Миналата седмица България фокусира вниманието на света не с неразбираемия си за външните наблюдатели политически колорит, а с появата в София на нобелиста за литература с двойно гражданство, перуанско и испанско, Марио Варгас Льоса. Той пристигна у нас за удостояването му с титлата доктор хонорис кауза на Софийския университет „Св. Кл. Охридски”. Писателят разговаря също така със свои почитатели в препълнената 65-а аудитория на СУ, посети Институт „Сервантес”, където столичният кмет Йорданка Фандъкова му връчи комплект изработени от студенти в НХА екслибриси по негови творби, срещна се с група испаноговорещи журналисти. Ден преди да стъпи на българска земя, в СУ се състоя научен семинар „Марио Варгас Льоса. Картографии на любовта и властта” с участието на изследователи на творчеството му от различни страни. А часове преди да отлети от страната ни точно тук го свари новината, че романът му „Денят на козела” (отпечатан през 2001 г. в Испания) е обявен за най-добрата испанска книга от началото на ХХІ век досега в анкета на мадридския в. „АВС”. Изданието интервюира лауреата по мобилния му телефон, а фотографът на „Тема” Кирил Константинов го снима на фона на църквата „Св. Неделя” с книгата-победителка в ръце – снимка, която се появи на първата страница на „АВС”. От България гостът отлетя към град Клуж-Напока в румънска Трансилвания, чийто университет също го направи доктор хонорис кауза. С такава титла вече са го удостоявали Йейл, Харвард, Оксфорд, Сорбоната, родният му „Сан Маркос” и още десетки университети по света. Носител е на много висши национални отличия, а през 2010 г. му е присъдена Нобелова награда за литература. През 2011 г. испанският крал Хуан Карлос го прави маркиз заради приноса му към испанската култура.
И в академичното си слово в Аула Магна на СУ „Св. Кл. Охирдски” при получаването на почетната титла от ректора Иван Илчев, и в останалите си изяви Варгас Льоса акцентира върху ролята на литературата за развитието на обществото и демокрацията . Ако не бе харизмата и красноречието му, поднесеният от него необичаен микс от либертариански политически възгледи и общохуманни послания за активно гражданско поведение би приседнал на по-аналитичната публика. Но класата си е класа и гостът успя да съчетае несъчетаемото – възхвалата на капитализма и свободния пазар (в чийто ревностен адепт се е превърнал след отказа от левичарските увлечения на младостта си) с призива обществата да не превръщат културата само в зрелище и стока, а да върнат в нея моралните ценности, защото „пропитите от добра литература граждани” са по-неподвластни на манипулации.
„Тема” се опита да насочи видния събеседник към по-конкретни въпроси:

Дон Марио, вие сте критик на всякакви диктатури. Дали в днешната европейска криза, поразила с тежки рестрикции и Испания, чийто гражданин сте, не прозира финансова диктатура?

Да се говори за финансова диктатура е абстракция. Кризата е резултат предимно от безотговорност и нереалистични действия, от наивно тълкуване на икономическите перспективи, подтикнало много страни да живеят над възможностите си, да влизат в непремерени дългове. Банките и големите финансови институции също водеха неблагоразумна политика, подчинена на ламтежа за незабавна печалба. Тя пожертва бъдещето в името на едно прекалено лабилно настояще. Дано поне се извлекат уроци, за да се избегне занапред друга подобна беда.
Всичко това ние, латиноамериканците, вече сме го изживявали, а сега наблюдаваме как САЩ и Европа падат в същия капан. Докато на нашия континент, въпреки наличието на силно различаващи се помежду си правителства, днес като цяло преобладава отговорната политика, която води и до ускорен растеж – такъв е случаят с Перу. Наскоро прекарах няколко месеца в родината и се изненадах колко много испански професионалисти идват да работят в Перу. По-рано беше обратното – перуански младежи да отиват на работа в Испания, защото тя бе страна на добруването. Ето как се обърна палачинката...
А диктатурите, независимо дали са десни или леви, живеят в лъжа, не разрешават истини, които да ги оспорват. Те представляват една и съща проклета традиция, най-старата традиция на човечеството – това не е демокрацията или свободата, а именно диктатурата, бруталността, сляпото следване на големите водачи. Все пак идва момент, до голяма степен благодарение на литературата, в който човешките същества започват да размишляват за действителността и да еволюират. Така се раждат свободата и демокрацията. Но те са аномалия в историята. Ние трябва да се дообразоваме, да усвояваме специален език, за да можем да изживеем новия феномен, който не е типичен за историята на човечеството – толерантността, съжителството с различните, консенсуса, отхвърлянето на максимализмите. Всичко това е цивилизацията, то е и най-добрата защита от насилието.
Демокрацията днес наистина е застрашена дори в страни, където тя има дълбоки традиции, защото в условията на криза расте разочарованието от политическите институции. Неглижира се политиката като цяло, представя се като мръсно и корумпирано занимание, внушава се, че е по-добре да не се бъркаш в нея. Това е много опасно, защото демокрацията е участие. Няма ли участие, тя се задушава.
Ако искаме политиката да е свястна, трябва да вкарваме в нея свестни хора. А не да я оставяме в ръцете на лицемери.

