Със скромна осанка и с отнесен поглед, очилат и самовглъбен, Румен Стоянов сякаш „не е от този свят”. И наистина не е. Не е от света на „клиповете, хриповете, слиповете” (по собствената му градация) и на „образовата цивилизация”, която не те оставя да мислиш и да храниш въобръжението си, а те уеднаквява с останалите, натрапвайки готови и високоскоростни образи и клишета. Той е от изчезващия свят, в който четенето, книгите, писаното слово и способността с тях да се градят многобройни различни вселени, все още са най-висшата ценност. Надява се да заразява с нея и студентите си от Катедрата по испанистика и португалистика в СУ „Св. Кл. Охридски”, на които преподава бразилска литература.
За испанистите и португалистите у нас Румен е сред първенците в гилдията им, където е разпространено мнението, че неговият превод на български на шедьовъра на Габриел Гарсия Маркес „Сто години самота” е... по-добър от оригинала. Румен се подсмихва на подобни комплименти и обяснява: „Маркес е имал да измисля образи, сюжети... А аз – само да работя над думите. Освободен от другите задачи на писането, преводачът винаги се стреми второобразът да надскочи първообраза”.
„Сто години самота” попада у Румен през 1968 г. в Хавана, където той учи. Романът е донесен от Мексико, от пристигналата на гости сестра на негов мексикански състудент. Румен тръгва да се прибира в България след дипломирането си и взема книгата, за да я чете по време на дългия полет през Прага. Остава в столицата на тогавашната ЧССР няколко дни. Наумил си е да гледа представление на нашумялата театрална трупа „Латерна Магика”. Но сварва Прага необичайно притихнала. Няма спектакли на „Латерна Магика”. Затова пък под ръка му е томчето на Маркес и той потъва в магията на Макондо. При кацането в София не получава веднага пълния си с книги куфар. Подлагат го на обстойна провекра преди да го пуснат. Чак по-късно, когато започва нахлуването на Варшавския договор в Чехословакия, Румен съобразява, че са го тарашили, за да не внесе случайно някакъв идеен „бацил” от Пражката пролет. „Тогава се бояха от социализма с човешко лице. Днес пък живеем в глобализъм с човешки задник,” обобщава преводачът на Маркес. Той смята, че всички тези обстоятелства около попадането на „Сто години самота” в България са били като знак свише, че трябва да преведе книгата. И днес тя си остава сред 10-те най-четени от българите заглавия. Първото й издание излиза на български през 1971 г., а година по-късно Румен се среща с Маркес в Барселона. По време на работата над превода двамата са водили оживена кореспонденция и съветът на писателя е: „По-важното е да се запази поезията на изказа, отколкото граматическата точност”.
През 1979 г. на Маркес е присъдена Димитровска награда за литература и Тодор Живков му я връчва в Мексико, където живее колумбийският автор. През 80-те той и лично отскача до България след едно свое гостуване в Париж. Още на летището в София пита официалните посрещачи: „Къде е Румен?” И УБО закарва преводача в Бояна за среща с госта...
Завършил през 60-те испаноамериканска и кубинска литература, а също и двегодишен курс по португалски в Университета на Хавана, Румен Стоянов тази година празнува половин век преводаческа дейност. Първият разказ, който през 1963 г. превежда на български, е от кубински автор, с детективски сюжет, и е публикуван в тогавашния вестник на милицията „Народен страж”. А първият преведен от него роман, излязъл през 1969 г., е бразилски – „Сух живот” на Грасилиано Рамос. Дипломната му работа в Куба е за двама по онова време все още неизвестни у нас перуански романисти – Хосе Мария Аргедас и Марио Варгас Льоса. По-късно България ще опознае чрез преводите на Румен творби и на легендарни днес имена като кубинеца Алехо Карпентиер, аржентинците Хулио Кортасар и Хорхе Луис Борхес, мексиканеца Октавио Пас и много други. През 1987 г. Съюзът на преводачите присъжда на Румен наградата си за неговата интерпретация (по източници на испански) на най-значимия доколумбов литератерун труд, стигнал до нас от времената на маите, „Попол Вух”.
