Къдринка Къдринова, председател на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България

Който веднъж е отпил от елексира на хаванските тайнства, после цял живот иска да се върне и да го вкуси отново.
Магията започва още с първите стъпки на пришълеца по тази окъпана в слънце, цветове и музика земя и с първите глътки натежал от сладки аромати и разнежваща влага въздух. Скованост, умора, предразсъдъци остават в по-скучния и безвкусния от световете, откъдето идвате. Онова, което ви обгръща тук, е различно – усмихнати лица, танцуващи тела, фантастични фасади, оживели в сенките на неуловимото като в картина на Дали време, несвършващи мигове, уплътнени до безкрайност, защото утре е много далеч и всичко красиво трябва да се изживее именно сега и именно на 100 процента.
Хавана, разбира се, не е Куба. Но е най-многоликият и магнетичният от образите й. Не само защото още от колониално време градът е бил перлата на Карибите и днес краси списъка на ЮНЕСКО с културното наследство на човечеството. А най-вече заради хората си, които са истинската му забележителност.
Това са и умопомрачително дългокраките мулатки, чийто парад по легендарния крайбрежен булевард “Малекон” побърква туристите. И виртуозните музиканти в белоснежни одежди, които изпълват с нежни болера и пламенни салси патиото в превърнатия в музей Дворец на губернатора. И бъбривите продавачки на невъобразими сувенири – от препарирани крокодилчета до пирографирани с лика на Че Гевара кутии за бижута – на площада пред Катедралата. И достолепните чичковци с неизменни пури между зъбите, поклащащи се на олющените си веранди в задължителните за всеки кубински дом люлеещи се столове. И шумните тумби съседки, всичките с ролки на главите, струпани по ъглите да се надвикват една друга, докато обсъждат последните любовни драми на квартала. И вечно разрошените от морския бриз собственици на велорикши – най-разпространеното превозно средство в пръснатата на площ колкото Москва 2-милионна Хавана, които само за частица от секундата ви претеглят и преценяват дали да ви “одерат” за возенето като платежоспособен чужденец или да ви пуснат по евтината тарифа за кубинци. И издокараните като кинозвезди младежки компании, които дефилират вечер по “Прадо” и “Ла Рампа”, докато се разтворят в поредната улична фиеста зад ъгъла...
Само който се е докоснал до магическия реализъм на тези хора, може да разбере и вица, който те сами са измислили за себе си: “Един агент на ЦРУ се върнал от командировка в Куба и докладвал на шефа си, че режимът там няма как да падне. Защото в Куба никой не работи, но плановете се изпълняват. Плановете се изпълняват, но по магазините няма нищо. По магазините няма нищо, но хората са облечени и нахранени добре. Хората са облечени и нахранени, но все мърморят. Все мърморят, но като видят Кастро на площада почват да викат: “Вива Фидел”!
Сега 80-годишният кубински лидер е болен, но многочасовите му речи, събирали по 1 милион души край паметника на Хосе Марти и под гигантския портрет на Че Гевара на Площада на революцията, вече са влезли в историята. Ликът на Фидел може да се мерне тук-там по лозунги от сорта “Социализъм или смърт!”, изпъстрили стени и фасади, но никъде в официалните учреждения няма да срещнете негови портрети, както беше прието да се постъпва с вождовете едно време в другите соцстрани.
Тропическият вид социализъм определено е доста по-различен. И най-характерното за него продължава да е, че важните са не вождовете, а обикновените хора. За които може да няма лукс и излишества, но има ключови социални бонуси – като безплатно здравеопазване и образование. Напук на продължаващата вече близо половин век икономическа блокада, обявена на Куба от САЩ заради самостоятелния й път на развитие, страната продължава не само да оцелява, но и да отстоява своя модел. След тежката криза от началото на 90-те, когато бившият соцлагер се разпадна и Островът на свободата бе изоставен на произвола на световните стихии, кубинското ръководство успя да намери алтернативни търговски партньори и да въведе подобни на китайските реформи като отвори икономиката за чужди инвестиции. Днес те са около 3 млрд. долара. Международният туризъм преживя небивал разцвет, в страната дойдоха канадски, испански, френски, италиански хотелиери и туроператори и този сектор започна да носи 35% от приходите в националната икономика. Всичко от тях се инвестира в социалната сфера. Затова кубинците не плащат нищо нито за медицинското си обслужване, включително най-сложните хирургически интервенции, нито за обучението от детската градина до университета, включително учебниците, униформите, закуските, ученическите автобуси. Затова и показателят за детска смъртност в Куба е една от най-ниските в света – 7 на 1000, същият като в САЩ. Всичко това близките съседи от останалата Латинска Америка все още могат само да го сънуват.
