Мрачната и влажна Лима изглеждаше съвсем различно от двора на Университета по инженерство на улица “Тупак Амару” в работническия квартал “Римак”. Тук всичко беше цветно, кипнало, глъчливо. Дълкокоси студенти скандираха лозунги и развяваха знамена като дъгата, индианци в шарени пончота надуваха невиждани от европейско око музикални инструменти, надошли оттатък океана руси алтерглобалисти и “зелени” разнасяха подписки, щракаха с фотоапарати, разменяха електронни адреси и телефонни номера с домакините си от университета. Току-що бе приключила “Срещата на върха на народите” – неформален контрапункт на провеждащата се по същото време в перуанската столица среща на държавните глави от страните в Европейския съюз и в Латинска Америка. Докато близо 60 държавни глави заседаваха в превърнатия в непристъпна крепост и заобиколен с няколко обръча охрана Музей на нацията, около 5000 пратеници на над 300 неправителствени, студентски, женски, профсъюзни, екологични организации от Европа и Латинска Америка надигнаха глас от Университета по инженерство срещу своеволията на световни транснационални компании, потъпкващи човешки права и екологични норми. След импровизиран трибунал участниците поеха на километрично шествие към центъра на Лима, за да се съберат накрая на митинг концерт на един от площадите. Отстрани трудно обозримата колона можеше да се вземе и за карнавал – толкова пъстра и шумна беше. Най-колоритни с одеждите си, но и най-мълчаливи бяха индианците кечуа и аймара – и перуански, и дошли специално за форума техни събратя от Боливия. Стиснали устни и сбърчили вежди като на инкайски божества, те изглеждаха разбудени от вековен сън и решени да преобърнат пирамидата на сегрегираните расово и социално латиноамерикански общества.
Признавам си, бях избягала от официалната президентска среща, която отразявах заедно с голяма група български журналисти заради участието на Георги Първанов. И без това там ни държаха само в прецсентъра, за да гледаме изказванията на големците на монитор, без никакъв жив контакт с тях. Срамота беше да съм в Лима, да кисна в някакъв глобализирано излъскан хамбар за невротизирани новинари и да не усетя живия пулс отвън. Открих в интернет координатите на “Срещата на върха на народите”, свързах се с организаторите и веднага ме поканиха в Университета по инженерство. Така попаднах на шествието.
Сред десетките ръце, които стиснах, очи, в които се огледах, и визитки, които размених, обърнах съвсем бегло внимание на Армандо – студент със съсредоточен поглед, който разпалено ми разказваше за някаква индианска община в перуанска Амазония, застрашена от разсипващ екологията на района проект на транснационален консорцуим за добив на нефт и газ. Армандо обеща да ме информира редовно по имейла за съдбата на тази община. И си удържа на думата. Цяла година получавах от него подробни обзори на битката, която водеха амазонските индианци заедно с перуански неправителствени и студентски организации. А преди малко повече от две седмици драмата им се превърна в световна новина. Защото в сблъсъци с полицията, дошла да разчисти терена за транснационалния консорциум в зоната, където са изворите на Амазонка, реката, която захранва “белите дробове” на планетата ни, бяха избити 55 индианци, 225 бяха ранени , 105 – арестувани, а 20 се водят “изчезнали”.
Клането и последвалият го политически трус в Перу, довел до отмяна на законите, регламентиращи дейността на консорциума в спорната зона, както и до оставка на перуанския премиер, дни наред беше водещ акцент в медии от ранга на Би Би Си. Не и в българските обаче. У нас “инцидентът” в далечно Перу мина в графата “какво го интересуват българина някакви си индианци”. Ами ако все пак го интересуват? Нима интересите, заради които се лее кръв в Перу, не са същите, които унищожават Рила и Странджа? И не е ли Амазония толкова важна за всички живеещи от кислород същества, колкото и за коренните й обитатели? С какво е по-различен от нас средният белгиец, та поставя на първо място сред вълненията си световната екология? Сигурно само с това, че е абсолютно наясно как действа в глобалното световно село “ефектът на пеперудата” – махне ли с криле пеперуда в Китай, от отсрещната страна на глобуса може да последва буря.
Вече всички го усещаме по талазите на световната финансова криза, тръгнала от Уолстрийт, за да разклати икономиките по цял свят и да изхвърли милиони хора на улицата – “съкратени” от фалирали предприятия и с изгубени ипотекирани жилища. Само една новина от тази седмица – енергийният гигант Е.он, стъпил и в България, до 2011 г. ще уволни 9000 свои работници, 6000 от тях са в Европа.
Е, не сме ли всички индианци?
Въпросът е кой в отсамната страна на глобуса е узрял да преобърне пирамидата.