Популяризирането на ибероамериканската литература и култура у нас обаче е само част от заниманията на Румен. Приносът му за обратното движение – за запознаването на Латинска Америка с литературата и културата на България – е още по-мащабен. Той се захваща с това с възрожденски ентусиазъм още преди дипломирането си в Куба. Плод на неговите усилия и на преводите му от български на испански е излезлият в Хавана през 1970 г. 200-страничен брой на кубинското културно списание „Сигнос” („Знаци”), изцяло посветен на България и на нейната литература и култура. После слива тази си страст и със служебните задължения, отвели го на дипломатическото поприще. Изкарва три мандата в Бразилия като културно и пресаташе и като съветник – 1972-1975 г., 1992-1995 г. и 2001-2004 г. А от 1983 до 1988 г. работи в Мексико като преподавател по български език и култура в един от най-големите университети в света – УНАМ (Мексиканския национален автономен университет), в който учат към 320 000 студенти. Заедно със следването в Куба е живял в Латинска Америка общо 18 години.
От срещите и историите, преживени и в „кубинския период”, и в „бразилските”, и в „мексиканския”, стават цели романи. „Само да има кой да пише,” въздъхва Румен. Не, че той не пише. Автор е на 21 авторски книги със стихове и публицистика и на още няколко непубликувани. Два пъти е издаван в Бразилия, два пъти в Мексико и един път в Унгария. Само унгарската му книга е превеждана от други. В Бразилия и в Мексико сам е писал направо на португалски и на испански. Но за да опише всичко, което има да разкаже, все не му стига времето. А и винаги дава предимство пред личните си преживелици на други, по-важни теми. Като например силното присъствие на Никола Вапцаров в испано- и португалоезичните страни – уникално изследване на Румен, излязло навръх 100-годишнината от рождението на поета антифашист през 2009 г. под заглавието „Чака ме светът”.
За авторския си художествен изказ Румен е избрал поезията. Смята я за най-неподвластна на манипулация и променливи конюнктури. Заразителна е и насладата му от играта с думи в неговия любим жанр – лаконични ескизи на състояния на духа и материята, подобни на гатанки. Ето само няколко от новата му книга „Злак”: „Ромон на поток заглушава мислите ми. Щастие”, „Студенее светът. Старост”, „Тъй зелена е зеленината, че ставам безпаметен. Май”, „Най ми било древна младост. България”.
Първата си авторска поетична книга – „Стихотворения в Бразилия” – Румен пише на португалски. Публикувана е през 1981 г. в Рио де Жанейро от издателство „Бразилска цивилизация” със субсидия от бразилския Национален институт на книгата. Стиховете му на португалски привличат вниманието на такива класици на бразилската литература като романиста Жоржи Амаду и поета Карлуш Друмонд де Андраде. „Ти си майстор на поезията и на португалсикя език,” пише Амаду на Румен през 70-те и публикува негови стихове в своя роден Салвадор де Баия. А когато Румен си заминава след края на първия си дипломатически мандат в Бразилия, Друмонд де Андраде отбелязва в своя авторска колонка в авторитетния „Журнал ду Бразил:” „България отне на Бразилия Румен Стоянов”.
Точно на Друмонд де Андраде е посветена и втората издадена в Бразилия книга на нашия испанопортугалист – излязлата през 2007 г. „Друмонд и България”. В нея Румен описва как тъкмо големият бразилски поет открива, че първата публикация на български автор в Латинска Америка е отпечатаният през 1915 г. в Бразилия откъс от „Бай Ганьо” на Алеко Константинов „Дружество Въздържание”. Друмонд е и първият поет от южния континент със собствена творба, свързана с България. Това е стихотворението „Български анекдот”, излязло през 1928 г. То е по повод посещението в Бразилия на абдикиралия български цар Фердинанд, който се обявил в защита на бразилските пеперуди, гледжосвани и продавани като сувенири. Стихотворението (в превод на Румен, естествено) гласи: „Имало едно време един цар естествоизпитател,/ който ловувал хора. / Когато му рекли, че също тъй се ловят пеперуди, лястовици,/ той много се уплашил/ и намерил, че това е варварство.” Творбата влиза в издадената от бразилското посолство у нас миналата година двуезична книга с поезия на Друмонд в подбор и превод на Румен.
