Марсело Лафит е нашумял бразилски кинорежисьор, който участва в „София Филм Фест” с провокативната си комедия „Елвис и Мадона” – за любовната история между лесбийката Елвис (Елвира) и травестита Мадона. Елвис се бунтува срещу доскоро заможното си, но вече обедняващо семейство. Фотографка на свободна практика е и разнася пици с мотоциклет из квартал Копакабана на Рио де Жанейро. Така се запознава с Мадона, която работи във фризьорски салон и спестява пари за собствено шоу, но те са й отнети от зъл рекетьор. Двете/двамата заживяват заедно и Елвис забременява...
След всяка от трите софийски прожекции на жизнерадостния си филм Марсело Лафит не по-малко жизнерадостно се впускаше да отговаря на въпроси на публиката. И за да я размърда, грабваше фотоапарат, насочваше го към залата и казваше: „Ей, нали знаете, че идвам от Бразилия? А там избрахме за президентка Дилма Русеф, дъщеря на българин! Я да видим сега как ще я поздравите! Махайте, махайте!... Ще й занеса снимката за спомен!”
Марсело с удоволствие отговори на въпросите на „Тема”, надвиквайки музиката в сумрачното кафе на кино „Одеон”.

- Как ти хрумна странната история от сюжета на „Елвис и Мадона” – любов между лесбийка и травестит? Реален случай ли е?

- Не съвсем. Хрумна ми да направя нещо такова, докато бях в Маями и гледах по телевизията едно предаване. Там бяха събрали един баща и един син – да си изясняват отношенията. Бащата напуснал семейството си и се върнал след 20 години като травестит. И какво направил? Ами отмъкнал жената на порасналия си син! И синът го пита в предаването: защо? А бащата отговаря, че харесал душата на жената... Ей така реших, че мога да направя една подобна човешка история.

- Това е първият ти пълнометражен филм и веднага печелиш успех с него, започват да го въртят все по световни фестивали...

- Автор съм на 1 пълнометражен и на 5 късометражни филма, документални. В игралния аз казвам на актьорите какво да правят, а в документалните регистрирам какво правят другите. Завърших „Еливс и Мадона” в началото на 2010-а. За мен беше изненада, но наиситна навсякъде го посрещат много добре – на фестивалите в Москва, в Австралия, в Париж, в София... Оттук отива в Сан Диего, Калифорния. Това е универсална история, навсякъде я разбират. Нека сега и аз да попитам нещо. Тук какви филми гледате?

- Добре, че е „София Филм Фест”, за да видим по-пъстро световно кино. Иначе и по телевизиите, и в кината доминира американска продукция от не най-добро качество...

- А, искаш да кажеш холивудска. Холивуд е отделна държава. Тя доминира по целия свят, с изключение само на Индия и Китай. Там си имат своя масова култура.

- Да се върнем към твоя филм. Актьорите правят много свежи образи. Изглеждат като непрофесионалисти, така ли е?

- Не, актьори са си, добри актьори. Използвах само един непрофесионалист – онзи, дето играе лошия във филма. Може да изглежда много страшен на екрана, но в живота е една душичка, вярвай ми, той е мой личен приятел.

- Действието се развива не просто в Рио, а в квартал Копакабана, най-известен с прочутия си плаж. А нито в един кадър няма море. Защо?

- Защото е много скъпо да се отцепи плажа и да се снима на него. Във филма неслучайно често се повтаря фразата „Пусти пари – за всичко трябват пари”... А иначе имах идея последният кадър да е на плажа Копакабана – как на Елвис, бременна вече в 9-ия месец, й изтичат водите. Но не стана. Пусти пари... По-важното все пак е, че основното послание на филма успява да стигне до хората, които го гледат – че всички човешки същества сме еднакви. Няма значение дали си черен, бял, арабин, евреин, хетеро или хомосексуален. Важна е любовта.

- В света днес обаче доминира не любовта, а конфликтите, войните...

- Ами да, но любовта и войната са преплетени. Като във войната например между сърби и хървати. Те толкова време са си живели хубаво заедно и после изведнъж се сбиха. Или да се върнем още по-далече – до Троянската война. В крайна сметка любовта е в основата на всички човешки чувства. Един мъж се очарова от една жена, заживяват заедно, раждат си деца, после им трябва къща, на къщата й трябва град, на града му трябва страна, на страната й трябват нови пристанища, морета, територии... И се стига до войните.

