„Християнска, социалистическа, солидарна” – такава Никарагуа вещае на сънародниците си президентът Даниел Ортега, който за трети път е на държавния връх на една от най-бедните латиноамерикански страни. За да изпълни обещанията си, очевидно ще се нуждае от доживотен и гарантиран от армията мандат. Затова прокарва конституционни промени именно в такъв дух. На 28 януари те бяха одобрени в парламента в Манагуа с 64 гласа „за” и 25 „против”. Реформите предвиждат както въвеждането на правото президентът да бъде преизбиран последователно неограничен брой пъти (досега това можеше да става само два пъти), така и предоставянето на доста по-разширени пълномощия и облаги на армията. Военните ще могат вече да бъдат назначавани и на държавни постове без да се оттеглят от армейския живот. Ще поемат и контрола над телекомуникационния и радиоелектронния сектор в страната. Впрочем, сегашният вицепрезидент на Никарагуа, когото Ортега си избра за партньор при предишните избори през 2011-та, е именно военен – генералът от никарагуанската армия Мойсес Омар Айеслевенс.
Слабо запознатият с никарагуанските детайли свят живее със смътната представа, че Ортега оглавява все същия някогашен Сандинистки фронт за национално освобождение (FSLN), свалил през 1979 г. с гръмка революция една от най-зловещите латиноамерикански диктатури – на фамилията Сомоса. Наистина, партията, която доминира в парламента и крепи президента, се нарича FSLN. Но много някогашни емблематични лица на революцията остро критикуват Даниел Ортега, че е узурпирал легенрадното име, че е изневерил на идеалите на героя на националното освобождение Аугусто Сесар Сандино, че е е влязъл в сговор с Либералната партия на Сомоса, че безскрупулно гони само личната власт и изгода, че е заменил сандинизма с „ортегизъм”. Още през 1995 г., при първите симптоми на този завой, голяма група авторитетни сандинисти напускат обсебения от Ортега FSLN и основават свое Движение за сандинистко обновление (MRS). В него влизат писателят и бивш вицепрезидент Серхио Рамирес, някогашната прочута партизанка, команданте Дос - Дора Мария Тейес, команданте Луис Карион, команданте Виктор Тирадо, поетът и бивш министър на културата Ернесто Карденал, певецът и автор на сандинисткия химн Карлос Мехия Годой, поетесата Джоконда Бели и много други.
Сред „обновителите” застава и един от деветимата членове на старото колективно ръководство на FSLN при победата на революцията, бившият министър на икономиката и планирането, посещавал навремето неведнъж и България, Хенри Руис – или команданте Модесто (Скромния).
Капката, от която чашата на търпението му прелива, е приемането на Закона за собствеността през 1997 г. Той съсипва аграрната реформа и води до постепенно завръщане на латифундизма на мястото на кооперативите, създадени през 80-те години на базата на конфискуваните имения на диктатора Сомоса и неговите приближени. Докато законът се готви и слуховете за това обикалят страната, Хенри Руис (тогава все още член на ръководството на FSLN) разговаря на четири очи с партийния лидер Ортега, който му се кълне, че няма нищо такова. Законът обаче става факт – с гласовете на командвания от Ортега FSLN и на либералите сомосисти.
И команданте Модесто напуска Сандинисткия фронт. Защото „нито умът, нито сърцето, нито поетите ангажименти” му позволяват да прави повече компромиси, както сам той пише после в сп. „Енвио”. Обяснява, че Фронтът е подел колаборационистка политика с либералите, чийто предводител по онова време е президентът Арналдо Алеман, по-късно осъден за корупция.
Хенри Руис предпочита друга компания – на бедните, онеправданите, полуграмотните или изобщо неграмотните никарагуанци. Те са мнозинство сред 6-милионното население на страната, изнемогващо от външния дълг в размер на над 6 милиарда долара. Никарагуа е ред 33-те най-бедни страни в света. Някои богати държави я „даряват” с кредити, за да погасява части от дълга си. И, разбира се, изпада в зависимост. Господства моралът на МВФ и Световната банка. Различният път, по който поема Хенри Руис, отказал се от поста и облагите на команданте на революцията, е неговият морален, дълбоко премислен и анализиран избор.
