Лявата Латинска Америка и всички последователи на алтерглобализма по света останаха без най-авторитетния си и талантлив глас – сдобилия се вече с ореола на гуру на критичната и „антисистемна” мисъл уругвайски писател и есеист Едуардо Галеано. По ирония на съдбата този страстен критик на мъките, приченени от империализма на латиноамериканските народи, издъхна на 74-годишна възраст от рак на белия дроб в родния си Монтевидео, столицата на Уругвай, точно на другия ден след края на Срещата на Америките в Панама, на която президентите на социалистическа Куба и на САЩ за първи път си стиснаха ръцете и Барак Обама обяви „края на студената война”.
„Политически ангажиран до последно,” писа след смъртта на уругваеца испанският в. „Ел Паис”, припомняйки, че буквално седмица преди смъртта си писателят се вдигна и подписа лансираната от венесуелското правителство масова петиция против обявяването от Обама на Венесуела за „заплаха на националната сигурност на САЩ”. А последната му публична поява – вече много отслабнал, бе малко по-рано, когато се появи на среща с пристигналия в Монтевидео болиивйски президент Ево Моралес, негов старстен почитател. Моралес бе дошъл за встъпването в длъжност на новия уругвайски президент Табаре Васкес, но не пропусна да се види и с любимия си интелектуален гуру.
Името на Галеано, от десетилетия станало в испаноезичния свят емблема на будната съвест и на поетичния стил в политическата есеистика, бе открито и за по-масовата публика през 2009 г., когато влезе с летящ старт във всички новинарски емисии. Тогава – на среща на върха в Тринидад и Тобаго, президентът на Венесуела Уго Чавес поднесе на наскоро оглавилия САЩ Барак Обама излязлата още през 1971 г. книга на Галеано „Срязаните вени на Латинска Америка”, един страстен и възпламеняващ анализ на експлоатацията и потисничеството, на които през вековете са били подлагани латиноамериканските народи. Световните телевизии заснеха този момент, а също и как Обама после прелиства с интерес изданието на испански. А на следващия ден интернет продажбите на книгата скочиха със стотици хиляди. Самият Галеано се е изказвал критично към това свое и до днес най-популярно произведение – че го бил написал прекалено млад (на 31 г.), че използвал прекалено остър език, че тогава все още нямал необходимата задълбочена подготовка по политикономия, за да бъде по-аргументиран и т.н. „Е, той така кокетираше,” твърди пред „Ел Паис” аржентинският писател Мигел Бонасо, приятел на Галеано още от съвместните им емигрантски години, когато през 70-те и двамата трябва да бягат от военните диктатури в Уругвай и Аржентина. Всъщност според Бонасо „Отворените вени на Латинска Америка” е книгата, изразила мисленето на цяло едно латиноамериканско поколение.
Галеано дълго живее в Испания като емигрант и остава до днес много свързан и с испанската култура, и с испанската политика. През 2011-та, когато там се разраства „движението на възмутените” и много от испанските площади са окупирани от протестиращи срещу антисоциалния откат на кризата младежи, писателят е сред тях – изразява подкрепата си, раздава интервюта на медиите, за да привлече вниманието към каузата за разбуждане на една по-хуманна Европа. Оттогава Галеано се сближава и с младите университетски преподаватели, които днес вече са ядрото на новата испанска партия „Подемос” – Пабло Иглесиас, Хуан Карлос Монедеро, Иниго Ерехон, Каролина Бесканса и др. Пабло Иглесиас написа и публикува в „Ел Паис” специална статия в памет на своя кумир в деня след смъртта му. В нея припомни една от онези фрази, подобни на сентенции, от които е съставено цялото творчество на Галеано: „Историята е пророк с поглед, обърнат назад. Заради онова, което е било, и в противовес на онова, което е било, провъзгласява бъдещето”.
На погребението на Галеано в Монтевидео дойдоха и бившият – Хосе Мухика, и настоящият – Табаре Васкес, президенти а Уругвай. „Галеано е поет на историята,” заяви в емоционалното си слово Мухика. Васкес на свой ред подчерта, че си е отишъл „един голям уругваец и един голям латиноамериканец”, но като лекар не пропусна да отбележи „докъде води пушенето”, намеквайки за рака на белия дроб, погубил писателя. Пред ковчега се поклони и вицепрезидентът на Венесуела Хорхе Ареаса, който бе там с жена си – дъщерята на Уго Чавес Роса Вирхиния. Дойде и близкият приятел на Галеано – испанският певец, каталунецът Хоан Мануел Серат, който бе на турне в съседна Аржентина, но го прекъсна, за да се прости с писателя. Съпроводен от тълпа журналисти, Серат се обърна и им каза: „Не съм тъжен днес, а благодарен на живота, че съм познавал Галеано и съм му бил приятел, че съм пил вино с него, че сме си говорили за футбол и политика. Той стана ориентир в живота ми. Беше моралният резерв на левицата”.


Така каза Галеано........................

„През ХХ век половината от света жертваше справедливостта в името на свободата, а другата половина жертваше свободата в името на справедливостта. През ХХІ век се жертват и двете в името на глобализацията”.

„Управлява ни страхът. Това е един от инструментите, които ползват властимащите, другият е невежеството”.

„Живеем в свят, който третира мъртвите по-добре от живите. Живите задаваме въпроси, искаме отговори и имаме още тежки дефекти, непростими за системата, убедена, че смъртта, също като парите, подобрява хората.”

„Какво произвеждат нашите страни? Евтина работна ръка. Реалността се е превърнала във виц с черен хумор: „Трябва да затегнете коланите”. Не мога. Изядох го вчера”.

„Свободата на парите изисква работници – затворници на страха”.

„Бих искал технократите – онези, които определят всичко, от скоростта на полета на мухите до интензивността на любовния акт, да чуят разсъжданията на децата”.