Той е индианец като новия боливийски президент Ево Моралес и е военен като венецуелския лидер Уго Чавес. Но е по-фотогеничен и от двамата.
Мечтае за “андиноамериканска интеграция” по земите на някогашната империя на инките Тауантинсуйо. Представя си гръбнака й като обединение на “най-индианските” държави - Перу и Боливия.
“Страните ни са населени от един и същи народ, който живее разделен едва от 180 години. А преди това цели 1500 години е бил едно цяло. Как да не се стремим да се съберем отново! Така ще сме по-силни!” Това е символ-веруюто на 43-годишния Олянта Умала, фаворит в президентските избори в Перу на 9 април.
Засега има преднина от около 6 пункта пред основтата си съперничка – кандидатката на дясната формация Национално единство Лурдес Флорес. Заложилите на лъчезарната и енергична дама определено разчитат на ефективно приложение на челния опит на чилийските съседи, които през януари въодушевено си избраха жена за държавен глава – социалистката Мичел Бачелет. Сметките обаче може да не излязат съвсем точни. Не само защото Лурдес Флорес няма нищо общо с левия идеализъм и би трябвало да спечели избиратели с десни нагласи, които по начало са доста скептични към еманципацията. Но и защото прояденото от корупция и беднотия Перу не е проспериращото Чили.

Подгонени от нищетата перуанци висят на гроздове

по една от централните улици на Сантяго, кръстена вече “перуанска”, и чакат някой да ги наеме за най-черната работа, защото пак ще получат повече от кой да е чилийски господар, отколкото от кой да е перуански.
Половината от жителите на Перу живеят под прага на бедността, а една четвърт нямат достъп до медицински грижи. Много райони на страната са без водопровод и канализация и без пътища с твърда настилка. Достъпът до образование е привилегия на тънката прослойка на “белите” и богатите.
При такъв декор за масови симпатии направо е предопределен тъкмо Олянта Умала с неговите апели за социална справедливост и за реформи в конституцията, които да позволят ефективно използване на природните богатства на страната в интерес на собственото й население. Той се кани да въведе ограничения за чуждите компании и да направи държавата акционер в тях.
Индианският произход на Олянта и апологията му на индианското обединение е другият магнит, който привлича към него перуанците, над 80 % от които имат във вените си индианска кръв.
Семейство Умала е прочуто в Перу. Бащата – Исак Умала, е родоначалник и идеолог на движението “Етнокасеристас”. То обединява пиетета към древната мощ на инките и

амбицията да се възроди индианското величие,

като етномодела се очаква да бъде внедрен с помощта на патриотично настроени военни. Водещи са заветите на “кръстника” на групировката – перуанския герой от войната с Чили през 1879-1883 г. ген. Андрес Авелино Касерес, наричан още “вещерът от Андите”. Той е патрон на перуанската армия, бил е и президент. Държал е на строгата дисциплина, казарменото равноправие и патриотичните лозунги.
В “етноксеризма” могат да се съзрат още влияния от трудовете на основателя на перуанската компартия Хуан Карлос Мариатеги, на писателя индианист Хосе Мария Аргедас, на дошлия на власт с преврат през 1968 г. генерал-президент Хуан Веласко Алварадо.
Генерал Веласко навремето се опитваше да води социално ангажирана и де факто лява политика, с което накара да се говори за “перуански феномен” - уж традиционен латионамерикански превратаджия с пагони вместо в сатрап се превръща в “закрилник на народа”. По същото време феноменът бе приложен и в Панама – там също дошлият с преврат ген. Омар Торихос поде епопеята си за връщане на Панамския канал на страната му и накара САЩ силно да го мразят.
Торихос загина в мистериозна авиокатастрофа, а Веласко бе свален от вътрешен “тих” преврат на уж съмишлениците си. Но латиноамериканските армии не спряха да захранват радикалните среди със свои възпитаници. Най-пресният пример е с бившия десантчик, който сега е президент на Венесуела и дразни САЩ не по-малко от покойния Торихос – Уго Чавес.
Именно в тази плеяда “прогресивни военни” явно е виждал бъдещето на синовете си и Исак Умала –

бащата на “етнокасеризма”

