Любителите на революционни екзотики вече могат да се радват на нова сензация в жанра, пробила най-после до световните медии – перуанското движение”Етнокасеристас”, съставено от бивши военни и привърженици на индианската хегемония, даде шумна заявка, че е готово с оръжие в ръка да възроди империята на инките.
Навръх 1 януари – може би не случайно съвпадение с датата на победата на Кубинската революция – 160 въоръжени мъже от групировката превзеха полицейски участък в градчето Андауайлас, департамент Апуримак, Южно Перу. Искането им бе перуанският президент Алехандро Толедо да подаде оставка заради лошото си управление и скандалите с корупция в правителството му. И властта да бъде дадена на “истинския народ”, на индианците по земите на някогашната Тауантинсуйо – държавата на инките, обхващала преди идването на испанците днешните Перу, Боливия, Еквадор плюс части от Колумбия, Чили, Аржентина.
Акцията в Андауайлас бе оглавена от лидера на “Етнокасеристас” – о.з. майорът Антауро Умала. След 4-дневни преговори той доброволно се предаде на властите, за да се избегне кръвопролитието. Но постигна целта си – светът чу идеите му, научи историята му и се заинтересува от брат му.
Братът – Олянта Умала, доскоро действащ подполковник от перуанската армия, служил напоследък като военно аташе в Париж и Сеул – се смята за “мозъкът” на организацията, докато Антауро е само “въоръжената ръка”. Появиха се предположения, че всъщност нападението в Андауайлас е нещо като PR-акция, която да подгрее очакваното кандидатиране на Олянта в президентските избори в Перу през 2006 г.
Според испанския в. “Ел Мундо” пък превземането на полицейския участък е било “детонирано” от неотдавнашно решение на властите в Лима да уволнят в запас Олянта и така да прекъснат и армейската му кариера, и подвизаването му из посолствата, а може би и президентските му амбиции. Вследствие на което буйният Антауро решил да отмъщава за батко си и да избере въоръжената борба.
Двамата братя за първи път стават медийни герои през октомври 2000 г., когато оглавяват военен бунт срещу тогавашния президент Алберто Фухимори. Възмутени от злоупотребите с власт и пари в неговия екип, те застават начело на 50 свои съмишеници от поделение на противовъздушната отбрана в Южно Перу, отказват да се подчиняват на “предателя” Фухимори и апелират към армитя да подкрепи призива им “за преодоляване на моралната, социалната, икономическата и политическата криза в страната”.
Като водеща фигура в онзи пуч изпъква Олянта, който има по-интелектуално излъчване /завършил е политически науки в Католическия университет на Лима/, а и по-висш армейски чин от брат си. Антауро е преданата му сянка. Бунтът е потушен, Олянта е даден на военен трибунал, но Фухимори съвсем скоро с трясък е принуден да се сбогува с властта. Наследилият го временен президент амнистира Олянта, който междувременно печели все по-голяма популярност с идеите си за необходимостта Перу да се върне към индианските си корени, за да се отърси по-бързо от режима на “Китаеца” – както перуанците наричат Фухимори заради азиатския му произход, нищо че родителите му всъщност са японци, а не китайци.
Проповядваното от Олянта осигурява много благоприятна почвна за идването на новия тогава президент – Алехандро Толедо. С индианските си черти на лицето и с биографията си на изкласил от низините бедняк той е идеалният образ на реванша за днешните наследници на някогашните инки. Толедо с вдъхновение изиграва този коз – чак до фолклорната си президентска клетва по инкайски ритуали на връх свещените древни руини на потъналия в облаците Мачу Пикчу.
Стряскаща за сънародниците му първоначално е само съпругата му – червенокосата Елиан Карп, натурализирана американка от еврейско-белгийски произход, за която Толедо се жени, докато следва в САЩ със стипендия на американския “Корпус на мира”. Пришълката обаче умело е рекламирана като още по-ревностна от мъжа си защитничка на правата и културата на индианците – оказва се, че антроположката Елиан говори кечуа /най-разпространения индиански език в Перу/, а Толедо не.
Тези умилителни пикантерии заедно с мощната подкрепа на САЩ за възпитаника им помагат на Толедо да се укрепи на президентския пост в първите му месеци на власт. Въпреки че уж индианската им кауза е обща, новият президент набързо урежда заминаването на реабилитирания подполковник Олянта като военен аташе по-надалеч – първо за Франция, а после за Южна Корея. Привържениците на Олянта начело с изпратения в резерва негов брат Антауро възприемат това като “изгнание” за своя вожд и тутакси класифицират и Толедо като “предател”.