Именно аналитичният ум на команданте Модесто ми направи най-силно впечатление още през 1980 г., когато с него ме запозна българският посланик в Никарагуа Кирил Златков. Той беше уговорил Хенри Руис да ме вземе на едно пътешествие с джип и охрана през планинската селва към Атлантическото крайбрежие. Пътувахме цял ден по изровен път, пристигнахме късно следобед. Целта на пътуването беше военна база, от която се водеше битка против контрите – наемниците на САЩ, атакуващи Сандинистката революция. Хенри Руис ми обясни почти академично особеностите на племето мискитос, от което контрите вербуваха ятаци или рекрутираха свои нови попълнения. Това е англоговорящо чернокожо население, което в пет часа следобед пие чай вместо кафе, защото мискитос са потомци на роби от Британската империя. Естествено беше САЩ да си търсят фенове сред тях.
След сериозната лекция с командантето пихме хубава бира от 300-грамови бутилки и се заговорихме за поп-музика и за живота.
Пътешествието в джунглата осъществявах с изрязани чехли на висок ток – тропическа жега и влага, все пак. Още в джипа Хенри Руис ме попита: „Къде си тръгнала, обута така? Ако налетим на контри, как ще им избягаш?”
Приех го като шега. Само че на следващата сутрин, докато течеше съвещание по военнополитически въпроси, един войник ме уведоми, че му е наредено да ме придружи до близното село, за да си купя маратонки. Бяха черни, кожени – най-хубавите обувки, които някога съм носила.
Може би се бяхме посприятелили с Хенри Руис. И то още преди да науча за тъй отиващото му партизанско име Модесто (Скромния). Започнал е трудовата си биография като вестникарче, а по-късно Никарагуанската социалистическа партия (PSN) го изпраща да учи математика в Москва. Но там се свързва със сандинисти и открива, че те говорят и вършат много по-ефективни неща от PSN. Връща се в Никарагуа и застава начело на въоръжения отряд „Продължителна народна война”, действащ предимно в планините. Това е едно от трите крила на FSLN, които после ще се обединят, за да свалят Сомоса. След победата Хенри Руис е един от най-младите и популярни лидери на революцията. Скромността и честността му си остават пословични и до днес. В.”Нуево диарио” пише за него: „Той е един от най-чистите революционери, не натрупа лично богатство докато беше в правителството през 80-те години, а брат му Бенедикто продължава да продава лотарийни билети.” Както казва съратничката му от MRS – поетесата Джоконда Бели, Модесто „работи за страната си, а не за да блесне”. Не се стреми да е главен герой. Движат го морални и етични подбуди. Например: „Ние не приемахме капитализма, защото той е несправедлив и експлоататорски”. Така е било в Сандинисткия фронт преди, но вече не е. Днес Даниел Ортега е наложил клиентелистки дух и в партията, и в държавата. Всичко се купува и продава – нищо, че е под мантрата за „християнство, социализъм и солидарност”.
Още през 2000 г. Хенри Руис призовава за „фронтална съпротива” срещу алианса с либералите и едрия бизнес. Има последователи по цялата обществена пирамида. Самият той, роден през 1940 г, в едно интервю признава, че е стар, за да влиза отново в ролята на войник, макар и да има „известна математическа подготовка.” Изявява се по-скоро като стратег на демократичната промяна. Ето какво казва в интервю за в. „Ла Пренса”: „Според мен сандинизмът би бил по-добър, ако се подчиняваше на закона. Законът е главното оръжие, защото борбата ни е за демокрация и справедливост”.
За подобни позиции винаги се плаща скъпо. И през 2003 г. Хенри Руис заедно с още четирима души е осъден на една година затвор и на 500 дни пробация по недоказани обвинения за злоупотреби във Фондация „Аугусто Сесар Сандино”, в чието ръководство е бил. Съдът отменя ефективното излежаване на присъдата, но тя остава да тегне цели 10 г., докато миналото лято най-после Апелативният съд я анулира поради липса на престъпление. „Това беше политически процес,” отсича Модесто пред в. „Ла Пренса”. И добавя, че трансформацията на днешния FSLN е „ала Кафка”, а Сандино би пратил на съд именно партийната върхушка.