“Ах, каква неустоима южна страст!... Но не прекаляваш ли, скъпи? Да искаш от мен, императрицата на Русия, да платя за войната ти срещу друга монархия – испанската... Ами ако утре се надигнат по същия начин и срещу мен?!” Така говорела Екатерина Велика през 1787г. в Киев пред 37-годишния огнен венецуелец Франсиско де Миранда. Напетият южен хубавец и поклонник на френските просветители пристигнал в Русия да търси спонсорство за осъществяване на мечтата на живота си – експедиция за освобождаване на испанските колонии в Америка. Екатерина държала да се слави като просветена владетелка и имала вкус към мъже със силни характери. Тя задържала край себе си привлекателния венецуелски волнодумец цяла година. На сбогуване императрицата потърсила баланс между женската си тръпка към Миранда и монархическата си солидарност с Испания – не му дала пари, но го направила полковник от руската армия и му гарантирала поддръжката на руските посланици в цяла Европа.
В битките за освобождение на Испанска Америка Франсиско де Миранда е известен като Предтечата. Той е идеологът, подготвил почвата за последвалите войни за независимост. Роден е в Каракас през 1750 г. в семейство на търговец от Канарските острови. Получава добро образование, после става офицер в испанската армия, показва се като храбрец в битките й в Северна Африка, сражава се и в корпуса й, изпратен в подкрепа на борците за независимост в Северна Америка. Там се сприятелява с Джордж Вашингтон и Томас Джеферсън. Въодушевен от бащите основатели на САЩ и от творбите на Волтер и Русо, подема кампания за освобождаване на Испанска Америка първо от територията на Англия – вечната съперничка на Испания. Преди да стигне до Екатерина Втора, а и след като си тръгва от нея опитва да намери средства къде ли не другаде. Обикаля Апенините, Австрия, Османската империя, Прусия, Скандинавия и т.н. Във Франция се включва във войните, последвали Великата френска революция. Името му днес е гравирано на Триумфалната арка в Париж.
Става масон, защото вижда в масонството опозиция на консервативния католицизъм, който е опората на тогавашна Испания. През 1797 г. основава в Лондон Ложа на разумните господа, известна също като Велико американско събрание. Обединението прилича повече на политическа партия, чиято цел е да премахне испанското владичество в Америка, да обедини тези земи в единна република Велика Колумбия и начело й да застане върховен инка. През 1811 г. в Кадис, Испания, се ражда филиал на обединението, прочул се като Ложа “Лаутаро”. Името е на младия вожд на чилийските индианци Лаутаро, герой от войните с испанците. То е подсказано от дошлия от Чили офицер от испанската армия Бернардо О’Хигинс, син на ирландски заселник. Още две ярки фигури на офицери се открояват в Ложа “Лаутаро” – на венецуелеца Симон Боливар и на аржентинеца Хосе де Сан Мартин. Силните им личности и по-нататъшната им роля за освобождаването на Латинска Америка превръщат Ложата “Лаутаро” в същински интелектуален център на войните за независимост. Сан Мартин е изпратен в Буенос Айрес, където основава филиал на Ложата “Лаутаро”, а О’Хигинс прави същото в Сантяго. Във Венецуела пък действа Симон Боливар. Така замисълът на Миранда се разпростира из целия континент.
Самият Предтеча няма търпение да изчака узряването на подходящи условия. Още през 1806 г., с малко помощ от Джеферсън и с парите от заложената си 6000-томна бибилиотека, Миранда потегля с три кораба към родната Венецуела да я освобождава. Никакви съмишленици обаче не излизат да го порсещат, чака го само испанска войска. След провала той се прибила отново в Лондон, където живее с прислужничката си Сара Ендрюс и с двамата им синове.