...
Марио Варгас Льоса бе придружаван у нас от втората си съпруга Патрисия Льоса, която му се пада и... първа братовчедка. Личният живот на дон Марио, подхранил и романите му, винаги е бил пикантна тема. Собствените му родители – Ернесто Варгас и Дора Льоса – се разделят още преди да се роди (той се появява на бял свят на 28 март 1936 г. в перуанския град Арекипа). Междувременно таткото е успял да се сдобе с любовница германка, от която има още двама сина. Марио израства под крилото на властния си дядо по майчина линия, който не може да понася баща му и разпорежда на детето да се казва, че той е умрял. Дядото – Педро Льоса Бустаманте – върти бизнес с памук в боливийския град Кочабамба и е почетен консул на Перу там. Пренася се да живее в този град с цялата фамилия. Там прекарва ранните си детски години и бъдещият писател. През 1945 г. президент на Перу става роднината на дядовия клан Хосе Луис Бустаманте-и-Риверо и дядото е назначен за префект на перуанския департамент Пиура. Марио и майка му също се установяват там. Година по-късно се появява бащата Ернесто, шокирайки сина си, че всъщност е жив, и родителите отново се събират да живеят заедно. Отношенията с таткото са мъчителни – той не приема увлеченията на момчето по литературата и го записва във военно училище. Плод на преживените там сътресения по-късно ще стане първият му издаден през 1963 г. роман „Градът и кучетата”.
Марио се маха от военното училище предсрочно, заминава при чичо си Луис Льоса (брат на майката) в Пиура, там завършва гимназия и прави първите си стъпки като репортер в местни издания, а през 1953 г. се записва да следва право и литература в Националния университет „Сан Маркос” в Лима. Това е периодът на 8-годишната диктатура на Мануел Одрия и в университета, който е огнище на бунтовни идеи, Марио се присъединява към критикуващите диктатора левичари. Политическата му активност се тушира от обрат в личния живот. През 1955 г. 19-годишният студент взима за жена 10 г. по-голямата от него „леля Хулия” – Хулия Уркиди, балдъза на чичо му Луис, която допреди това имала брак с боливиец. Тази любов по-късно ще залегне в сюжета на романа му „Леля Хулия и писачът”. За да издържа половинката си, младежът подхваща каква ли не работа, съчетавайки чак седем работни места (от гробището до вестници и радиостанции) наведнъж. От този пероид са и първите му публикувани в печата разкази. С един от тях печели пътуване до Париж, който го очарова. През 1958 г. се дипломира с анализ на творчеството на големия никарагуански поет Рубен Дарио. Получава стипендия за следдипломно обучение в Университета „Комплутенсе” в Мадрид и заминава натам с Хулия. После двамата се прехвърлят в Париж, където Марио се надява на нова учебна субсидия, но това се провал и той се отдава на писане. Там се сближава с други латиноамерикански творци, сред които е аржентинецът Хулио Кортасар. През 1964 г. Марио се разделя с Хулия, защото се влюбва в порасналата своя първа братовчедка (дъщеря на все на същия чичо Луис) Патрисия Льоса, появила се в Париж. Година по-късно се жени за нея. Патрисия му ражда двама сина и една дъщеря. През 1966-а Марио Варгас Льоса издава втория си роман – „Зелената къща”, и става клиент на „създателката на нобелисти” и „майката на латиноамериканския бум”, литературната агентка от Барселона Кармен Балселс, лансирала и Габриел Гарсия Маркес, Хулио Кортасар, Пабло Неруда, Карлос Фуентес, Хуан Карлос Онети, Исабел Алиенде и т.н. Тя му осигурява договори с достатъчно средства, за да пише книгите си.
През 1971 г. Марио защитава в мадридския „Комплутенсе” и докторат за творчеството на колумбиеца Габриел Гарсия Маркес, с когото са близки приятели. През 70-те двамата се разминават политически – Маркес остава вляво и продължава да подкрепя Куба, докато Варгас Льоса завива надясно и застава на страната на кубински писател дисидент, осъден в Хавана. А според Хулия Уркиди, която през 1983 г. издава книгата си „Онова, което Варгитас не каза” (реплика на засегналата я „Леля Хулия и писачът”), скарването на Варгас Льоса с кубинските власти било заради разправия по делови въпроси с кубинското издателство „Каса де лас Америкас”.
През 1976 г. в едно кино в Мексико, където Варгас Льоса и Маркес са дошли с жените си да гледат екранизация на творба на Марио, перуанецът забива мощно кроше във физиономията на Габо. Оттогава не си говорят. Мълчат и за причината на сблъсъка. Но мълвата казва, че Марио кипнал след двусмислена закачка на Маркес с Патрисия.
...

