Датата на тази среща кой знае защо не съм отбелязала в края на текста. Пожълтелите вече листа обаче пазех като безценни старинни папируси сред многобройните страници от срещи с други хора. И не смеех да ги докосна. Сега, когато ги зачетох, сякаш отново чувам гласовете на двамата творци, те отново ме връщат в някогашното кафене на СБП на ул. “Ангел Кънчев”. Пристигналият от далечно Перу поет, университетски преподавател и журналист Уинстън Орильо бе изразил желание за среща с Йордан Радичков. Не казваме интервю, защото знаехме, че Радичков не обича този жанр. Но на поканата за разговор с госта от страната на инките той се отзова.
Срещата стана сутринта в 10 часа. Поръчахме кафета и беседата тръгна, а ние с Уинстън дискретно сложихме касетофоните си на масата, затова и качеството на записа ни не се оказа толкова добър. Трудно беше да преодолеем сковаността. Такава винаги има, когато даже и най-обиграният журналист се среща с такъв вълшебник на словото, като Йордан Радичков. Радичковите книги в семейството ми бяха на почит, а с децата четяхме на глас книгата му за деца и възрастни деца “Ние, врабчетата”. Жалко, че все още не е достигнала до всички читатели по света. Пропуснахме шанса именно Радичков да стане българският нобелист...
Но, да се върнем на срещата. Отново представих пред нашия писател госта, казах, че идва от Перу и пише поезия. Радичков помълча минутка, после каза:
- Перу за мен е една все още много далечна страна, толкова далече горе – тя е като проход между звездите…
- Все едно, че вече съм Ви задал първия си въпрос - набра кураж Уинстън. - А вторият е: на какво според Вас се дължи голямата ви популярност, любовта на толкова много читатели към книгите ви?
- О, не знам! Може би хората виждат в книгите ми една реабилитация на своята собствена личност. Човекът има нужда от това. Особено по-малобройните народи… Те имат нужда някой да ги реабилитира, да ги утвърждава като личности, да им дава самочувствие…
-Коя е най-новата Ви творба?
- ”Образ и подобие” е най-новата ми излязла творба, публикувана е в сп. ”Съвременник”.
- Какъв е сюжетът?
- Тя започва така. На сцената излиза един човек, тръгнал за дърва. Яхнал е кон. Срещу него върви крал Ричард ІІІ, който продава кралството си за един кон. Двамата се уговарят и правят размяната. След малко завесата се вдига и човекът, закупил короната срещу своя кон, се приближава боязливо към трона, най-сетне се престрашава и сяда на него, като си слага и короната. И започва да управлява “по свой образ и подобие” така, че довежда държавата си до разруха, докато накрая, разбрал това, тръгва да продаде кралството си срещу един кон.
- Тук усещам една ирония…
- Хуморът и иронията – те ни помагат да отнемем на човека по малко от неговата важност. Защото човекът е много важно същество – горделиво и надменно, той има нужда малко да му покажем грешките. Това правим ние, писателите, които виждаме живота с всичките му нюанси и прояви, улавяме го, за да го покажем на забързания човек, който няма време, не иска или не умее да се вгледа, да се замисли за това.
Разговорът не е твърде динамичен. Ентусиазмът на Уинстън сякаш угасва, после пак плахо припламва. Използваме настъпилата пауза, за да отпием от кафето. През това време Уинстън бърка в чантата си, която носи на рамо и изважда оттам едно пакетче. Подава го на Радичков с думите:
- Подарявам Ви един сувенир, това е пепелник, който аз самият съм използвал. Върху него е изобразена лама – това е животното-символ на Перу. То има за перуанеца същото значение, каквото е имал конят за българите.
- Не е ли малко тъжно това животно?- пита нашият писател.
- Да, малко тъжно, но и горделиво…
Пак пауза. Разчупва я Хосе – един перуански младеж, който тогава следваше в България. Вероятно за да преодолеем все още държащата ни в прегръдките си скованост, Хосе бърза и той да направи жест, като подарява на Й.Радичков една банкнота от 50 перуански солес /също да му служи за талисман!/ . Уинстън взема в ръце банкнотата и обяснява на Радичков:
- Върху нея е изобразен Тупак Амару – първият индиански вожд, вдигнал се против испанските конкистадори. Изобразено е и селцето, където той е обявил въстанието. А най-важното – ето го герба на Перу – с ламата, хининовото дърво, Тупак Амару…
Докато разглежда банкнотата, Йордан Радичков се интересува как се наричат монетите в Перу и в Мексико, защото големият мексикански писател Хуан Рулфо /също участник в Софийските писателски срещи/ му подарил една сребърна монета.