- Искаш да кажеш, че от любовта се раждат войните?!

- Нали споменах Троя? Там как започва войната? Заради Хубавата Елена. Това е война за любов. Ами „Война и мир” на Толстой? То всъщност е „Война и любов”.

- Значи няма спасение от войните?

- Не.

- Много е песимистично.

- Бих казал реалистично. Ние живеем с братята си, със съседите си, уж ги обичаме. Обаче колко истории има за брат, изправил се срещу брата, за съсед, извадил нож срещу съседа... Войната е част от генетиката ни. Всъщност... Аз ги приказвам тези работи, само защото ми задаваш такива въпроси. Иначе никога не се бях замислял.

- А, провокираш като във филма си, така ли?

- Да, разбира се! Аз иначе съм човек пацифист и съм доста любвеобилен.

- Ясно. Кажи сега за Дилма Русеф, на която ще носиш снимки на български зрители – как се чувстваш в родината на баща й?

- Аз съм тук от много малко време. Впечатленията ми са бегли. Но българите ми се струват някак затворени в себе си. Бразилия е една доста по-мултикултурна страна. Всички хора там са дошли отнякъде – от Португалия, Испания, Италия, Германия, Япония или ето, от България. Бразилия е много отворена страна. България – не толкова. Знаеш ли, скъсах се да търся тук тениска, на която да пише „Аз обичам София”. Има такива във всички големи градове по света. А аз имам племенничка, която се казва София. И исках да й донеса такава тениска от вашата столица. Но никъде не намерих! Няма! Защо така?

- Май има тениски с „Аз обичам България”...

- Това е друго. Защо няма „Аз обичам София”, както има „Аз обичам Рим”, „Аз обичам Ню Йорк”, „Аз обичам Париж”?...

- Добре, приемам критиката. Може би трябва да подготвим тениски „Аз обичам Дилма”, когато президентката ви дойде у нас...

- А, такива тениски ще приготвим ние, когато й дойде времето за преизбиране!

- Предшественикът на Дилма – президентът Инасио Лула да Силва, бе награден от ООН за успешната му борба с бедността в Бразилия...

- Да, напреднахме много в това, така е.

- В същото време неравенството в света и неравномерното разпределение на благата се задълбочават. Как примерът на Бразилия да стане по-заразителен?

- Всеки народ, всяка страна трябва да си намери собствения път към справедливостта и социалното равенство. Въпросът не е да следваш пътя на Бразилия, България, Франция, Русия или САЩ. В Бразилия все още са налице много дълбоки социални контрасти. Например, имаме сериозни проблеми в образованието. Мисля, че в България в тази сфера сте добре.

- Не особено.

- Чакай, твоята дъщеря къде учи – в частно или в държавно училище?

- В държавно.

- А аз в Бразилия съм учил в частно. Държавните не стават за нищо. Това положение постоянно възпроизвежда социално неравенство. Във филма ми става въпрос и за това. Елвис произхожда от богато семейство с добри възможности, което е започнало да обеднява, да се хлъзга надолу по социалната стълбица. А Мадона идва от много бедна среда, но вече се издържа, не е толкова зле. Елвис и Мадона се срещат в средната класа – фундамента на всяко стабилно общество. Така във филма си аз реализирам преразпределението на благата. С чувство за хумор. Не е нужно да развявам знамена и да приказвам по митинги. Хуморът въздейства по-ефикасно върху човешките възприятия. Вече споменах едно от основните послания на филма ми – че всички сме равноправни човешки същества, всички имаме нужда от любов. Но и още – нека богатите да имат малко по-малко, нека бедните да имат малко повече, нека се срещнем по средата...

- Още преди да гледам филма ти попаднах в интернет на една фраза: „Ню Йорк има Уди Алън, Барселона има Педро Алмодовар, а Рио има Марсело Лафит”...

- Една моя много добра приятелка художничка я измисли... Аз обожавам Рио. Това е град, винаги пълен с истински живот.