Той върви към човека с усмивка. Когато го видя, Йордан Радичков му рече: “Върху вашето лице виждам нещо, което идва от античността на Мексико, нещо много характерно мексиканско.” Със своята прозорливост нашият писател-мъдрец бе видял върху лицето на Ераклио Сепеда онова, което преди него бяха открили двама големи кинорежисьори (Поледук и Сергей Бондарчук), предлагайки му да изиграе два пъти и в различно време ролята на селския народен вожд Панчо Виля, превърнал се в символ на мексиканския селянин. Ераклио Сепеда два пъти взе участие в някогашните писателски срещи в София. Споделеното не остарява и читателят сам ще се убеди.

Ераклио Сепеда е преди всичко поет и писател, автор на няколко книги. И разказвач. “Аз работя и в телевизията – споделя той – разказвам от екрана разкази. Защото телевизията ликвидира традицията в къщи да се разказват разни истории. Затова сега аз с удоволствие се вмъквам в нея като троянски кон, да превзема отвътре този ужасен апарат и да разказвам разкази от екрана. Точно така ме видял и Сергей Бондарчук.”
Всеки факт, всяка случка, предадена от Ераклио Сепеда, се превръща в един истински разказ:
- Идвам от Юга на Мексико. От един район, който в културно отношение практически е централноамерикански. Един район, който винаги е бил настрани от развитието, откъснат от останалата част на страната. И тъй като в моето градче нямаше мини, нямаше какво да се извлича - нямаше и пътища. А като нямаше пътища, нямаше и какво да товарим. Така ние се озовахме изолирани от прогреса на останалия свят, с език, много по-близък до езика на 16-и век, много по-далечен от езика на 20-и век. Беше език, спрял да се развива.
- И всичко това – заради липсата на пътища?
- Заради липсата на пътища при нас всичко се научаваше със закъснение. Даже и за войните по света научавахме тогава, когато вече беше настъпил мир. Винаги късно, винаги! Веднъж градският часовник се повреди и когато все пак успяхме да го поправим, се оказа, че сочи времето с един час по-късно. Затова решихме всички да живеем с един час назад. Когато часовникът отмерваше 9, знаехме, че вече е 10. Когато беше 5, знаехме, че вече е 6 и се събуждахме. Свикнахме с това, но то ни създаваше големи трудности. Имаше случаи някой да се роди в 4 часа, а нашият часовник сочи още 3, други пък, вече умрели, според нашия часовник продължаваха да бъдат живи и след смъртта си… Даже 21-ви век влезе при нас с 1 час закъснение! Но после разбрахме, че това е чисто и просто субективен проблем и, понеже вече всички имахме ръчни часовници, превъртяхме стрелките им с 1 час напред. И тогава осъзнахме, че с болшинство можем да победим този диктатор Времето, какъвто беше за нас централният градски часовник. Така осъзнахме демокрацията.
- Ще добавите ли още няколко щриха към “портрета” на вашето градче, който вече започнахте?
- Ще добавя, че в моето градче живееха все възрастни хора и всички бяха или учители, или селяни, или търговци. И всички привикнали да се борят с живота сами за себе си, без никакво чувство за солидарност, без чувство за принадлежност към една класа. Жителите му се разминаваха почти гърбом, почти в профил. Но ето че в един прекрасен ден чухме нечии силни, твърди, могъщи, уверени стъпки. И видяхме огромните обувки на един миньор, а над обувките – един работен панталон. Над работния панталон – една риза, от ръкавите на която се виждаха силни, могъщи ръце. Видяхме и попитахме кой е този. Отговориха ни: Това е Банюелос. Ние попитахме: А кой е този Банюелос? Казаха ни: Банюелос е ковач. И той беше свободен, защото не беше зависим от никаква надница, а създаваше сам своите богатства – с наковалнята и чука. Това беше първият работник, когото виждахме. И когато видяхме работническата класа да крачи, когато я видяхме да влиза в “История” (така се наричаше една кръчма, в която той всяка вечер влизаше да изпие бирата си), когато работническата класа влизаше в “История”, разбирахме, че вече всичко е различно.
- Когато в Куба се извършва революция, вие сте на 22 години. Как посрещнахте това събитие?