Оттатък океана сънародникът ни, когото бразилците имат за свой, е включен в престижното издание „Речник на писателите от град Бразилия”. У нас името му е в „Речник по нова българска литература”.
Докато е в посолството ни в Бразилия, Румен освен всичко друго, и преподава в тамошния столичен университет. Четири семестъра – български език и литература, и един семестър – бразилско присъствие в България. В извънработно време, като допълнително натоварване и напълно безплатно. Воден само от желанието за разширяване на двустранните ни културни връзки. Някой да познава друго такова културно аташе или съветник из посолствата ни???
Първият му бразилски мандат (1972-1975 г.) преминава в сложните условия на тогавашната военна диктатура, но въпреки това той успява да увенчае края на престоя си с издаването през 1975 г. на преведената от него антология на Любомир Левчев „Обсервотария” – първият пряк превод от български на португалски. „Обсерватория” е пусната от издателство на българския емигрант от Сао Пауло Христо Бояджиев.
Година по-рано – през 1974 г. – Румен, който опознава добре българската общност в Бразилия, представена и от преселници от Бесарабия, и от български евреи, преживява още една вълнуваща среща. 33-годишният по онова време наш дипломат пристига в град Белу Оризонте, столица на щата Минас Жераис, където трябва да открие фотоизложба за българските икони. След официалната церемония към него се приближава жена на средна възраст и му казва, че мъжът й, вече покойник, е бил българин на име Педро Русеф, родом от Габрово. Родила му три деца и една от дъщерите в момента имала „проблеми с полицията”. „Не я попитах нищо повече, времето беше такова. Но пожелах да се видим по-късно на спокойствие. И жената ме покани в дома си. Още помня адреса – ул. „Майор Лопес”,” разказва Румен. На втората среща жената, която всъщност била майката на днешната президентка на Бразилия Дилма Русеф и която носи същото име като дъщеря си, разказала на българина за гостуването в дома им през 1960 г. на поетесата Елисавета Багряна, която била близка с Педро отпреди. Дилма-старша подарила на госта си и две снимки с Багряна от семейния архив. Когато говорили за българския род на Педро, жената споменала, че там също имало известен поет – „чичо Генчо”. Тоест – Генчо Негенцов, прочул се с псевдонима Ран Босилек.
През 2003 г. президент на Бразилия става борецът срещу диктатурата, синдикалистът Инасио Лула да Силва. Той прави бившата политзатворничка Дилма Русеф министър на мините и енергията. На среща с новото ръководство отиват тогавашният ни посланик Венцислав Иванов и съветникът Румен Стоянов. Румен разказва на Дилма за срещата си с нейната майка отпреди вече почти две десетилетия. На министърката й става много драго и споделя, че майка й продължава да живее на същото място. А за себе си подчертава: „Аз съм половин българка”. По-късно двамата отново се виждат и разговарят на други обществени прояви. Когато през 2011 г., вече като бразилски президент, Дилма гостува на Априловската гимназия в Габрово, тя вижда Румен сред множеството в двора на гимназията, разпознава го и специално отива да го поздрави. Което дълбоко го трогва.
Румен е голям почитател на управленския курс на Дилма и на целя алтернативен бразилски модел, фокусиран върху вниманието към човека, към социалното развитие, към образованието и културата. Възхищава се, че вместо да отиде на ежегодната сбирка на богатите в Давос, Дилма избрала да отиде на Световния социален форум в Порту Алегре. Прокарва паралели: „Винаги се дразня, когато у нас се внушава, че няма алтернатива на пътя, по който е тласнато обществото ни. Напротив, има и други възможности, стига да ги потърсим. Нали, ако видя, че лечението на доктора не помага, ще се огледам за някакви билки, за нещо алтернативно? Без да е решила всичките си социални проблеми, Бразилия върви напред, защото има ръководство, което я води именно напред. Имаш ли цел, ще намериш и път.”