Ако се върнем към портретите, само два са ликовете, които буквално са се сраснали с кубинския пейзаж – на Хосе Марти и на Че Гевара. Бюст на кубинския Апостол, както тук наричат своя Марти, може да се срещне буквално на всяка крачка и на най-невероятни места, но почти задължително – до входа на всяка уважаваща себе си къща, независимо дали е учреждение или жилищен дом. Че пък, освен че гледа от безброй плакати, върви и като най-популярния сувенир – било с вездесъщите щамповани тенески, било с украсени с брадата и баретата му ключодържатели, чаши, шалчета, вази и т.н. Кичът в цялата тази продукция, която се харчи по безбройните хавански сергии като топъл хляб, може да спъне нечий добър вкус, но момчето от тезгяха на тротоара срещу хотел “Абана либре” ще обясни сериозно: “Че би се радвал по всякакъв начин да помогне на кубинската революция. Туристите плащат валута за сувенири с образа му и тя отива за укрепване на ревоюцията. Кое му е лошото?”
Лошо няма. В Хавана е хубаво. Особено ако човек е дошъл с отворено сърце. По-придирчивите може и да се подразнят от напуканите и излиняли фасади на приказните дворци в Старата Хавана, зад които шумят винаги пренаселените и преливащи от емоции хавански комуналки. Но който е бил застиган на “Малекон” или на “Прадо” от внезапно изсипал се от продънилото се небе тропически дъжд, лесно може да си представи какво става, когато пък дойде сезонът на ураганите. И как колкото и да се ремонтират и кърпят фасадите – а това наистина се прави често, защото ЮНЕСКО отпуска специални средсва за целта – никоя боя и мазилка не може да издържи дълго на несекващите карибски фъртуни.
Пътешественици, настроени да виждат само боклука под килима, не са за Куба. Такива постоянно ще дуднат за купонната система и никога няма да разберат кубинците, които им обясняват, че тя всъщност е форма всеки един гражданин на страната да е осигурен с най-елементарното – 30 вида хранителни продукти и стоки от първа необходимост на символични цени. Който иска и има странични доходи, може да си купи и още от същото, но вече на други цени, от пазарите. Това и правят практически всички кубинци. Защото никой от тях не разчита само на държавната си заплата. Или работи още някъде, за предпочитане в смесена фирма с чуждестранно участие, или има роднини в Маями, които редовно пращат помощи на семействата си. Вярно, това последното от около две години стана сложно, защото Джордж Буш рязко оряза средствата, които кубинците от САЩ имат право да превеждат на близките си у дома.
Въпреки всички премеждия и блокади, хората на този остров никога не униват. Те умеят не просто сами да се радват на всички хубости на живота, но и да заразяват всички наоколо с настроението и жизнелюбието си. Обичливи са и го показват с радост. Комплиментите заедно с типичното “пссст” и звучните възклицания, които сипят кубинските мачос след всяка жена на улицата, или танцуващата походка на газела, с която кубинките гордо ги отминават, без обаче да крият искрите в погледите си, забъркват на всяка крачка из хаванските улици онзи неповторим коктейл от свобода и страст, който вечер така щедро се разплисква из неудържимите квартални фиести.
И като стана дума за коктейли, как да отминем любимите на Хемингуей “Ла Бодегита дел медио” и “Ла Флоридита”?! Няма турист, който да не е чувал прочутата фраза на автора на “Стареца и морето”: “Mi mojito en “La Bodeguita”, mi daikiri en “La Florididita” (“Мохитото ми – в “Ла Бодегита”, дайкирито ми – във “Ла Флоридита”). Двете заведения са близо едно от друго – все в Старата Хавана, но са доста различни.
Разположената съвсем близо до Катедралата “Ла Бодегита” и отвън, и отвътре изглежда доста невзрачно на пръв поглед. Но всъщност е уникална. Защото прославеният от Хемингуей коктейл мохито, който сервират тук, е привличал като магнит безброй знаменитости от цял свят. И стените на кръчмичката, която всъщност е много тясна, отгоре додолу са покрити със снимки и автографи на звезди от близо и далеч. Иначе, освен да пийне ром с газирана вода, лед, лимон и листенца трева, наподобяваща джоджен, посетителят тук може и да похапне вкусно. Ще му сервират типична кубинска кухня – ориз, черен боб, свинско или пилешко с пикантни заливки, в които по стара испанска традиция непремнно има чесън.
“Ла Флоридита” е доста по-изискано място. Там също може да се вечеря, но сред специалитетите преобладават морските дарове. Има и музикална програма, поради което кувертът за вход, какъвто в “Ла Бодегита” въобще липсва, е доста солен. В края на бара има едно кътче, оградено с въженце. Там обикновено е сядал Хемнгуей, когато си е поръчвал дайкирито – пак ром и лимон, но с много разбит на сняг лед. На стената е инсталиран бюст на писателя от бял мрамор. Туристите умират да се щракат под него за спомен.
Най-незабравимо можете да отнесете Хавана в сърцето си обаче, ако се престрашите да откликнете на спонтанните покани, които няма как да не ви засипят, когато неизбежно се натъкнете вечер на някоя улична фиеста. Включете се, отпуснете се, насладете се на музиката, танца, живота, безкрайния и сладостен миг да бъдете себе си. Тези магии на Хавана после цял живот ще ви викат обратно.