- По онова време бях студент по антропология, а последната година едновременно със следването преподавах и литература. Беше трудно време за Мексико. Затова първите ни рецитали бяха организирани от профсъюзите и бяха по време на митинги. Много често рециталите ни завършваха с преследвания от полицията, но не се отказвахме, защото бяхме разбрали, че корените на поезията са при работниците. По същото време в Куба победи революцията. Това бе като изгрев над цяла Латинска Америка. И всички ние се ангажирахме с тази революция. Заминах за Куба, опознах я и там осъзнах какво е Америка. Защото тогава Куба беше като ръка, като длан, върху която се събират всички пръсти на Америка. Беше като тераса върху покрива на къщата, върху която си даваха среща всички ветрове на Латиноамерика. Тогава за пръв път видях парагваец, видях боливиец, чилиец. Прекрасно бе да открия, колко си приличаме, че сме еднакви. Тогава разбрах, че неприятелят се беше опитал да ни разедини, да ни обърне с гръб един към друг, за да не осъзнаем силата си. Тогава си дадохме сметка, че и проблемите ни са едни и същи, че и врагът ни е един и същ.
- Какво се случи после?
- После се върнах в Мексико, за да разкажа какво съм видял... Един ден в Халапа случайно срещнах тогавашния посланик на Куба в моята страна, доктор Портуондо, който беше едновременно и ректор на университета в провинция Ориенте. Той ми каза: “Ераклио, искаш ли да станеш преподавател в нашия университет в Ориенте?” Отвърнах му, че не мога, защото още не съм се дипломирал. А той ми рече: “Иди в Куба и се дипломирай за Човек!” И аз отидох…
- След всичко, преживяно от вас в Куба по време на така наречената Карибска кризи, свързана със събитията на Плайя Хирон (1962 г.) освен с по-големия жизнен опит, с какъв поетичен “багаж” се завърнахте от Куба?
- В Куба написах една любовна поема, озаглавена “Асела” – по името на едно момиче. Кубинските момичета имат чудесни имена! Асела…Беше след войната. Именно тогава човек най-лесно открива нежността, любовта. И си мисля, че е много трудно да си млад – това изисква огромни сили и енергия, защото трябва да се бориш с лакти, със зъби и нокти, с викове, за да завоюваш своето място в живота, където възрастните вече са се устроили добре и не искат да идват при тях нови хора. Ето защо младите имат за свой култ силата, затова изпитват такъв ужасен страх от нежността! А любовта - тя идва по-късно, първото чувство не е любов, то е нещо крайно необходимо. Любовта идва, когато човек е по-уверен в себе си. “Асела” беше любовта.
- Помните ли, кога най-напред посегнахте по вътрешна повеля към белия лист?
- То беше още в началното училище. Тогава издавахме дори свой вестник “Детска душа”. В него имаше стихове на деца, които днес са много добри поети в Мексико: Хуан Банюелос, Оскар Олива и други.
- Какво от детската душа на Ераклио Сепеда живее и до днес у вас?
- Учудването. Смятам, че докато бъдем способни да се учудваме всеки ден, на всеки изгрев, да виждаме красотата на всичко, което ни заобикаля, без да привикнем към него – дотогава ще продължаваме да растем. В деня, в който ще престана да се учудвам, ще започвам да свиквам със смъртта.
- Къде е изворът на вашия поетичен дар?
- В южната част на Мексико, където съм роден, изпитваме силно влечение към поезията и именно то ни сродява с всички селяни по света, и с българските също. Това е усет за хубавата дума, умение да кажеш нещата така, както никой друг няма да ги каже. Не гледаме ли всички света с очи, но само разказвачът на истории е способен да опише нещата, които и ти, и аз виждаме. Само той е способен да наниже думите една след друга така, че да направи една огърлица, която само на твоята шия да приляга…
- Този усет към хубавата дума може ли да се постигне по пътя на обучението, или е “дар божи”?
- Да, може да се постигне и по пътя на обучението, но не чрез формалното обучение. Той няма нищо общо с училището, този усет е свързан с културата на народа, с оная култура, която наследяваме поколение след поколение, но не като гледаме назад. Ние сме наследници на всичко, създадено преди нас, но се осмеляваме да го преобразяваме и променяме. Ние сме наследници на народната култура, но култура, пусната да крачи с нови “обувки”.
- Вие, днешните мексиканци, успявате ли да запазите у своите деца този усет към хубавата дума и как?
- За нас разговорите с децата са от огромно значение. Затова им посвещаваме много време, затова държим много на съюза между възрастните и децата. Това всъщност е единственият възможен съюз, защото само възрастните и децата имат време, единствено възрастните и децата са самотни. Освен това възрастният човек е нещо като сбор на целия опит на обществото, което с една дума значи мъдрост.
