Когато някога испанците са избирали този стръмен бряг край океана за свое укрепление, голямото им изкушение било удобството да могат бързо да се спасят с бягство към постоянно готовите за отплуване кораби. В случай, че поданиците на изненадващо бързо рухналата империя на инките решат да ги нападнат. Въстания наистина е имало, но никое не е успяло. И основаната през 1535 г. от завоевателя на Перу Франсиско Писаро столица на вицекралството Лима векове наред остава най-големият и най-красивият град в южноамериканските владения на испанската корона. Но не и най-приятният за живеене. Полъхът от студеното Хумболтово течение във вечно бурния Тих океан и до днес е в неизменен сблъсък с натежалите от влага тропически талази откъм сушата, от което непрекъснато се раждат лепкави мъгли, ръмящи облаци, просмукващ дрехи, къщи, старини мухъл.
Инак колониалните красоти на Лима са наистина зашеметяващи – особено типичните й дървени балкончета и арки, надвесени от пъстрите фасади. Витрината на характерното испанско градостроителство е в сърцето на града и се нарича “Пласа де Армас” (“Площадът на оръжията”) – обичайното име за всеки граден от конкистадорите център, от който строго геометрично тръгват перфектно перпендикурлярни една на друга улици. На площада са уникалните по красота Президентски дворец и Дворец на архиепископите, Катедралата “Санто Доминго” (“Света Неделя”), сградата на кметството и на тежкарския “Юниън клъб”, фонтанът в средата, палмите. Разбира се, всичко върви в комплект с туристите, снимките за спомен и сувенирните магазинчета, пълни с ярки пончота и бронзови лами.
Но това е най-баналното лице на Лима. А тя има още стотици, може би и хиляди. Зад всеки ъгъл на просналия се по протежение на 60 км по крайбрежната ивица 9-милионен мегаполис може да се открие цял един различен свят. Винаги изненадващ.
В оскъдно отброените часове на блиц-визитата на българския президент Георги Първанов, който бе в Лима от 15 до 17 май за участие в Петата среща на върха Европейски съюз-Латинска Америка, за придружаващите го журналисти нямаше много луфтове за приключения из потайностите на перуанската столица. Но все пак поне три от безбройните й лица успяха да се откроят – въпреки 40-хилядната полицейска охрана, въпреки обявените почивни дни и по този случай изпразнените от обитатели заможни домове, въпреки блокираните улици.
Първото от лицата на Лима поне в тези дни на местен институционален напън “да не се изложат пред чужденците”, разбира се, беше

