Колкото и да е разнообразно и разнопосочно универсалното развитие на Латинска Америка, колкото и да е активен авангардът в съвременното изкуство, почти във всяко творческо дело, почти във всеки по-дълготраен процес (например магическият реализъм в литературата или монументализмът в живописта) мощно и непреодолимо се долавя влиянието на културната древност на континента. Необозримото минало облъчва книги, филми, театрални спектакли, художествени изложби, концерти, балетни постановки, а също така масови народни тържества като карнавалите и традиционни художествени занаяти като тъкачеството, керамиката, резбарството, наивистичните украшения.
Днешните културни хоризонти на Латинска Америка са видима проекция на три хилядолетни доиспански духовни пространства във времето, а именно:
- културата науатъл с кулминация в Теотиуакан (периода ІV-ІХ в.) и при толтеките (периода ІХ-ХІІ в), прекъсната със завоюването на Мексико;
- културата на маите, процъфтяваща в периода ІІІ – ХІІ в. на полуостров Юкатан, в източната част на мексиканския щат Чиапас и на териториите на Гватемала, Хондурас и Белиз, спряла развитието си по неизяснени все още причини;
- андинската цивилизация, чийто класически период е между ІV и Х в., обхващаща днешните територии на Перу, Еквадор и Боливия до северни чилийски и аржентински региони.
Особено място в креативното съзнание на континента заема афроамериканската перспектива. В Бразилия, Венецуела, Никарагуа, Панама и по архипелазите, предимно на Големите Антили, съвременното изкуство е синтез от фолклора на древните отечества с креолския фолклор.
В началото на двадесет и първи век съдбоносни общественополитически събития предопределят развитието на духовния латиноамерикански живот. Не е пресекнало все още могъщото влияние на кубинската революция, която по подобие на мексиканската е и революция интелектуална. Силно пулсира патриотичния подем във Венецуела и Боливия, където се създава нова социална база за културата. Там се извършва историческо приобщаване на червенокожите и чернокожите слоеве от населението към себеизразяване, а средствата за това са строителство на училища и културни центрове дори в най-затънтените региони, ликвидиране на неграмотността сред възрастните поколения, морална и икономическа подкрепа на образованието.
Това е “Нашата Америка”, както я нарича кубинецът Хосе Марти, идеолог на единното латиноамериканско отечество. Той пише: “Кой може да се гордее със своята родина повече от нас - гражданите на многострадалните американски републики, издигнали се сред безмълвните индиански маси, сред шума на битката между книгата и кандилото... Никога досега в историята за толкова кратко време не са се създавали от толкова разнородни елементи толкова напреднали и сплотени нации...”
Към контекста на цитата от Хосе Марти прибавям и надписа, поставен на знаменития Площад на трите култури в столицата на Мексико: “На 15 август 1521 година, героично защитаван от Куаутемок, падна Тлателолко под ударите на Ернан Кортес. Не бе победа, нито бе поражение – бе мъчителното раждане на народа, който е Мексико днес!”
Разбира се, латиноамериканската култура не се развива в изолация, чрез Испания или директно от Париж в нея са намирали резонанс и дадаизмът, и сюрреализмът, и ултраизмът, и символизмът, и имажинизмът, и футуризмът с общовалидните им белези. Но от времената на перуанския поет Сесар Вайехо европейският авангард придобива локални отлики и днес например може да се говори за латиноамерикански сюрреализъм като за специфична естетическа система с местен произход.
Ето защо днес в словесна емблема на латиноамериканизма се превръща мисълта на мексиканския философ и педагог Васконселос “За моята раса ще говори духът!”
Идеята на Хосе Васконселос Калдерон за петата раса, възникнала в ибероиспанския ареал на континента Америка, намира нов импулс в днешния глобален свят. Защото извън всички други характеристики свидетели сме на небивало досега антропологическо смешение на народите. В планетарен мащаб все повече и повече деца се раждат от родители с различна националност. В Латинска Америка расовото смешение е перманентно, то е започнало преди петстотин години от испанските завоеватели, които с индианците и негрите създадоха нов човешки тип и сега на континента и островите всички народи са местиски. И като отчетем единният асимилационен испански език, ще проумеем защо от Рио Браво до Огнена земя е налице безспорна етнокултурна спойка. По дух и по разум латиноамериканци са големи писатели като чилиецът Пабло Неруда, колумбиецът Габриел Гарсия Маркес, перуанецът Марио Варгас Йосса, мексиканецът Хуан Рулфо, аржентинецът Хорхе Луис Борхес, гватемалецът Мигел Анхел Астуриас, уругваецът Марио Бенедети, кубинецът Николас Гийен. Всички те са патриоти на своите отечества, но в златното сечение на личността всички са латиноамериканци! Както са латиноамериканци по глас и сърце големи певци като чилийката Виолета Пара, аржентинката Мерседес Соса, перуанката Имма Сумак, кубинецът Бени Море. Както са латиноамериканци по взор и по възглед големи художници като мексиканците Хосе Клементе Ороско, Давид Алфаро Сикейрос, Диего Ривера, Хуан О’Горман, Хорхе Камарена, венецуелецът Габриел Брачо, еквадорецът Освалдо Гуясамин, кубинците Кармело Гонсалес, Мариано Родриогес, Рене Портокарреро, Уилфред Лам, колумбиецът Фернандо Ботеро...
Много са дълбоки корените на съвременния латиноамериканска култура. Някои прорастват от митичната Атлантида, от необятните бездни на червенокожия човек, който е притежавал познания като че ли привнесени от космически цивилизации, макар че днес в родовата му памет са изтрити астрономически и математически формули. В човешката безкрайност на континента се разтваря и капката кръв на негъра, забравил старото си отечество, но приобщен към новите си родини с песни и танци, с наречия и вярвания от изгубената историческа глъбина на своя Дахомей, на своята Гвинея, на своя Бряг на слоновата кост. Чувства се и монголоидът с неговото остроъгълно око, фиксиращо нови пропорции и нови измерения във всекидневието. Мощно въздейства ясният разум на белия човек, по чието лице лека-полека се открояват еврейски черти, скрити преди това в кастилската кръв на завоевателите. Проявява се меланхолията на арабина - остатък от болезнената чувствителност на мюсюлманина. Проличава божествената промисъл и премислената етика на индусите. Открояват се и последните може би пришълци - славяните, създали с труд, според надписа на един паметник в аржентинското градче Лас Бреньяс, “Величието на Чако!”
Преди години наблюдавах в Лима група млади художници, които изографисваха със силуети от Мачу Пикчу къщицата на Чабука Гранда – певицата, изпяла знаменитата песен “Цветът на канелата”. Целта им бе необикновена – със своето изкуство те превръщаха скромната обител в паметник на културата като част от цивилизацията на инките. Единственият начин да я спасят от разрушаване заради планиран строеж на супермаркет...
Оттогава ми се струва, че Латинска Америка, превърнала хилядолетната си древност в жива съвременна култура, спасява от разруха своя необикновен духовен свят, а може би и нашия...

26 z.r 2006 г.