- До каква степен училището и учителите помогнаха за раждането на бъдещия поет у Вас?
- В началното училище – много! Тогава Мексико преживяваше трудни години. Макар генерал Карденас да не беше вече на власт, нашето училище продължаваше да си бъде карденистко, защото – както вече казах – при нас, в Чапас, всичко ново идваше със закъснение. Така че ние продължаваме да си пеем „Интернационалът”, имахме и едно ученическо дружество, освен това изучавахме и по един занаят: дърводелство, тенекеджийство, обущарство, за да можем да завършим основното си образование. Това беше една кулминация на учение и труд. Освен това си пишехме с деца от цял свят. И бяхме антифашисти, пеехме „Ний младата сме гвардия…”, а учителите ни бяха истински пионери на новото. Затова пък учителите в гимназията бяха вече „господа”. Дори учителят ни по литература беше ужасен! И ако аз и моите приятели сме писатели, то е независимо от учителите по литература, които ни тъпчеха главите с класическите произведения насилствено, сякаш това е Библията или някакви свещени неща. Затова ние ги намразихме – намразихме и Сервантес, и Омир…
- И до днес ли се отнасяте така към класиците и класиката?
-О, не, разбира се! Но как ги открихме? Как открихме Сервантес? Благодарение на един млад старец от моето градче, благодарение на 84-годишния дон Линдо Лива. Веднъж на шест месеца той четеше на глас “Дон Кихот”. Преди това по улиците биеше барабанът и свиреше един корнет, за да известят, че “Дон Линдо Лива ще чете за 84-и път “Дон Кихот”. Четеше го вечер. И тогава дон Кихот оживяваше – той беше един герой между нас, живееше в моето градче, но нямаше нищо общо с онзи умрял герой – безплоден и догматичен, какъвто учителите се бяха опитвали да го набият в главите ни.
Веднъж в градчето имаше голяма веселба и дон Линдо Олива каза: Това са сватбите на Камачо. Попитахме го: Какви са тия сватби на Камачо, а той ни разказа онова, което Сервантес описва за тях. Малко по-късно, на тържеството по случай дипломирането на внука му за адвокат, дон Линдо Лива, като напълни чашата си, каза “Ако някога справедливостта бъде сломена...” Тогава го попитаха чии са тези думи, да не би да са на президента, а той отвърна: “Глупости! Това са съветите на дон Кихот към Санчо, който ще става губернатор на Баратария!” Ето, така открихме класиката…
- Вие сте автор на редица творби – и поетични, и белетристични. Имате ли си предпочитана тема и коя е тя?
- Нежността. Освен това обичам да разказвам истории за хора, които никой не забелязва, докато са живи, никой не оценява колко важна е работата им, докато един ден кажат: “Нека дойде бай Филанкишията да оправи този стол! Отвръщат му: Но той умря! А, така ли?! Жалко, колко хубаво оправяше столовете!..” Но докато този човек е жив, никой не се замисля колко нужен, колко ценен е той.
- Ако трябва да определите своя глас като глас на част от народа, коя ще бъде тази част?
- В моето градче най-голямото желание на всеки разказвач е да бъде наречен “Ленгуа” (език). Когато кажат за някого, че той е Ленгуа, значи че умее да разказва истории, че има дарба за това. И моето съкровено желание е да ме нарекат Ленгуа…Имам два занаята: аз съм автор на разкази, но съм и разказвач, а разказвачът е много по-популярен, отколкото другият, който пише разкази. За мен това е много важно. Докато написването на разкази е твърде самотно занятие, а авторът им – самотник, то разказването е проява на солидарност, на общуване. Писателят пише в самота, но разказвачът винаги разказва пред слушатели. Да разкажеш един разказ или да напишеш един разказ – това е проява на любов към човека. И човек може да го прави пред хора или за хората, които уважава или обича. Знам, че например в моето градче никой не би разказал ни един разказ на шефа на полицията…
- Разделяйки се с България, с какво ще си спомняте след време за нея?
- За втори път съм във вашата страна. Бях най-напред на една среща на преводачите във Варна, беше в първите дни на юни, присъствах на деня на Ботев. Беше юни с априлски климат, с „априлски дух”, както вие казвате. Признавам, че първия път, когато летяхме от Франкфурт за София, се чувствах тъжен, защото малко знаех за България. Във Варна ми отвориха прозорците към богатите културни традиции на този народ. Един селянин ми пя чисто, прекрасно. Питах го, има ли в семейството му някой професионален певец, а той ми отвърна: Да, Орфей!