Тя веднага те прави свой приятел и забравяш, че говориш с авторка на световни бестселъри. Обгръща те с топъл поглед, подвижно лице, мек глас, неугасваща усмивка и започваш да се оглеждаш за горещия шоколад, който ти се приисква да изпиеш в нейната компания край кухненската й маса...
Лаура Ескивел, мексиканката, омагьосала света през 1989 г. още с първия си роман – издадения досега вече на 35 езика в 98 страни и в общо 10-милионен тираж “Като гореща вода за шоколад”, дойде и в България. Бе гост на заключителната церемония на конкурса Media Masters 2011 на M-tel. Раздаде се и на читателите си на среща, организирана от издаващата я на български ИК “Колибри”. У нас са излезли пет от седемте написани от Лаура книги – споменатият неин първи хит, “Законът на любовта”, “Съкровени вкуснотии”, “Със скоростта на желанието”, “Малинче”. Няма български преводи на “Звездичка-морячка” и “Книга на чувствата”.
Преди талантът й да я подреди сред най-четените латиноамерикански писатели Лаура дълго работи с деца в кръжоци и занимални по изкуствата, а също така пише сценарии и пиеси за телевизията. От две години ръководи Генералната дирекция по културата към община Койоакан – най-артистичния квартал на мексиканската столица.
С “Като гореща вода за шоколад” прави истински фурор, забърквайки огнен любовен сюжет, преплитайки фантазия и реалност и започвайки всяка глава с изкусителна рецепта от мексиканската кухня. Книгата е екранизирана през 1992 г. от тогавашния съпруг на Лаура Алфонсо Арау и филмът обира безброй международни кинонагради.

-------------------------------------------

Добре дошла в София, Лаура! Идваш от страната на маите, а сега всички говорят за календара им и за края на света през 2012-а. Ти какво мислиш по въпроса?

Календарът на маите е един от най-точните в света. Винаги ме е увличала историята и астралните мексикански вярвания, но към културата на маите интересът ми е специален. С тях е свързана и книгата ми “Със скоростта на желанието”, посветена на баща ми, който беше телеграфист. Когато се заех с изследвания за този роман, установих, че според маите светът ни е една резонираща матрица, която носи цялата информация на вселената. Тогава си казах: ама това е интернет! Ние сме заобиколени от информация. Но днес се нуждаем от включване в мрежата, за да я получим. А те са успявали да го правят чрез космогонията си, която ги е карала да се чувстват неразривна част от всичкото. Елементът, който обобщава тяхната космогония, се казва in la quesh. Означава “аз съм ти, ти си аз”. Ние, в модерните общества, сме забравили това усещане – че всичко, което правим на другия, го правим на себе си. За мен най-страшното насилие е да се допуска милиони хора по света да умират от глад.

Вървим ли към световна катастрофа?

Онова, за което говорят маите, не се интерпретира правилно. Те имат предвид приключването на един цикъл, не свършека на света. За днешните общества времето е линейно понятие. А за маите е било циклично. Затова мисля, че всъщност сега вървим към един нов цикъл от развитието ни, към промяна в съзнанието. Хората започват да възстановяват усещането, че всички сме свързани. Трябва да си спомним, че сме част от земята, въздуха, водата, огъня, част от един космос. Че трябва да живеем в хармония, защото това е начинът да се включим към космическата мрежа, да живеем в мир. Да, ще свърши светът такъв, какъвто сме го направили досега. Но ще възникне нов начин на живот. Много по-мирен, справедлив. Трябва да се променим. Всичко, което виждаме да става, чак до цунамито в Япония и глобалното затопляне – то е защото сме повярвали, че човешкото добруване се постига чрез материални блага и чрез една икономическа система, която вече показа, че не е ефикасна. Ето това трябва да приключи.

Могат ли да го разберат политиците?

Ще им коства доста усилия, защото са възпитани да функционират в сегашната система. Нуждаем се от нови лидери, възпитани различно. Често ме питат защо Тита, героинята ми в “Като гореща вода за шоколад”, живее във времената на Мексиканската революция. Отговарям, че това са били времена на надежда, че несправедливостта в Мексико може да се надвие с обществена революция. Но днес, след толкова години, нещата не само не са се подобрили, а са и още по-зле. Медицинското обслужване на хората с всеки ден е по-лошо, не им обръщат внимание. Образованието е ужасно, има хора, които не достигат дори до началното училище. Земята, за която са се водили толкова големи битки, е изоставена, а селяните емигрират в търсене на по-достоен живот. Много малко е останало от революцията. Затова смятам, че Тита от нейното интимно пространство в кухнята би могла да израстне до ново човешко същество, което ще отиде да учи в университет, но ще поддържа и контакта си със земята, уважението към виталните традиции, свързани не с храненето на материята, а с храненето на любовта, на препредаването на любовна енергия. Истинската промяна ще дойде от хора, които не оставят възпитанието на децата си на държавата или на телевизията. Държавата и телевизията не се интересуват от отглеждането на нови човешки същества. Тях ги интересуват същества консуматори, покорни, готови да функционират вътре в тази порочна икономическа система, която отива към края на своя цикъл. Нямаме избор. Или се променяме – или се променяме.

