Натача расте и втората му дъщеря. Испанското правителството начело с Фелипе Гонсалес дарява на всяко завръщащо се у дома си емигрантско семейство по 5000 долара за реинтеграция...
През всичките години на митарства с Алберто пътуват и стиховете му, писани в България или вдъхновени от нея, както и детските рисунки на Натача от София. Именно те сега стоят върху предната и задната корица на „Български тетрадки”.
А самата Натача е във възторг, че сегашното гостуване в страната на детството й съвпада с разцъфтяването на мартеничките по сергиите: „Баща ми може и да е сънувал бозата, но аз пък сънувах точно мартеничките. Толкова ги обичам!”