президентското

Около 60 държавни и правителствени лидери от цяла Европа и Латинска Америка се събраха в наподобяващия бункер с архитектурата си Музей на нацията, за да обсъждат борбата с бедността и средствата за справяне с последиците от промените в климата. Музеят, известен иначе с уникалните си сбирки на предколумболо изкуство, сега бе непристъпен за никого извън официалните делегации. Журналистите гледахме заседанията по монитори от разположената по съседство Национална библиотека, която приюти международния пресцентър. Домакините старателно бяха осигурили на репортерите безплатно и обилно ядене, характерно за апетитната местна кухня, кафе и безалкохолни на корем, а за любителите на екзотика – дори трима живи индианци, които в спецална зала, посветена на перуанските традиции, показваха как умеят да рисуват върху кожа, да грънчарстват и да тъкат на старинен стан.
Междувременно на различните монитори можеше да се наблюдават хем директно заседанията на “големите”, хем периодично вървяха новинарски подборки с най-интересното от случващото се “там”. В най-въртяните кадри неизменно присъстваше и българският президент, на който му се случи да седи между проамерикански настроения мексикански държавен глава Фелипе Калдерон и прочутия с антиамериканските си изблици венецуелски лидер Уго Чавес. В един момент Чавес скочи и започна да се прегръща дружески с Калдерон зад гърба на Първанов, което силно въодушеви латиноамериканските журналисти.
По начало повечето чуждестранни колеги бяха настроили “локаторите” си точно към Чавес. Неговият експлозивен характер и несъмненото удоволствие, което му доставят закачките с медиите, държаха в постоянна възбуда кореспондентите. Венецуелският водач за пореден път изненада всички, когато, вместо да продължи предшествалото срещата заяждане с Ангела Меркел, внезапно изригна кавалерски любезности и комплименти към нея, като дори й се извини публично и се саморазкритикува за своята “грубост”, докато нежно стискаше ръцете й в своите. С дружеско разположение бе заредена и срещата му с испанския премиер Хосе Луис Родригес Сапатеро, с когото на един предходен международен форум имаха пререкание, провокирало и намесата на испанския крал Хуан Карлос с прословутата му реплика към Чавес “Защо не млъкнеш?” Този път от венецуалския президент лъхаше само позитивизъм и той печелеше симпатии наляво и надясно, включително очарова и Георги Първанов с чувството си за хумор. Перуанската публика пък окончателно падна в краката му, когато той публично разказа как като млад офицер стажувал в перуанска военна школа и бил влюбен в хубава перуанка. “Сега обаче няма да я търся, тя сигурно вече е баба, както и аз съм дядо”, призна си Чавес.
Деловата работа на самия форум също бе заредена с много емоция – иначе и не би могло да е в Латинска Америка. Лидерите на държавите от континента, всеки колоритен по своему, държаха страстни речи с апели за борба с бедността. Тон даде още домекинът на срещата – перуанският президент Алан Гарсия, който сложи акцент върху необходимостта да се осигури на всяко човешко същество възможност за достоен живот и развитие.
Председателят на Еврокомисията – португалецът Жозе Мануел Дурао Барозо, също бе емоционален и заложи на топлите исторически връзки между Европа и Латинска Америка, както и на европейския социален модел, който трябва да намери приложението си и на латиноамериканска почва. Най-конкретен бе Сапатеро, който предложи създаването на европейски фонд за подпомагане на бедните латиноамериканци. Макари идеята и да не ентусиазира много немците и австрийците, които веднага се видяха като основни донори, тя все пак успя да мине с известно скърцане. Остава да се види и доколко ще се реализира.
Първанов направи изказване на кръглата маса “Бедност, неравенство и социално включване”. В него обясни, че България “като член на ЕС и отскоро като доноро” има своите “сериозни отговорности” по линия на реализацията на Целите на хилядолетието. Ангажиментът ни е българската помощ за световното развитие през 2010 г. да достигне 0,17% от брутния национален доход, а през 2030 – 0,33%.
Подмятанията откъм някои български електронни форуми, че участието на държавния глава в подобни форуми е “излишно” и “туристическо” издават дълбок провинциализъм. Факт е, че в глобалния свят трябва да се научим и на глобално мислене. Въпреки всичката условност в ефективността на подобни форуми, те все пак дават възможност за контакти, за съпоставяне на визии и морални ценности, за проникване в по-всши от всекидневното ни домашно оцеляване пластове. На такива места може да се усети, че не всички лидери по света са хипнотизирани от световния пазар и че освен него съществуват и понятия като социален анажимент на държавата, култивиране на климат на солидарност в обществото, отговорност за духовното израстване на човечеството.
Първанов имаше и съвсем делова среща с бразилския президент Инасио Лула да Силва, с който обсъдиха удвоения ни търговски обмен след посещението на българския президент в Бразилия през 2005-та. Лула бе също една от “звездите” на форума и участва активно вдискусиите около бъдещето на “белите дробове на планетата” – Амазония, която се простира и на териториите на Перу, Еквадор, Колумбия, Венесуела.
Докато разтревожените за бедността и климата президенти и премиери търсеха индулгенция пред народите си в Музея на нацията, в другия край на Лима, в Университета по инженерство, разположен на улица “Тупак Амару” в работническия квартал Римак, изкристализира още едно лице на града -