и на сегашния перуански кандидат-президент. В семейството има общо 7 деца. Три от тях са от мъжки пол. И тримата са с военни кариери и в момента и тримата участват в изборната надпревара.
Съперник на Олянта, който е вторият поред син, е батко му Улисес, когото таткото смята за свой най-верен ученик и най-последователен радетел на “етнокасеризма”. Улисес също е кандидат-президент, макар и да няма шансове за победа. Той вече обяви, че ако Олянта отиде на втори тур, ще му даде гласовете си. Което си е голям жест, защото доскоро братята не си говореха. Така беше, защото Олянта беше обвинен в “предателство” от фамилията. Той не успя да регистрира за изборите “Етнокасеристас” като партия и за да може да участва в надпреварата, прие да се кандидатира от името на Националната партия на Перу.
Това люто разсърди и бащата, и братята му, но явно вече са му простили – нали ако победи, все пак това ще си е триумф за цялото семейство.
Най-малкият от братята – Антауро – също е участник в изборите, но за сенаторско място. Състезава се от затвора, където излежава присъда за военен бунт, спретнат навръх 1 януари 2005 г. Тогава той заедно със 160 въоръжени мъже – резервисти – превзе южното градче Андауайлас. И настоя действащият президент Алехандро Толедо /също, впрочем, с индиански корени/ да подаде незабавно оставка и властта да бъде предадена на “истинския народ” и на “етнокасеристите”.
Някои сметнаха, че импулс за акцията е дало уволнението в запас на Олянта през декември 2004 г. Още по онова време Олянта се смяташе за най-перспективният от братята в президентската надпревара. И шумотевицата в Андауайлас можеше да послужи като ефектна

PR акция за загряване на интереса към “етнокасеризма”

и бъдещия му кандидат-президент.
Впрочем, Олянта и Антауро имат и още по-раншен подвиг, вкарвал ги вече в новините. През 2000 г. двамата оглавяват друг военен бунт – срещу тогавашния президент Алберто Фухимори, който по-късно избяга от страната след серия скандали за зашеметяваща корупция. След дълго изчакване в прародината му Япония, сега Фухимори е в Чили, а Перу настоява за екстрадирането му, за да може да бъде съден злоупотребите си с властта.
Именно тези злоупотреби карат през октомври 2000 г. офицерите Олянта и Антауро да превземат заедно с 50 свои съмишеници поделението си за противовъздушна отбрана в Южно Перу, да откажат подчинение на “предателя” Фухимори и да апелират към армитя да подкрепи призива им “за преодоляване на моралната, социалната, икономическата и политическата криза в страната”.
Още в онзи пуч

като водеща фигура изпъква Олянта,

който има по-интелектуално излъчване /завършил е политически науки в Католическия университет на Лима/, а и по-висш армейски чин от брат си /подполковник е, а Антауро е майор/. Антауро е преданата му сянка. Бунтът е потушен, Олянта е даден на военен трибунал, но Фухимори съвсем скоро с трясък е принуден да се сбогува с властта. Наследилият го временен президент амнистира Олянта, който междувременно печели все по-голяма популярност за идеите на “етнокасеризма”.
Олянта първоначално подкрепя идването на власт на събрата индианец Алехандро Толедо, но новоизпеченият президент явно се притеснява от славата му и за по-сигурно го изпраща по-надалеч – като военно аташе първо във Франция, а после в Южна Корея. Привържениците на Олянта начело с изпратения в резерва негов брат Антауро възприемат това като “изгнание” за своя вожд и тутакси класифицират и Толедо като “предател”.
Сегашната президентска битка явно е мечтаният от фамилията реванш.
Олянта отхвърля като клевета твърденията, че е избивал невинни като участник във военните наказателни операции срещу маоистката терористична групировка “Сендеро луминосо” през 80-те години. Не се притеснява и от обвиненията, че е “бивш превратаджия”, защото смята, че е действал в името на правдата. Аргументите са синтезирани от брат му Антауро в едно интервю така: “Когато управляващите предават народа, ние като войници сме длъжни да ударим предателя. Ако това се нарича държавен преврат, то тогава

ние обичаме държавните преврати”.

Ето и още едно прозрение на Антауро: ”Като ми казват, че съм радикал, ме карат да мисля, че съм швейцарец, швед или италианец, сякаш сме в едно перфектно общество, в което е глупаво да си радикал. Кой ще вземе да пали автомобилни гуми в Швейцария? Само някой луд. Но тук ние сме антиподи на онова. По-близо сме до Бангладеш, отколкото до Берн. Тук глупавото е да си консевратор, а нормалното е да си радикал, защото реалността е радикална”.
Интелектуалният принос на Олянта в семейната идеология е още по-обобщаващ: “Новата световна борба не е между леви и десни, а между глобализатори и глобализирани."
Той едва ли ще победи от раз на вота в неделя и сигурно ще отиде на балотаж с Лурдес Флорес. Но ако надвие там, Ево Моралес и Уго Чавес ще си имат достойна компания, а завръщането на инките на политическата карта на Латинска Америка може наистина да стане факт.