Пътят на Румен Стоянов логично го отвежда и към високо признание. През 2000 г., по случай 500-годишнината от откриването на Бразилия, бразилското правителство го удостоява с орден „Рио Бранко”, офицерска степен. А на 9 май 2012 г. Университетът на град Бразилия му присъжда титлата доктор хонорис кауза за разпространението на бразилската култура в Европа и за укрепването на българо-бразилсикте културни връзки. Румен прави дълги проверки и установява, че досега нито един българин не е получавал подобно звание в нито един латиноамерикански университет. Церемонията по удостояването му се провежда на 26 септември м.г. и е изключително тържествена. С тога е и той, и университетският ректор Жозе Жералдо де Соуса, който подчертава в словото си, че понеже университетът е още млад, едва на 50 г., има сравнително малко предшественици на Румен по титла: Шарл де Гол, Нелсън Мандела, Дезмънд Туту, Жозе Сарамаго, Далай Лама...
В чест на нашия човек се изпълнява рондо от Преслав Стоянов, завършил музикалния факултет на същия университет. И... син на Румен. По-малкият. Големият – Момчил, е архитект, иконописец и горд баща на първата внучка на Румен. Живее и работи в Сао Пауло.
Почестите за Румен са отдадени и в присъствието на сегашния български посланик в Бразииля Чавдар Николов. Съкращенията в нашето МВнР са оставили Николов заедно с още само един служител да отговаря не само за огромна и все по-влиятелна Бразилия, но и за още куп важни страни в региона като Венесуела, Перу, Еквадор, Колумбия... От над десетте посолства на България в Латинска Америка по социалистическо време днес са останали само 4 – в Бразилия, Аржентина, Куба и Мексико.
Румен се ядосва за късогледото губене на позиции в този толкова динамичен и проспериращ регион, за пропилените възможности за сътрудничество, за погубването на градени с десетилетия културни връзки. Той помни и други времена. През 80-те се е подготвяло откриването на Български културен център в Мексико – страната, с която покрай специалния интерес на Людмила Живкова сме имали особено оживен обмен. За директор на Центъра бил определен поетът Никола Инджов, а Румен – за негов заместник. Но след смъртта на Людмила нещата заглъхнали.
Когато държавите се разсейват, остават приятелите. През 1984 г. например благодарение на личния приятел на Румен от един от бразилските му мандати – аржентинският поет Рубен Вела, който тогава бил посланик на страната си в Коста Рика, в тази централноамериканска република излязъл сборникът „24 български поети”. Творбите били преведени на испански от Румен и Рубен, а Рубен, който по-късно станал председател на Съюза на писателите на Аржентина, освен това дал от джоба си 3000 долара за отпечатването на книгата.
Румен може да разказва и как се запознал още през 1964 г. в Хавана с големия кубински поет Николас Гилен, на когото Радой Ралин пратил по него статуетка от София. Години по-късно, гостувайки у нас, по време на един обед в Руския клуб, левакът Гилен ще покаже на Румен как може да пише едновременно и с двете ръце, като с лявата докарва огледален образ на написаното с дясната...
Незабравими остават и разходките из град Бразилия с дошлия да го намери в посолството ни там от съседна Аржентина Хулио Кортасар, който след многото писма помежду им поискал да види лично преводача си. „Той – два метра, аз – нисък. Като Крачун и Малчо се носехме из града,” спомня си Румен. Кортасар умира през 1984 г., докато Румен е в Мексико, и там му изпраща може би едно от последните писма в живота си. Догодина ще станат 100 г. от рождението на големия аржентинец и Румен смята да издаде в книга кореспонденцията им.
А само след броени дни някогашният випускник на Хаванския университет ще стисне ръката на автора, когото е анализирал в дипломната си работа – на пристигащия у нас Марио Варгас Льоса. Ще са на равна нога – Румен вече е доктор хонорис кауза в Бразилия, а дон Марио идва да получи същата почетна титла от СУ „Св. Кл. Охридски”...