алтернативното

В университета се бяха събрали около 5000 пратеници на над 300 неправителствени, студентски, женски, профсъюзни, алтерглобалистки организации от Европа и Латинска Америка. Техен трибунал осъди около двайсетина европейски фирми, за които се твърди, че нарушават правата на работещите в тях и не спазват екологичните норми. Заклеймени бяха и действията на правителството на САЩ по дастебилизиране на обстановката в страни, ръководени от лидери като боливиеца Ево Моралес и венецуелеца Уго Чавес. След неколкодневни пъстри дискусии, песни и лозунги работата на алтернативната “Среща на върха на народите” завърши с ярко шествие на участниците си през бедните квартали, където мизерята дори не иска да се крие, към центъра на Лима. Там, на площад “2-ри май”, се състоя и заключителният митинг на “алтернативните”, на който късно вечерта на 16 май дойде да говори Ево Моралес. Заедно с множеството го приветства и мощна агитка от боливийски индианци и индианки от народността аймара, много от тях с бебета, понесени във вързопи на гърба – всичките в шарени носии и с характерни черни бомбета на главите. Сред публиката доминираха радикалните левичари, като най-високо се вееше знамето на Перуанската компартия, въпреки че в последните години тя се е свила до съвсем малко ядро. Нейната активистка Виолета Тейо посрещна българските журналисти, решили да отразят шествието и митинга, с пламенна въздишка: “Oh! Bulgaria! Jorge Dimitrov! Frente Unido!...” (“О! България! Георги Димитров! Единния фронт!”). Героят от Лайпциг продължава да е много популярен в цяла Латинска Америка, където до ден-днешен левицата старателно следва учението му за единния фронт.
В късните часове митингът преля естествено в нещо като карнавално шествие, подгряван от сцената от огнена кубинска музикална група. По-нататък през нощта вече бе трудно да се различи къде свършват алтерглобалистите и къде започват участниците в изпровланата за първи път на перуанска почва европейска идея за “Първа Бяла нощ в Лима” – по примера на нощните културни празници, типични за много европейски страни.
Фиестата одухтвори най-магнетичното лице на Лима -

влюбеното

В този град онези, които се обичат, си имат не само официален собствен парк с еротична скулптура за емблема, но и цял романтичен квартал – Баранко. Там, на слизане към Коста Верде (Зеления бряг, както тук наричат крайбрежието, макар и да не е толкова зелено), криволичи една плетеница от живописни ресторантчета, кафенета, покрити с тропически растения скали, пътечки, закътани ъгълчета и великолепни гледки към океана. Вечер из тези чупки винаги има двойки, които се прегръщат и целуват, а някои дори си носят сандвичи, бутилки с типичната перуанска ракия писко, та дори и цели музикални уредби за серенади или танци – според настроението. Но над всичко царува местният Мост на въздишките – любимото място за целувки между гаджета.
Комплексът е поддържан в идеална чистота и ред, но всъщност е съграден още през ХІХ век. По-модерният вариант за свалки е уникалният търговски комплекс “Ларкомар” в луксозния квартал “Мирафлорес”. “Ларкомар”, който е пълен със заведения от всякакъв калибър и тип, както и с безброй магазини, всъщност е вграден в стръмния бряг над океана и оттам също се открива спираща дъха гледка към Пасифика и към рибарските лодки във вълните му.
Що се отнася до гледката в чиниите, тя също не е за подценяване. Перуанската кухня се слави като третата в света по многообразие от вкусни гозби след френската и китайската. Безспорният й фаворит е прочутото “себиче” – късчета сурова риба, маринована в сок от зелени лимони и в много лук, непременно подправен и с накълцани люти чушки. Много популярни сред жителите на Лима са и нанизаните на тънки шишчета парченца от кравешки сърца, печени на скара. Този специалитет е измислен от накогашните черни роби, чиито потомци днес живеят предимно по северното крайбрежие на страната. Просто навремето за робите оставала само карантията...
Впрочем, въпреки че Перу определено е предимно индианска страна, във фолклора й има и ярко присъствие на афроритми, разбира се, преминали през кръстоската с други местни влияния и изкристализирали в онова уникално звучене, което превърна черната перуанка Сусана Бака в световна звезда. Нейният стил се предлага и в доста заведения на Лима за “черна” музика, обикновено съчетан с колоритни танцови изпълнения.
Преобладаващата индианска кръв доминира в перуанския национален характер, който се отличава с кротост и подчертана любезност. Все пак социалното разслоение върви и по расов признак. Въпреки, че повечето перуанци несъмнено имат в родовете си индиански примеси, онези, при които това е по-малко забележимо, задължително са и от по-високите етажи на обществото. И щом са там, те сякаш автоматично започват да се изразяват с пренебрежение за “онези мързеливи чолос” (както наричат индианците). Всъщност “чолос”-ите и от двата пола са навсякъде в обслужването – те са и шофьори на раздрънканите автобуси и маршрутки, досущ като софийските, и продавачки в аптеките, и сервитьори в заведенията, и търговки на пазара. Очите им често са тъжни, но устните им мълчат и се усмихват. Може би богът Кон-Тики Виракоча още не им е дал знак да надигнат глас...