Факт е, че доста бързо популярността на президента пада, разшумяват се скандали за негови извънбрачни връзки, хора от екипа му са уличени в корупция, икономиката издиша, беднотията расте. Вседствие на което миналата година статистиките сочат само 7-8% доверие за Толедо сред перуанците.
Така идва времето останалият в Перу Антауро да повярва, че създадената от него организация на резервистите, наречена “Етнокасериста”, плюс идеите на прогонения Олянта могат да предложат достойна алтернатива. Тя се гради на заветите на “кръстника” на групировката – перуанския герой от войната с Чили през 1879-1883 г. ген. Андрес Авелино Касерес, наричан още “вещерът от Андите”. Той е патрон на перуанската армия, бил е и президент. Държал е на строгата дисциплина, казарменото равноправие и патриотичните лозунги. Братята Умала добавят и едно “етно” пред името му в заглавието на организацията си, за да подчертаят своя проиндианизъм – като противовес на постоянното надмощие на белите креоли в политическата класа на Перу.
Подпомогнат от фенове, харесали братята още по време на пуча срещу Фухимори, Антауро започва да издава и разпространява в 60-хиляден тираж вестник, кръстен на баткото - “Олянта”. Името е много важно – не само заради братската обич, но и заради най-популярния епос от времената на инките, наречен “Олянтай”. В него става дума за боеца Олянтай, опълчил се на главния инка заради любовта си към дъщеря му. Така и “етнокасеристите” обявяват, че е дошло време за опълчване срещу “предателската” президентска власт заради любовта към индианските корени. Начело със съвременния Олянта/й/. И неговия брат също.
Заинтригувано, най-популярното перуанско списание “Каретас” посвети един от последните си броеве на братята Умала и техните “етнокасеристи”. От него личи, че Олянта се е дообразовал по политически науки, докато е служил в посолството в Париж, а Антауро е усвоил образния изказ на истински въстанически предводител. Ето кредото, споделяно и от двамата: “Когато управляващите предават народа, ние като войници сме длъжни да ударим предателя. Ако това се нарича държавен преврат, то тогава ние обичаме държавните преврати”.
Ето и още едно прозрение на Антауро: ”Като ми казват, че съм радикал, ме карат да мисля, че съм швейцарец, швед или и италианец, сякаш сме в едно перфектно общество, в което е глупаво да си радикал. Кой ще вземе да пали автомобилни гуми в Швейцария? Само някой луд. Но тук ние сме антиподи на онова. По-близо сме до Бангладеш, отколкото до Берн. Тук глупавото е да си консевратор, а нормалното е да си радикал, защото реалността е радикална”.
Антауро обяснява още пред “Каретас”, че “етнокасеристите” обединяват главно военни от т.нар. “поколение на 80-е”, което бе мобилизирано за борба с фамозната по онова време маоистка групировка “Сендеро луминосо”. Борбата се изразяваше основно в кланета на подкрепящи партизаните селяни. “Мнозина тогава просто изпълняваха заповеди, но други се замислиха, че е ненормално да излизаш и да убиваш сънародниците си, само защото имат различна идеология. Така потърсихме немарксистки изход, хармоничен със собствената ни идентичност”, твърди Антауро. Въпреки това сп. “Каретас” все пак открива маркистки повеи в идеите на “етнокасеристите” – влияния от трудове на основателя на перуанската компартия Хуан Карлос Мариатеги, на писателя индианист Хосе Мария Аргедас, на дошлия на власт с преврат през 1968 г. генерал-президент Хуан Веласко Алварадо.
Генерал Веласко навремето се опитваше да води социално ангажирана и де факто лява политика, с което накара да се говори за “перуански феномен”, при който уж традиционния латионамерикански превратаджия с пагони вместо в сатрап и диктатор се превръща в “закрилник на народа”. По същото време феноменът бе приложен и в Панама – там също дошлият с преврат ген. Омар Торихос поде епопеята си за връщане на Панамския канал на страната му и накара САЩ силно да го мразят.
Торихос загина в мистериозна авиокатастрофа, а Веласко бе свален от вътрешен “тих” преврат на уж съмишлениците си. Но латиноамериканските военни не спряха да се делят на “радикали” и “консерватори”. Най-пресният пример е с бившия десантчик, който сега е президент на Венесуела и дразни САЩ не по-малко от покойния Торихос – Уго Чавес. Или пак военният президент на Еквадор Лусио Гутиерес, който обеща социално равенство. Нюансът е, че и двамата са на власт благодарение на избори, а не на преврати. Другата интересна подробност е индианската им кръв. Като се сложи в сметката и водачът на боливийските индианци Ево Моралес, който не крие амбициите си за президент, може би прокламациите на братята Умала за съживяване на империята на инките под армейско командване не са чак такава утопия?