Доколкото знам, ти дейставш за тази промяна не само като писателка...

Да, в Мексико аз съм директорка по културата в общината на столичния район Койоакан. Там от година и половина осъществяваме една широка културна програма. Част от нея е и инициативата “Екоквартали”. Отиваме в бедняшки квартали и села, където хората живеят в едни наистина предизвикващи съжаление услови. Там ги обучаваме на последните екотехники за производство на храни. Например, дори да имат най-малкото парченце земя пред къщата си – ами да го засеят с нещо. Учим ги също да правят слънчеви фурни, слънчеви панели за затопляне на водата. Водим ги в края на седмицата в едно екологично село, където им преподаваме астрални техники. Събираме се в кръг, потапяме се в мир и добронамереност. Хората плачат, прегръщат се, обменят позитивни енергии, много е красиво. Освен това вече 40% от храната си участниците в тази програма произвеждат сами, по домовете си. Виждаме, че само една самоподдържаща се общност може да живее в мир. Много е тъжно, че Мексико днес е вносител на царевица – растението, чиято родина сме. Загубил се е смисленият начин на живот на толкова много хора. Дори в ЕС виждам, че има доста проблеми. Някои се решават, други не. Миналата година бях в Испания. На хора, които винаги са отглеждали маслини, вече не им се дава да го правят, защото не отговаряли на не знам си какви изисквания на ЕС... Подобен начин на живот е абсурден.

Занимаваш ли се с политика?

Никога не съм искала да участвам в политиката. Но съм ангажирана с проблемите на Мексико, защото смятам, че ситуацията в страната ни е тежка. Подкрепям Движението за национално възраждане (МОРЕНА), създадено от Андрес Мануел Лопес Обрадор. Той де факто спечели предишните президентски избори през 2006 г., но му откраднаха победата с изборни фалшификации. МОРЕНА също търси тази промяна “отдолу”, чрез възраждане на живота на малките общности и на онзи велик дух, който живее във всички мексиканци. Виждам своя принос в стремежа да вървим към тази промяна чрез изкуството. Винаги съм го правила, особено в работата ми с деца. Новият поглед към живота много лесно може да дойде от изкуството. В нашата програма имаме ателие по драматургия и там разиграваме теми – например, “Как си представям новата история” или “Как да спра да съм жертва”. Предизвиквам разговори –как да излезеш от състоянието си на зависимост, да станеш активна личност, чрез участието си в театъра да визуализираш самия себе си в действие. Имаме и друга програма – за хора, които се дрогират по улиците. Отиваме при тях с едно камионче с инструменти за рок група. Увличаме ги. Имаме вече 38 сформирани така състава. Участвам и в една нова книга, която излезе в Мексико – там сме интелектуалците, които подкрепяме Лопес Обрадор. Сборникът се нарича “Нов алтернативен проект за нацията”.

Кога успяваш да пишеш при толкова ангажименти?

Ставам всяка сутрин в 4 часа. Пиша до 7, после се приготвям и отивам в офиса в 9. Връщам се да обядвам, следобед продължавам работата – културни прояви, интервюта, срещи с хора, интервюта. Вечер си лягам рано.

Значи пишеш само на разсъмване?

И по време на пътуванията. Сега например се възползвах от дългия път до България. Другите се ядосват, че си губят времето по летищата, а аз го уплътнявам като пиша.

Започнала ли си нова книга?

Да, полицейски роман с героиня полицайка. Полицаите имат много работа днес в Мексико.

За страната ти сега се говори като за новата Колумбия заради силната наркомафия и високата престъпност...

Така е за жалост. Президентът направи най-абсурдното, което можеше – преди 4 години обяви война на наркотрафика. Но я печелят наркобандите. Имаме 40 000 убити. Много от тях са невинни жертви – деца, жени. Никой не може да спечели такава война, дори с помощта на армията. Тя не засяга главното – милионите, които се въртят в наркобизнеса и съпътстващата го търговия с оръжие. Оръжието идва от САЩ. Никой не говори за наркоманите, за пазара на дрога. Толкова е тъжно, че жителите на САЩ са най-големите консуматори на наркотици в света. Никой не говори за болката на тези хора. Много погрешно е да се смята, че зависимите си правят удоволствие, ще са щастливи хора. Те изпитват невъобразима болка. Имам един приятел, чудесен художник, който прекара много години в борба с тази зависимост. Той ми казваше: “Лаура, не знаеш какво изпитах веднъж, като се дрогирах. Гледах един документален фирм как се произвежда кокаина в Колумбия, видях деца, които мачкат листата на коката, в онези примитивни фабрики, те после умират. Дадох си сметка, че с моята зависимост аз предизвиквам това, пораждам болка, смърт. Но не можех да спра.” Отне му години да намери помощ и да го преодолее. Така че правителствата само говорят за борба с наркотрафика... В САЩ не съм видяла ефективни програми, които да се грижат за здравето на зависимите. Там похабиха много време да вярват, че добруването идва от парите, от материалните блага. Целият този материалистичен подход не им е дал щастие. Шокирах се много от един пастор – проповедник по телевизията, който казваше, че те са богоизбран народ, че господ ги обичал, защото можели да отидат до мола и да си купят всичко, а други, по-бедни народи, не можели... Това беше неделната му проповед! Не можех да повярвам, че го чувам! Идеше ми да кажа на този господин – ами защо тогава във вашата страна идва целият този хероин, това също ли е защото господ ви обича? Това е живот в среда, напълно изгубила смисъла на съществуването.