Животът ви е неизчерпаем източник на сюжети за романи. Кое ваше преживяване смятате за най-важно?

Най-важното е, че се научих да чета. Бях петгодишен, учех в колеж в Кочабамба, Боливия. Това бе поврат, след който в живота ми навлязоха приключенските романи. Четенето стана моя страст. В детските ми спомени от Боливия литературните герои са по-ярки от реалните личности. Влюбих се в сериите на Салгари, в серията на Дюма за мускетарите. Смъртта на д’Артанян бе трагедията на живота ми, когато бях 8-9-годишен.
Четенето беше мое убежище и заради сложните отношения с баща ми, с когото се запознах едва 11-годишен и с когото трябваше да живея в чуждата ми Лима. Тогава открих самотата – там ги нямаше баба и дядо, чичовците и лелите. Четенето ми позволяваше да живея в една по-хубава реалност. Вероятно тогава се е оформило и литературното ми призвание. А баща ми, стремейки се да ми препречи пътя към писателството, което за него бе провал, безпаричие, дрога, бохемство, хомосексуализъм – всичко това той го мразеше – ме записа във военното училище „Леонсио Прадо”. То беше едно Перу в миниатюра. Имаше представители на всички класи, включително момчета от най-бедните слоеве, защото за първите 100 по успех се даваха стипендии и това бе голям стимул. Атмосферата беше изпълнена с насилие. Страдах много, но и научих много. Доста от полуграмотните ми съученици настояваха аз да им пиша писмата до техните любими. После трябваше и да им чета отговорите. Плащаха ми с цигари и сандвичи. Там прописах и порнографски разкази, които също вървяха добре. Четях Юго и Флобер. По-късно, вече в университета, открих френските екзистенциалисти.
На 19 г. вече бях женен и се налагаше да работя на няколко места едновременно, включително в библиотеката на един клуб за богати. Трябваше да попълвам фишовете на новозакупените книги. Но в онзи период книги не се купуваха. И по два часа на ден аз просто четях в библиотеката. Там, зад една завеса, открих скрита и една чудна колекция от 20 и няколко тома с френска еротична литература от най-висока класа. Имаше и творби от Аполинер. Еротизмът е голяма революционна сила. Но навлизайки в този тип литература, разбрах, че ако еротизмът е самоцелен, става скучен.
Минах и през журналистиката – от съдебен и спортен репортер до колумнист, какъвто съм и сега. Това ми помогна много за дисциплината в работата, за усъвършенстването на езика, за потапянето в хода на събитията. Участието ми в журналистиката е и участие в гражданското общество. А литературата има ключова роля за развитието му. Тя ни кара да мислим и да се изразяваме с музиката на думите. Показва ни друг живот и ни помага да се огледаме критично наоколо. Никой не може да контролира въображението ни. Затова литературата и дисидентството са неразделни. Книгите ни извеждат от пещерите и ни показват звездите.

...

През 80-те години Варгас Льоса прави рязък завой към либертарианството в политиката, а в писането преминава към по-конвенционално повествование. Така е в сатирата „Панталеон и посетителките” (1973), в исторически епос„Войната в края на света” (1981), в криминалето „Кой уби Паломино Молеро?” (1986), в еротичната новела „Възхвала на мащехата” (1988) и т.н.
През 1990 г. се кандидатира за президент на Перу. Отначало е фаворит, но е изместен от потомъка на японски емигранти Алберто Фухимори, убедил перуанците, че ще им присади „японското чудо”. Варгас Льоса губи, а мексиканският нобелист Октавио Пас казва: „Радвам се за Варгас Льоса, съжалявам за Перу”. Дон Марио наистина се отървава от главоболието да въздига обърканата си родина, а Перу потъва в авторитарния режим на Фухимори, който подгонва безжалостно опонентите си, включително и прочутия писател. Варгас Льоса се установява в Мадрид. През 1993 г. получава испанско гражданство. Междувременно успява да се скара и с тогавашните власти в Мексико, наричайки над 60-годишното управление там на Институционно-революционната партия „перфектната диктатура”.
В Испания се сближава с Хосе Мария Аснар, лидер на консервативната Народна партия и премиер от 1996 до 2003 г. Фондацията за социални анализи и проучвания (FAES) на Аснар през 2012 г. връчва на дон Марио наградата си за свобода и редовно го кани като ключов участник в ежегодните срещи на „десния интернационал” от ибероамериканските страни в аржентинския град Росарио. Тази година Аснар и Варгас Льоса лансират там идеята за създаване на латиноамериканска Народна партия по образец на европейската.
Варгас Льоса е почетен председател и на фондацията към още една испанска политическа партия, известна с инициалите UPyD, което означава Unión Progreso y Democracia (тоест Съюз „Прогрес и демокрация”) – типична либертарианска партия, в момента – четвърта сила в парламента.
На срещата с читатели при сегашното си посещение в София Варгас Льоса бе в компанията на своя близък приятел и съмишленик – колоритния испански писател и журналист от Канарските острови Хуан Хесус Армас Марсело, наричан Хуанчо. Двамата перфектно изиграха в 65-а аудитория на СУ нещо като публично интервю, в което Хуанчо подаваше първо свои въпроси, за да насочва разказа на дон Марио, а после даде и на публиката възможност да пита госта.
...