Четири години по-късно удря истинският час на революцията. На 19 април 1810 г. в Каракас избухва въстание срещу испанската власт и е сформирана революционна хунта. “Моторът” на въстаниците Симон Боливар отива в Лондон да повика Миранда, който веднага се отзовава. Цяла Испанска Америка пламва – през май въстава Буенос Айрес, през септември – Сантяго. Не всички испаноамерикански бунтовници споделят републиканските устреми на Миранда и последователите му. Разнородното движение носи в себе си вътрешни конфликти и предателства.
Една от най-големите драми е сблъсъкът между Боливар и Миранда. През 1812 г. силите на испанците във Венесуела укрепват опасно и за да избегне кървавата баня Миранда, като главнокомандващ републиканската армия, подписва съглашение за възстановяване на колониалната власт в страната. Боливар и другите млади офицери обявяват капитулацията за предателство и арестуват Миранда, който после попада в ръцете на испанците. Умира като техен затворник през 1816 г.
Същата година Боливар, който междувременно не спира да действа от изгнанията си в Нова Гранада (днешна Колумбия), Ямайка и Хаити, предприема нова офанзива срещу испанците, този път успешна. С набъбващата си войска до 1819 г. той освобождава териториите на днешните Венесуела, Колумбия и Еквадор, на които е провъзгласена Велика Колумбия. Боливар остава неин президент до 1830 г. и влиза в историята като Освободителят.
От юг, от днешните Аржентина и Чили през Перу, напредва другата освободителна войска – на не по-малко славния от Боливар генерал Сан Мартин. Идейно двамата са съюзници, но политически? Те се срещат насаме през 1822 г. в Гуаякил, Еквадор. Не се знае какво са си говорили. Но изглежда може да има само един Освободител. След срещата Сан Мартин, който вече е освободил Лима и е станал първи президент на независимо Перу, се отказва от поста си в полза на Боливар. Оттегля се от политиката и заминава за Европа с дъщеря си. Междувременно е овдовял. Живее в Брюксел, Париж, Лондон. Умира през 1850 г. в Булон-сюр-Мер, седнал на терасата на дома си, с поглед, вперен в хоризонта на Атлантика, отвъд който е оставил младостта и идеалите си.
Ключовата битка при Аякучо, Перу, през 1824 г., след която цяла Латинска Америка се смята за свободна, е спечелена от младия генерал на армията на Боливар Антонио Хосе де Сукре. По-късно той е убит от заговорници. Ражда се кръстената на Боливар република Боливия.
Срещу самия Боливар започват атаки – винят го в диктаторски амбиции. През 1826 г. в Панама е свикан конгрес, на който плановете на Освободителя за единна латиноамериканска република, базирана на принципите на Френската революция, са отхвърлени. Две години по-късно в Богота той наистина обявява диктатура и противниците му се опитват да го убият. Спасява го най-вярната му любовница – еквадорката Мануелита Саенс, смятана за първата феминистка в Латинска Америка. Тя се хвърля между любимия и убийците и той успява да избяга. Това е второто му спасение, което дължи на жена. Първото е през 1815 г. в Ямайка, когато англичанката Миранда Линдзи го кани на тайна нощна среща, защото знае, че подкупен слуга се кани да прободе Боливар в хамака му. Макар и с повече от скромна външност, Освободителят цял живот е любимец на нежния пол – заради пламенното си излъчване.
Притиснат от политическите си противници, Боливар се отказва от властта през януари 1830 г. и на 17 декември с.г. умира от туберкулоза.
Бернардо О’Хигинс оглавява независимо Чили през 1818 г., но вътрешни борби го карат да напусне родината си през 1823 г. Идеите му за широка южноамериканска федерация не се реализират. Умира от инфаркт през 1842 г. в Лима. Оставя син от връзката си с чилийката Росарио Пуга, която скъсва с него заради политически разногласия.
Идеите на Великолепната четворка от Ложата “Лаутаро” за континентално обединение днес са на почит в цяла Латинска Америка. Във Венесуела току-що бе отпразнувана 200-годишнината от въстанието за независимост, на ред с подобни юбилеи са Аржентина и Чили.