- В Перу монетата се нарича сол /на испански “сол” значи слънце/, а в Мексико – песо /тежест, тегло/.
Тук отново настъпва една пауза, след която Радичков успява да свърже двата края на прекъснатия разговор, като разказва следната история:
- Пазя едно писмо от мой съселянин, който емигрирал в Аржентина в началото на 20 век, а оттам изпраща писмо до свои близки, на които казва: Не идвайте, защото ние тук сключихме договор с една кланица за клане на добитък, че ще ни плащат по 2 песос на ден, но те ни излъгаха, платиха ни само по едно песо. Като разказах тази история на Хуан Рулфо, той ми даде едно песо с думите: “Дългът е изплатен!” Искаше, значи, да изплати дълга на аржентинците…/смее се тихо, дискретно, с неговия си, Радичковски смях/.
После Радичков продължава темата за талисманите, като разказва за шерпа, който на тръгване за Монт Еверест поискал от малкия си син някакъв талисман. Детето му дало едно изгризано парче от молив. Достигайки до върха, шерпът Кенесли положил на “покрива на света” този най-скъп за себе си талисман, като част от самия себе си.
Уинстън взема инициативата и приземява разговора с въпроса:
- Имате ли някаква система на работа? Имате ли план? Върху какво работите сега?
- Сега, пък и от доста време, работя върху един роман - “Ноев ковчег”. В този “Ноев ковчег” искам да натоваря всичко, което знам за живота. Или да сложа в него цялата бедност на своя живот.
- Някога вашето село е станало дъно на язовир. Вие загубихте селото си. Сигурно идеята ви тръгва от там някъде? - питам плахо.
- Може би…От големите катаклизми в света, от древния свят днес са останали само руини, но до нас са достигнали “Илиадата” и “Одисеята”! Литературата е надживяла руините на Троя …Затова там, върху руините, оставих в книгата си да тича едно гущерче…
- Като чувам за руини, веднага си мисля за Кафка…- вметва Уинстън.
- Ако беше като при Кафка, не би останало нищо живо, а аз все пак оставих на човека една малка надежда, едно гущерче, което тича по развалините, защото последното нещо, което ще умре на тоя свят у човека, е надеждата…
Пак настъпва пауза, а после Радичков пита Уинстън колко дни е бил в България и кога си заминава?
- Това бяха броени дни – отговаря перуанският поет.
- Но нашите дни имат различни измерения!
- Да, тези мои дни в България не се измерват с времето на часовника, на календара, а с онова, което се е натрупало тук, вътре в мен.
- Има различни периоди в живота на човека – периоди на натрупване и периоди на излъчване- заключава Радичков.- Твърди се, че 600 години след смъртта на човека костите му продължават да излъчват някакви вещества…
- Какво означава за Вас писането? – пита отново Уинстън.
- Писането за мен е работа. То е като търсене на нова любов. Човек живее, работи, после има нужда от нова любов… Писането е един вид ерес. Защото в живота всичко е установено, хората го виждат такъв, какъвто изглежда на пръв поглед, а писателят идва да им каже: Не, това не е така! Хората имат нужда от религиите и затова са си измислили Бога. Те строят храмове в негова чест, възхваляват го, но не вярват в него. Макар че я има литературата, която е истината за живота, тя съдържа и малко лъжа, но хората имат нужда и от тази лъжа. Гениалните писатели най-хубаво умеят да лъжат. Ако не умеете да лъжете добре, няма да ви вярват…Не е случайно, че цели народи са се оставили да бъдат излъгани.
- Например по време на Втората световна война германският народ бе излъган от нацистите. Но тогава той искаше да бъде излъган и се остави да бъде излъган.
- Литературата, създавайки своите герои, възхвалявайки ги, прави това не защото толкова много вярва, че човекът е точно такъв, а защото писателят иска да го види такъв. То е като някаква сила, която подхваща човека за косите и го издърпва нагоре, за да увеличи той ръста си, да надмогне себе си, да порасте…
Тук отново настъпва пауза, а и кафето е изпито. Радичков става, сбогува се с Уинстън Орильо и после ние двамата си тръгваме заедно, тръгваме към Университета, където пътищата ни се разделят. Но до там разговорът ни продължава – вече без касетофон. Връщайки се у дома, сядам на машината и бързо записвам думите на писателя. Думите на един мъдрец, които случаят ми подари.