Пазарът, който поставя печалбата над всичко, не изяжда ли днес добрата литература?

Да, пазарът крие големи рискове – носи успех на лошата литаратура, а добрата оставя маргинализирана. Но вярвам, че когато се направи баланс, хиляди пъти за предпочитане е литературата да живее от пазара, а не от правителствата. Вие, българите, познавате тоталитарните режими и знаете какво е литературата да минава през комисари, цензурата да решава кое е правилно е кое не. Понякога писателите живеят по-добре, когато са със системата. Но цената е много висока. А недостатъците на пазара могат да се коригират с добро образование, с разпространение на ценности.
Възгледите ми следваха политическата еволюция на света. Днес се определям като либерал. Вярвам в пазара, в капитализма, който носи прогрес и създава работни места. Но той буди и саморазрушителни тенденции – поражда банкерите и капиталистите, които от прекалена алчност са готови да срутят капитализма. Смятам, че литературата дава добра перспектива, за да се преценят корените на сегашната криза.

...

„Тема” научи още през октомври 2011-а, че Марио Варгас Льоса ще идва в България. Поканата бе отправена към нобелиста именно тогава от преподавателката по латиноамериканска литература в Катедрата по испанистика и португалистика в СУ „Кл. Охридски” Лиляна Табакова, която участва в състоялия се в Университета в Мурсия, Испания, международен конгрес за творчеството на писателя. Той прие поканата и започна ходенето по мъките за Табакова. Оказа се, че посрещането на нобелист е сложна работа в стегнатата от колана на икономиите и на апатията България. Финансовата подкрепа на испанското посолство бе решаваща, за да може посещението да се осъществи, придружено само от скромен коктейл във фоайето на Южното крило на СУ. Единствената вечеря „на маса” за Варгас Льоса, жена му Патрисия, Хуанчо и участниците в международния научен семинар, която Табакова плати от личната си преподавателска заплата, бе в столично заведение по съседство с Университета. Ресторантът обаче се изложи, защото час и половина държа дон Марио и останалата компания на домати, тиквички и кьопоолу, макар нобелистът и приятелят му Хуанчо да предупредиха, че бързат, защото искат да гледат от хотела решаващ мач между „Реал”- Мадрид (чиито пламенни фенове са) и „Атлетико” – Мадрид. В крайна сметка те, заедно с половината от гостите край масата, станаха и си тръгнаха без вечеря. Минути по-късно поръчаната скара беше сервирана на най-търпеливите, но лошото впечатление вече беше факт. Отгоре на всичко се оказа, че в хотела няма телевизор, който да хваща мача... А по-къно след обаждания до Мадрид се разбра и че „Реал” загубил!...
...

Дон Марио, чели ли сте творби на български автори? Познавате ли някой наш писател?

Много ме е срам да призная, но за жалост не познавам никого и не съм чел български творби. Но познавам България чрез литературата! Чрез един испански писател от ХV век, който е родом от Валенсия – казва се Жоанот Марторей. Чел съм го в захлас като млад и още го препрочитам. Мислех, че е преведен на български, но се оказа, че не е. Писал е на валенсиански. Автор е на един прекрасен рицарски роман, който се казва „Тирант льо Бланк”. Това е името на странстващ рицар, който се сражава в Англия, във Франция. Заминава за Гърция и се жени за гръцка принцеса. И с армията си се прехвърля в България, където изживява някои от най-хубавите си приключения, сражавайки се с исляма в името на християнството. Според романа дори става български герой. Мечтаех още от млад да дойда в България, защото за мен това бе земята на Тирант льо Бланк! Но виждам, че тук никой не е чувал за него...