Тази среда обича всичко да рационализира и класифицира. Твоите романи също са подредени – в графата “магически реализъм”. Ти съгласна ли си?

Идвам от култура, която използва езика на символите. Тя е част от всекидневието. Като например древните статуи на Кетцалкоатл, главния бог на маите. Той ме очарова – змия, която лети. Това магически реализъм ли е? Ами не, това е символ, поетичен образ, който показва как материалното тяло може да се преобрази, за да лети. Това е културната ни среда. Аз разбира се се гордея, че ме сравняват с Исабел Алиенде или Габриел Гарсия Маркес, но се чувствам много по-близо до мексиканеца Хуан Рулфо. Именно той въведе в литературата тази култура, при която духът на нещата не умира, а е вечен. Така е и с духа на мама Елена в “Като гореща вода за шоколад”. Тя не е призрак, тя е безсмъртно присъствие. Оставям на академиците да спорят какво представляват романите ми, но за мен те не са магически реализъм.

Как пишеш? Първо ти хрумва сюжетът или първо те споходжат образи?

Образите са много важни за мен. Понякога идва образ, който не мога да преведа в думи. Пиша – а не се получава онова, което съм видяла. Не става и не става. Много работа ми коства, докато стане. Имам много силна връзка с водата. Често като се къпя държа записващото ми устройство до мен, за да не изпусна момента. Толкова са бързи идеите и образите, които идват, че ръцете често се оказват бавни да ги запишат.

Латинска Америка днес е може би най-динамично променящият се район на света. Как възприемаш това?

Много ме вълнува, много ми харесва. В моята “Малинче”, когато идват испанците, започва един процес на смесване между расите, но той не е завършил и до днес. Досега привилегирована беше версията на една империя за случилото се, а на индианците от целия континент не се е давало право да изразят собствения си поглед върху нещата. Когато в Мексико идва конкистадорът Ернан Кортес, предводителят на огромната индианска империя Монтесума е вярвал, че това е Кетцалкоатл, че той е дошъл да получи империята му, защото нейният цикъл е свършил. После си е дал сметка, че е сгрешил, но е било късно. Днес според мен трябва като в легендата за Кетцалкоатл да се изправим пред своите черни огледала и да си дадем сметка, че отразената в тях реалност не е нашата. И също като него при сблъсъка с тези черни образи да ги отречем и да изберем да станем звезди. Много съм въодушевена например сега от промените в Боливия, която вече е обявена за мултикултурна държава. Чудесно приятелство ме свързва с боливийския посланик у нас, той е прекрасен писател. На един празник при нас, в Койоакан, когато му поднесоха чаша вино, той първо отля няколко капки на земята – да нахрани Пачамама, както обясни. Пачамама е образът на земята майка, който носят в себе си индианците от целия ни континент. Когато Ево Моралес, президентът на Боливия, беше в Мексико, той дойде направо при нас в Койоакан, хич и не искаше да ходи в центъра... Ние всички в Латинска Америка трябва да сме горди от нашия произход, от кръстоската на култури и раси. В Мексико дълго се е гледало зле на образа на Малинче – индианката, която е била преводачка на Кортес и която му ражда дете. Тя е прамайката на мексиканската нация. Нашият писател Октавио Пас има едно великолепно есе, в което пише, че мексиканците се чувстваме като деца на проститутка. Но това е саморазрушително – да смяташ, че майка ти, Малинче, е била лека жена, а баща ти, Кортес, е бил крадец и убиец. Тогава ти си дете, което приема като дължимо да го малтретират и унижават. А не е така, трябва да се изправиш пред черното огледало и да кажеш – аз съм продукт съм на един обединяващ дух. Вече не може да има разделение на кръвта и цветовете. Каква прелест, че съм точно това! И имам невероятно наследство – езика. Говорим го милиони и чрез него можем да изразяваме общата ни връзка с комсоса. Точно това става сега в Латинска Америка.