Странно за европейския егоцентризъм бе да попадна в ролята на екзотично малцинство. Защото точно такива бяхме двете с германската участничка – единствените европейки (ако не броим и един испански лектор, но от мъжки пол), пристигнали в чилийската столица Сантяго за състоялия се на 25 и 26 септември 2008 г. ХVІІІ конгрес на Световната асоциация на жените журналистки и писателки. Да, оказа се, че има и такава организация, зачислена като неправителствена към ООН. При това е почти на 40 години – основана е през 1969 г. в Мексико по инициатива на мексиканската колежка Глория Салас де Калдерон. И оттогава насам е развивала бурна дейност, свиквайки периодично конгреси, напоследък на всеки две години, в САЩ, Израел, Южна Корея, Канада, пак САЩ, пак Мексико, Нигерия, Франция, Тайван, Чили. В дейността на Асоциацията през годините активно са се включвали представителки на над 20 нации, но предимно от Америка и от Азия. Европейките някак все са минавали по периферията й. Затова за мен поканата да участвам в конгреса в Чили беше истинско откритие. Не на Чили – страна, която познавам и обичам отдавна, а на Световната асоциация на жените журналистки и писателки. На изключително демократичните й принципи, които дават възможност за изразяване на всякакви мнения и позиции. На високия й авторитет сред правителствата, които във всяка от досегашните страни домакини на конгреси са оказвали всестранна подкрепа за форумите. На непринудения стил на общуване и обсъждане на актуалните за професията ни проблеми.
Основният принос за тази атмосфера в Сантяго и за отличната организация на ХVІІІ конгрес на AMMPE, както е абревиатурата на Асоциацията на испански, е на досегашната председателка на АММРЕ, известната чилийска журналистка Глория Лейва и на нейните всеотдайни колежки от Колегията на журналистите на Чили. Усилията и професионалният им престиж бяха осигурили специално видеообръщение към участничките в конгреса от чилийската президентка Мичел Бачелет, присъствие и приветствие от зам.-министъра на външните работи на Чили Алберто ван Клаверен, прием за делегатките в президентския дворец “Ла Монеда”, даден от министър Франсиско Видал – държавен секретар на правителството, посещения във водещи чилийски медии и т.н.
Особено признателна съм на Мария Тереса Малуенда от Колегията на журналистите на Чили, която ми изпрати поканата за участие в конгреса, впечатлена от мои публикации за Латинска Америка и от дейността на оглавяваното от мен Сдружение на испаноговорещите журналисти в България.
Темата на конгреса бе повече от съвременна - “Комуникациите и журналистиката в дигиталната ера”. Свои виждания за предизвикателствата на интернет пред професията изразиха в специални доклади Ейми Мичъл от САЩ, Юан Инг от Китай, Хосе Луис Ориуела от Испания, Кармен Порас от Мексико, Елке Битерхоф от Германия, Дафни Сабанес от Аржентина, Нуна Хименес от Венецуела, Естер Валенсуела от Перу, Лиза Грос от САЩ, Патрисия Политсер от Чили и т.н.
Името на България се чу покрай моето 10-минутно изказване за сложностите и предизвикателствата, с които се сблъсква журналистиката у нас в интернет-епохата. Най-вълнуващият за мен отзив бе от три съвсем млади чилийски колежки, които се мъчат да удържат на натиска на големите медии със свои алтернативни сайтове и блогове. Те ме поздравиха за изказаната от мен теза, че независимостта в професията ни е само видима, след като изданията ни зависят от приходите от реклама и от интересите на собствениците. Момичетата споделиха своя горчив опит да оцеляват с изданията си напук на предпочитанията на рекламодателите към конвенционалните и “гъвкави” големи медии.
Конгресът избра за нова председателка на АММРЕ аржентинката
Нили Поведано – за разочарование на внушителната група мексикански делегатки. Те разчитаха да наложат своя кандидатка, следващият конгрес да съвпадне с 40-ия юбилей на организацията и поради тази причина да се състои пак в тяхната страна, където се е родила Асоциацията. Предпочитанията обаче натежаха към Нили Поведано, защото голямата амбиция на АММРЕ е да приобщава все нови и нови страни към по-активно участие в дейностите на организацията. А Аржентина досега не е била особено изявена в тази област. Освен това в Буенос Айрес също като в Чили управлява жена президентка – Кристина Фернандес, която няма как да не подкрепи бъдещия форум на жените журналистки и писателки.
Мексиканките бяха донякъде реванширани от организираната от АММРЕ и предизвикала голям интерес презентация на книгата на една от техните делегатки, журналистката Роса Мария Вайес – “Аз не съм първа дама”, посветена на съпругата на някогашния мексикански президент Луис Ечеверия. И презентацията, и целият конгрес протекоха в една от най-ефектните модерни сгради на Сантяго – т.нар. Телефоника, конгресен център, извисил се над града като небостъргач под формата на мобилен телефон.
Домакините се постараха да ни покажат най-проспериращото и притегателно лице на Чили. Разходиха ни из отлично и по последната дума на техниката оборудвани студиа на Националната телевизия. Забавляваха ни с фолклорни програми. Черпиха ни с чилийски кулинарни специалитети и прочути местни вина.
За позитивния облик на Чили пред света се грижи специална организация, към чилийското правителство – “Про-Чиле”, която работи в тесен синхрон и с чилийските посолства в чужбина. Хапките и чашите с вино на коктейла в “Ла Монеда” например бяха осигурени тъкмо от “Про-Чиле” под надслова “ароматите и вкусовете на Чили”.
Журналистист(к)ите обаче винаги гледат да надникнат и отвъд официалното лустро. Затова макар и в много ограниченото време извън заседанията на форума все пак успях да се потопя и в автентичната атмосфера на Сантяго, в тревогите на чилийците от поразилата пенсионните им фондове финансова криза, в емоциите на предизборната кампания за местния вот на 26 октомври. Срещнах се с част от някогашните чилийски емигранти в България, с ярки личности като Луис Корвалан, внука на Салвадор Алиенде – Гонсало Меса Алиенде, вдовицата на Виктор Хара – Джоан Хара, правозащитника Уго Гутиерес и т.н. Чух различни мнения за “чилийския модел”, за социалните му минуси, за сериозния процент, който чилийската армия продължавна да получава от медодобива – основното износно перо на страната. Видях общество, разделено на паралелни светове, всеки от които още търси своите истини. Запомних и думите на 30-годишната Ванеса Наранхо, участничка в конгреса на АММРЕ, която се опитва да прави журналистика в работническия квартал Сан Бернардо: “Решени сме да оцелеем, защото хората в тази страна имат нужда от нашия глас, имат нужда да говорим за съществуващата социална несправедливост, класова сегрегация, расизъм, мачизъм. Ако продължим да премълчаваме болките си, те ще ни погубят”.
Това също е “чилийски модел”.